Уикенд с печено яре и бебе на гръб
Публикувано на: 04.05.10, 14:26
След вълнуващия пътепис на Кента, с който благородно ми хвърли ръкавица, бих искала да ви разкажа и за моя уикенд.
От много години, в семейството ми има създадена традиция да се събираме на печено яре по случай Деня на труда. От няколко години правим това задължително на нашето село, намиращо се близо до Ловеч. Има си, вярно, некои особености. Селският мегдан носи гръмкото име Площад Ленин
В случая прилагам миналогодишната снимка поради липса на добър снимков материал от тази събота. Но историята се повтори 1 към 1 – печеното яре се топеше в устата, бирата бе в изобилие, само дето хлапето упорито отказваше да спи и да остави майка си да се радва на благинките по масата.
След обилния обяд настроението вървеше към следобеден сън, но изследователската тръпка в сърцето ми бе на друго мнение, и, мятайки на гръб бебо в самара, поех към ливадите и възвишенията над селото.
А там пролетта изобщо не се шегуваше. Зеленината се редуваше с цъфналите люлякови храсти и диви джанки; камъните припичаха лишеите си на слънце, а бели звездовидни цветчета бяха пръснати из поляните като свидетелство за обилен нощен звездопад.
Докато Одата на радостта бучеше в главата ми, изведнъж фокусирах на 30 м пред себе си…лисица!!! Не е кой знае какво чудо, но много й се зарадвах, защото веднагически се сетих за един разговор, който предавам тук с известни съкращения.
“Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
... - Ето моята тайна.- каза лисицата.- Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
”
Моята лисица обаче не изпитваше нужда да навлиза в обвързващи отношения с мен и търти да бяга…на някъде си…
Прибирайки се, заварих мъжката част от родата да копае дупки, в които засадихме череша и лоза. След около 10 години може и оцет да произвеждаме от лозата. Щото с виното никак не ни бива. Да го правим де. Иначе го пием в големи количества. Толкова големи.
Следващия ден беше предвиден за /уж/ лежерен преход из Витоша. Но се превърна в 18,5 км, които извървяхме за около 9 часа. Не е кой знае какво, ако не вземем предвид факта, че на гърба си мъкнех 15кг – малкия ми син в самара, плюс малко багаж....
Идеята бе да хванем маршрутка от Овча купел до Златните мостове и през Офелиите и х. Селимица, да стигнем Кладнишкия манастир и с. Рударци. Поради невъзможността да се вредим в претъпканите маршутки, взехме рейс до Мърчаево, и оттам потеглихме в посока х. Острица и Златните.
Къде по пътека, къде направо през гори и сипеи…
Залезът ни завари в гората, а в Княжево слязохме в 21ч.
Но си заслужаваше и дори чудовищната умора не може да ме спре да го направя отново! Всъщност- съвсем скоро. Всеки уикенд организираме по някое преходче, така че всички сте добре дошли!
ПП Снимковият материал от Витоша не е мое дело :)
От много години, в семейството ми има създадена традиция да се събираме на печено яре по случай Деня на труда. От няколко години правим това задължително на нашето село, намиращо се близо до Ловеч. Има си, вярно, некои особености. Селският мегдан носи гръмкото име Площад Ленин
В случая прилагам миналогодишната снимка поради липса на добър снимков материал от тази събота. Но историята се повтори 1 към 1 – печеното яре се топеше в устата, бирата бе в изобилие, само дето хлапето упорито отказваше да спи и да остави майка си да се радва на благинките по масата.
След обилния обяд настроението вървеше към следобеден сън, но изследователската тръпка в сърцето ми бе на друго мнение, и, мятайки на гръб бебо в самара, поех към ливадите и възвишенията над селото.
А там пролетта изобщо не се шегуваше. Зеленината се редуваше с цъфналите люлякови храсти и диви джанки; камъните припичаха лишеите си на слънце, а бели звездовидни цветчета бяха пръснати из поляните като свидетелство за обилен нощен звездопад.
Докато Одата на радостта бучеше в главата ми, изведнъж фокусирах на 30 м пред себе си…лисица!!! Не е кой знае какво чудо, но много й се зарадвах, защото веднагически се сетих за един разговор, който предавам тук с известни съкращения.
“Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
... - Ето моята тайна.- каза лисицата.- Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
”
Моята лисица обаче не изпитваше нужда да навлиза в обвързващи отношения с мен и търти да бяга…на някъде си…
Прибирайки се, заварих мъжката част от родата да копае дупки, в които засадихме череша и лоза. След около 10 години може и оцет да произвеждаме от лозата. Щото с виното никак не ни бива. Да го правим де. Иначе го пием в големи количества. Толкова големи.
Следващия ден беше предвиден за /уж/ лежерен преход из Витоша. Но се превърна в 18,5 км, които извървяхме за около 9 часа. Не е кой знае какво, ако не вземем предвид факта, че на гърба си мъкнех 15кг – малкия ми син в самара, плюс малко багаж....
Идеята бе да хванем маршрутка от Овча купел до Златните мостове и през Офелиите и х. Селимица, да стигнем Кладнишкия манастир и с. Рударци. Поради невъзможността да се вредим в претъпканите маршутки, взехме рейс до Мърчаево, и оттам потеглихме в посока х. Острица и Златните.
Къде по пътека, къде направо през гори и сипеи…
Залезът ни завари в гората, а в Княжево слязохме в 21ч.
Но си заслужаваше и дори чудовищната умора не може да ме спре да го направя отново! Всъщност- съвсем скоро. Всеки уикенд организираме по някое преходче, така че всички сте добре дошли!
ПП Снимковият материал от Витоша не е мое дело :)
Кенте?
