Из записките
Публикувано на: 15.12.09, 21:51
на Борис Делчев.
Писал си ги е вечер (книгата се казва "В късни часове"), уж така за себе си, но както самият той отбелязва, човек щом пише нещо, то вече не е само за него и предполага читател.
Дали е имал нужда да запечатва разни мисли, които не са били за казване (макар че той май не си е поплювал много-много), дали просто е имал нужда да ги сподели... не знам, мотивите за такова писане са много, но ми изглежда да са подобни на мотивите за писането тук. Не случайно е писал и за неща, за които и ние сме си говорили. Само дето на него никой не му е отговарял в темите.
Не ни е чел, де, да не си помислите, починал е още през 1987.
Това първото, например, е по една скорошна тема на АВе:
Една лудост, наречена хоби, която ни изтръгва от еднообразието и ни спасява от полудяване...
Ето и още няколко:
Толкова често оставам със себе си, че си омръзнах. Еднообразието ме убива: искам светът да не прилича на мене.
Лесно ми е да си призная големите си слабости, а се срамувам от малките и обикновено се старая да ги прикривам. По-рано се чудех защо е така, а сега го намирам за нормално: големите мога да отдам на природата или на обстоятелствата, за малките, които се смятат преодолими, съм виновен само аз. А знае се, че споделената отговорност се понася по-лесно.
Древните са имали повече чувство за достойнство от човека на новите времена.
Плутарх казва, че гърците от класическата епоха, когато в горите на Пелопонес все още са се срещали лъвове, са обичали лова и широко са го практикували, а риболова са предоставяли на робите. Според тях риболовът е недостоен за свободния човек, защото изисква повече хитрост, отколкото сила. Напротив, ловът предполага сила и мъжество и е добър повод за здравословни упражнения. Нищо чудно тогава, че първият трактат по риболов на гръцки език се е появил една във втория век на нашето летоброене, през елинистичния период, когато е изчезнал споменът от героичните времена.
Не ми е известно дали Плутарх е забелязал един друг факт - че този спомен изчезва заедно с изтребването на лъвовете в Гърция, когато и самият лов вече не изисква мъжество и не представлява особен риск. С други думи - когато престава да носи очарованието на героизъм и достойнство.
И в искреността трябва мярка, инак се стига до цинизъм.
Избягвал съм ръководни постове и тайно съм се гордял, че съм скромен. А то било от егоизъм: защото си ценя свободата и се плаша от самота.
Държиш ли се господарски с хората, ти си доброволен роб на суетата си. Доброволен роб и затова нищожен човек.
Чудно е, че при толкова грижи за здравето на човека все още няма трактат по хигиена на духа. Ако имаше, сигурно щеше да ни предварди от потока на свръхинформацията, който залива света и го заплашва с оглупяване. Защото информацията е досущ като някои лечебни препарати: в умерено количество подкрепя духовното здраве, в голямо въздейства като отрова и причинява мисловна непълноценност.
Писал си ги е вечер (книгата се казва "В късни часове"), уж така за себе си, но както самият той отбелязва, човек щом пише нещо, то вече не е само за него и предполага читател.
Дали е имал нужда да запечатва разни мисли, които не са били за казване (макар че той май не си е поплювал много-много), дали просто е имал нужда да ги сподели... не знам, мотивите за такова писане са много, но ми изглежда да са подобни на мотивите за писането тук. Не случайно е писал и за неща, за които и ние сме си говорили. Само дето на него никой не му е отговарял в темите.
Не ни е чел, де, да не си помислите, починал е още през 1987.
Това първото, например, е по една скорошна тема на АВе:
Една лудост, наречена хоби, която ни изтръгва от еднообразието и ни спасява от полудяване...
Ето и още няколко:
Толкова често оставам със себе си, че си омръзнах. Еднообразието ме убива: искам светът да не прилича на мене.
Лесно ми е да си призная големите си слабости, а се срамувам от малките и обикновено се старая да ги прикривам. По-рано се чудех защо е така, а сега го намирам за нормално: големите мога да отдам на природата или на обстоятелствата, за малките, които се смятат преодолими, съм виновен само аз. А знае се, че споделената отговорност се понася по-лесно.
Древните са имали повече чувство за достойнство от човека на новите времена.
Плутарх казва, че гърците от класическата епоха, когато в горите на Пелопонес все още са се срещали лъвове, са обичали лова и широко са го практикували, а риболова са предоставяли на робите. Според тях риболовът е недостоен за свободния човек, защото изисква повече хитрост, отколкото сила. Напротив, ловът предполага сила и мъжество и е добър повод за здравословни упражнения. Нищо чудно тогава, че първият трактат по риболов на гръцки език се е появил една във втория век на нашето летоброене, през елинистичния период, когато е изчезнал споменът от героичните времена.
Не ми е известно дали Плутарх е забелязал един друг факт - че този спомен изчезва заедно с изтребването на лъвовете в Гърция, когато и самият лов вече не изисква мъжество и не представлява особен риск. С други думи - когато престава да носи очарованието на героизъм и достойнство.
И в искреността трябва мярка, инак се стига до цинизъм.
Избягвал съм ръководни постове и тайно съм се гордял, че съм скромен. А то било от егоизъм: защото си ценя свободата и се плаша от самота.
Държиш ли се господарски с хората, ти си доброволен роб на суетата си. Доброволен роб и затова нищожен човек.
Чудно е, че при толкова грижи за здравето на човека все още няма трактат по хигиена на духа. Ако имаше, сигурно щеше да ни предварди от потока на свръхинформацията, който залива света и го заплашва с оглупяване. Защото информацията е досущ като някои лечебни препарати: в умерено количество подкрепя духовното здраве, в голямо въздейства като отрова и причинява мисловна непълноценност.
