Софийските копелета

[АВе]

Книгата е "Разкази на едно софийско копеле", авторът е Валентин Пламенов. Краднато е от тема на уф в 40-50 на Дира.

ПОСЛЕДНА ЛАСКА

В една мръсна като улично коте февруарски утрин ме стреснаха пиянски викове:
- Копелета, Даниеееела умряяяяяя! Умря Даниела бе, копелета!
Надникнах под прозореца с гурелясали от безсъние очи.
Крещеше Чушката - бивш строителен инженер, а сега шофьор в погребална агенция "Сладък рай".
Разсъних се окончателно. Сипах си вода от чешмата, гребнах четири лъжици нес кафе, разбърках и го изпих на екс.
Даниела беше курвата на махалата. Направи няколко поколения копелата от "Патриарха" мъже.
След малко се събрахме на ъгъла на "Патриарха" и "Крум".
Чори - полковник от армията, когото след седмица щяха да съкратят.
Балубата - атомен физик, който сега държеше магазинче за цветя на "Данте".
Кенеди - в предишния си живот - шеф на протокола на Министерството на земеделието, който сега продаваше "Труд" и "24 часа" по улиците.
Ицо Тупана - бивш служител на МВР, сега нощен пазач на чейндж бюро.
Фъшкията - бивш барман, днес собственик на заложна къща.
Ампето - реститут, едно време актьор в Народния театър.
Ринго - бивш диригент на духов оркестър към Строителни воиски, днес- клошар.
Чомбе - скултор на свободна практика, а винаги алкохолик.
И аз.
Появи се, разбира се, и вечната бутилка с ракия - подавахме си я, както едно време, един на друг с премръзнали пръсти.
Напихме се по мъжки.
В нашата махала педерасти няма.
Всякакви ги има, но педерасти - не!
И като породисти софийски копелета, без много-много да приказваме, започнахме да действаме.
Фъшкията извади една бала петдесетачки и ги даде на Чушката, като рече през зъби "Искам да я погребем като държавен глава, копелета!"
Речено - сторено.
Кенеди направи подробен план - както е по протокол. Агенция "Сладък рай" пое всичко по погребението.
Ицо Тупана намери връзки на Централни гробища. Уреди Даниела с парцел за най-първи мъртъвци.
Чори докара една гвардейска рота на гроба.
Балубата направи за всички нас по един венец с лента "На незабравимата Даниела от вярната й публика."
Кенеди пусна портрета й в траурните колони на "Труд" и "24 часа", под който аз написах "Животът е сън. Смъртта - пробуждане".
Написах и траурното слово на Ампето, а изпълнението му в Ритуалната зала разплака всички ни.
Даниела лежеше в ковчега - мъничка, свита, измъчена от бедност-
Понесохме тленните й останки - ние, побелелите мъже със сърца на момчета.
Кварталната курва Даниела умря, след като ни се раздаде докрай. Живя сякаш заради нас. Изчака ни да се оженим. Да отгледаме децата си. Заради нейните уроци в секса в нашата махала рогоносци няма.
Всякакви ги има, но рогоносци - не...
Даниела умря в пълна мизерия.
Не спечели нищо от тялото си. С това тяло другаде щеше да направи пари. Много пари.
Но тя ни научи, че на тоя свят не всичко и не всеки се купува. Сега разбирам - благодарение на нея в нашата махала помияри няма.
Всякакви ги има, но помияри - не...
Стигнахме до гроба. Пиехме и слушахме на касетофон любимата й песен на Адамо "Падай, сняг, тази нощ ти няма да дойдеш при мен".
И времето уважи скръбта ни - заваля бял пухкав сняг, точно такъв, какъвто Даниела го обичаше...
Слуд това Духовият оркестър на Ринго изпълни националния химн.
Гвардейците, със сълзи на очи, изстреляха девет салюта във въздуха. Началникът им - наплашен допреди малко капитан, за първи път се изпъна уставно, като истински български офицер, и страшно промълви "Да си ебат пичката майчина всичките!".
Спуснахме Даниела в гроба.
Хвърлихме по буца пръст върху ковчега й.
После сложихме бюста, измайсторен от Чомбе - Даниела като Статуята на свободата.
Каменната Даниела ни гледаше като жива и сякаш казваше лафа си от едно време "Идвайте при мене, де, специална покана ли чакате?"
Отново беше опънала каменни цици, отново беше млада и горда.
Отново си беше Даниела.
Мисля, че това беше най-стойностната работа на Чомбе, защото си беше вярвал, докато твори.
В нашата махала бездарници няма.
Всякакви ги има, но бездарници - не...
После отидохме в Траурния дом. Мешахме ракия, водка , вино и замезвахме със слъдки.
Искахме това поглебение никога да не свършва. И повече никога да не се разделяме, групата изхабени от живота мъже на средна възраст, групата на Даниела.
А пък Адамо отнейде припяваше "Тъжна сигурност - студът и отсъствието, тази отвратителна тишина, бяла самота..."
Снегът продължаваше да вали тихо, странно - така може да вали само на гробища.
Размечтахме се - мълчаливо, страстно, както мечтаят софийските копелета.
Мечтаехме как, след като отгоре ни дръпнат шалтера, Даниела ще ни чака в Отвъдното.
Един по един.
Както ни чакаше на "Патриарха".
Пак ще бъдем нейните момчета, които тя ще направи мъже.
Пак ще бъдем заедно.
Пак ще си бъдем ние - копелетата от "Патриарха".
И тоя път няма да проиграем живота си.
Тоя път няма да се оставим червено-сините капути да ни скарат, разделят, а после да ни смачкат един по един като дървеници.
Никога повече няма да тръгнем след лидери, които вместо да правят демократична държава - за каквато копнеем, откакто се помним, използваха мечтите ни за две дейности - да крадат и да ебат на аванта.
Бяхме, както винаги на крачка от мечтата си.
Оставаше само последният да изгаси лампата.
И "Патриархът" да опустее.
Съвсем близо е тоя ден, съвсем близо...
В нашата махала безсмъртни няма.
Всякакви ги има, но безсмъртни - не...

