3o4o.net

04. Chapter II, Upon Fallen Autumn Leaves
Haggard, Tales of Ithiria, 2008

Moonrise

On my path...

Als ich nun wand're auf dem Pfad
Und die Dunkelheit verhüllt
Den Mondenschein der Licht mir gab
Der das inn're Toben stillt

Suddenly
Along the mountainside
Fog demons slowly rise
Oh wanderer you'll see
Your fate seems to be sealed by thee

As magic did weave
On sanctified grounds
He fell on this knees where he stood
And blinded by those
That have passed long ago
Here in Gildeon's Woods
As he turns his head
Hurt by the beasts
His heart - filled with fear
For this is the end?
Or will he find
The way out of here

Requiem aeternam dona eis, Domine
Et lux perpetua luceat eis
Te decet hymnus, Deus, in Ithiria
Sanctus
Dominus
Quid sum miser tune dicturus
Requiem aeternam

Il mistero
Valli di Ithiria

Deep inside the forest's heart
Enchanted by the ones
of ancient times
Magic be their light
That dimmers deep within

Night at Gildeon's Woods

Did you ever wander?
And you got lost on secret paths?
Did ever see them?
Is purity within your heart?
Then through the trees
A light you may have seen
That saved you from the dark

Moonrise

Wenn auch die Hoffnung
in mir schwand
Mit zitternd Hand
mein Schwert ich zieh'
Unterm finst'ren Himmelszelt
Der Wölfe Hunger nie versiegt
Ein Hieb, ein Schrei,
ein Schmerz, ein Licht
Doch es ist des Todes
düstr'rer Schatten nicht

Gazing at the moons' silvery light
Here, where history may fall
Enter the realm of darkened might
Courage may now be with us all
In times of freedom, times of fear
Mother death stands by their side
An unicorn, so proud and clear
Ride, when all the worlds collide

On my path...

Als ich nun wandre auf dem Pfad
Folg' dem Lichte, das mich führt
Als der Taverne ferner Schein
Tief mein ängstliches Herz berührt...

адски груб превод

но това е мамка му приказен текст

на немски
английски
и латински

Лунен изгрев

На моя път...

Докато вървя по пътя
тъмнината скрива се
луната ме дари с блестящата си светлина

Внезапно
Покрай планинските масиви
Бавно се издигат демоните на мъглите
О! страннико, ще разбереш, че
съдбата ти предопределена е от теб самия

Докато магията се носи на вълни
по светите места
той пада на колене, на мястото на което е стоял
ослепен от тези,
които са преминали в отвъдното отдавна
тук, в горите на Гилдеон
докато обръща глава
поразен от зверовете
сърцето му - изпълва се със страх
нима това е краят?
или ще открие
изход оттук

Вечна почивка, оброк предлагам тебе
Дама и светлина на вечната лачпа
Превръщаш се в химн, Господи, в Итирия
Свети Боже
Това, което е нещастие
промени с дума
Вечна почивка

Мистерията
на долините на Итирия

дълбоко в сърцето на гората
омагьосана от същества
от древни времена
магия да е светлината им
която избледнява във дълбокото

Нощ в горите на Гилдеон

Бродил ли си някога?
И губил ли си се из тайните пътеки?
Виждал ли си ги някога?
Чистотата ли е в сърцето ти?
Тогава измежду дърветата
Може би ще видиш светлина
Която те спасява от мрака

Лунен изгрев

И въпреки, че напусна ме
надеждата
С трепереща ръка
извадих меча си
*това не мога да го преведа*
Гладът на вълка никога не се пресъхва (не изчезва)
Удар, вик
болка, светлина
Дали е смъртта
и това не мога да го преведа

Взирайки се в сребристата светлина от луните
Тук, където може би пропада вовеки историята
Влез в царството на тъмната мощ
Куражът, нека бъде сега с всички нас
В дни на свобода, в дни на страх
Майката смърт стои до тях
Един еднорог така светъл и горд
Препуска докато всички светове се сриват

На пътя ми...

Докато вървя по пътя
Следвам светлината, която води ме
И като виждам крайпътния хан
безпокойство докосва дълбоко сърцето ми...

Remmivs написа:
Нощ в горите на Гилдеон

Бродил ли си някога?
И губил ли си се из тайните пътеки?
Виждал ли си ги някога?
Чистотата ли е в сърцето ти?
Тогава измежду дърветата
Може би ще видиш светлина
Която те спасява от мрака
.....

Взирайки се в сребристата светлина от луните
Тук, където може би пропада вовеки историята
Влез в царството на тъмната мощ
Куражът, нека бъде сега с всички нас
В дни на свобода, в дни на страх
Майката смърт стои до тях
...

"Нощта винаги е древна" ми каза Тери Пратчет вчера и това ми се заби в ума. Опитомяваме деня, наблъскваме времето си до секунда с дела. Шума на мотори или тракане на клавиатурата ни е урато ни за победата над дивото и страховете ни. Но когато дойде нощта сме безсилни. Тя отнема делата от нас, спира шума, показва звездите и пуска мислите ни в ход.

Приказка за Нощта

Защо ни привлича така Нощта тъмнокоса и виноуханна? Защо очите ни изпиват до дъно небесния свод от сладка, но необяснима тъга? Защо в гърдите сърцето ни свито като невръстно дете се притиска? Елате, нека ви разкажа една приказка...

Заченати от утробата й бездънна и вечна родени са всички неща - и всички при нея се връщат. Приласкава ги с нежна милувка богинята тъмноока и властна. Любовница страстна е тя, изгаря ни в звездния огън на свойто дихание ледно и в бездни безкрайни и черни понасят ни крилете й мощни. Към себе си втурнати в телата ни слети и жадни, задъхани, стенещи, слепи... В очите затворени избухват комети и в пазвите раждат се нови слънца с неистова ярост, ала пожар бързоног не отпочват, че стяга ги в шепи невидими безмълвният ритъм на танца. Отпиваме бавно от виното тежко и сладко. По устните лепне целувката й тъй мимолетна и крехка, а сякаш ни вечност обгръща.

Различна и винаги съща, Нощта се усмихва и тръгва с боси нозе по небето.
А ние оставаме нейни. Пленени завинаги, търсещи и никога неутолени...

up

с ъпдейтнат линк

http://www.youtube.com/watch?feature=en ... tSFTEcRcAA