ВАЛЕНТИН ПЛАМЕНОВ

"Ние, софийските копелета, на никого и на нищо не вярваме, освен на себе си, при това - рядко."
(пак там)

[Ън]

Напомня ми за "Имало едно време в Америка"

[Ън]

Моят свят

[АВе]

Напомня ми за "Имало едно време в Америка"

А на мен за моя квартал, където също си имаше една такава, много популярна. Само дето аз се изнесох от него още в предказармена възраст и нямам данни за живота и след това. Мара Петарата или Мара Обща. Така и викаха.

[Елинида]

През лятото на 1968 година се сбъдна най-голямата ми мечта - видях Париж.

Френската гимназия беше поканена за участие в някакъв семинар в Ньойи сюр Сен - предградие на Париж. Естествено, половината от групата гъмжеше от ченгета, които минаваха за "възпитатели". Аз попаднах сред богоизбраните, защото им трябваше някой, който все пак знае френски. А по онова време аз знаех езика по-добре от три четвърти от французите. В една диктовка, измислена специално от Проспер Мериме като тест за нивото на френския, Луи Наполеон беше направил 15 грешки. Аз - три. Като дали едната от трите беше грешка, самият Мериме беше признал, че не знае.
Едва ли някой будистки монах е пристъпял с такова страхопочитание в първия си храм, както аз, когато за първи път влязох в квартален парижки магазин. Там бяха всички неща, които обожавах! Списание "Салю ле копен", дънки "Левис", дъвка "Холивуд", книги на Агата Кристи, постери на Джон Ленън, ботуши "Андре", хляб тип "багет", каубойски ризи "Лии", цигари "Житан", еротичното списание "Люи", водопад от грамофонни плочи, кашони с кока-кола, плюшени играчки и комикси. Миришеше на шоколад и кафе.
Париж винаги ще ми мирише на шоколад и кафе.
Всеки един от тия предмети по никакъв начин не можеше да проникне в България. Или проникваше чрез децата на партийните аристократи, с които беше пълна Френската гимназия, и ги правеше още по-недосегаеми и от бащите им. Като си помисля само какви комбинации съм правил, за да прочета книга на Чейз, да послушам за час плоча на Адамо, Кристоф или Джони Холидей, как съм се унижавал, за да изпуша една-две цигари "Житан" на аванта - лошо ми става.
Влизането в магазина беше първият ми контакт с демокрацията.
Имаше и музикален съпровод - песента на Жак Брел "Не ме напускай"...
"Не ме напускай, ще ти подаря перли от дъжд, дошли от страни, където не вали,а след смъртта ми ще пробия земята, за да покрия тялото ти със злато и светлина, не ме напускай..."
Едно възхитено социалистическо копеле, един храм на пазарната икономика, една песен - уж нищо с нищо не се връзва, пък тогава се върза и до ден-днешен няма развързване!
"Не ме напускай..."
Лятото на 1989 година... Качих в ладата Бебо, който живееше до кино "Дружба", за да поплуваме на "Дианабад". Бебо беше музикант - чувствителен, истеричен, готин - софийско копеле, та дрънка. Пуснах радиото. Прозвуча великата песен "Не ме напускай". Жак Брел беше умрял от рак. С Бебо спряхме да си разправяме клюки. Спряхме да коментираме колко е готино на Запад и колко гнусно - в България. Спряхме да гадаем кога ще паднат комунистите. Мълчахме и слушахме дрезгавия глас на белгиеца, който съдържаше всичко - и молба, и закана, и воля за живот, и познание за края, и отчаяние, и надежда, и мъка, и вяра, и самота, и възторг, и копнеж, и дух, и смисъл, и невъзможност да се живее иначе...
"Не ме напускай... Трябва да забравим всички, да се забравим ние самите, да забравим времето, което убива с удари от "защо" сърцето на щастието, не ме напускай... Не ме напускай... Не искам повече да говоря, не искам повече да се моля, аз просто ще се скрия ей там, за да те гледам как танцуваш и се усмихваш, за да те чувам как пееш и ликуваш, остави ме да стана сянка на сянката ти, сянка на ръцете ти, сянка на кучето ти, не ме напускай, не ме напускай..."
Беше слънчев ден. "Не ме напускай" свърши. Продължавахме да мълчим.
А после, без никакъв преход, пуснаха песента: "Партизани, партизани, легендарни синове, на полета, на балкани, на села и градове, партизани, партизани, на челата със звезди - от вашите тъмни поляни свободата, свободата се роди..."
- Спри колата! - кресна задавено Бебо.
- До кенефа ли? - попитах като глупак.
- Спри колата, лайнар!
Отбих някъде около Семинарията и го погледнах. Беше станал целият блед, напрегнат, гледаше налудничаво, а от очите му течаха сълзи.
От контраста между "Не ме напускай" и "Партизани" Бебо беше получил нервен припадък.
Спрях веднага радиото.
- Тръгваме ли? - попитах след малко.
- Къде?
- Нали ще плуваме?
Бебо се овладя. Погледна ме право в очите. И бавно, тихо, глухо, отчаяно и страшно отсече:
- Защо да плуваме? Къде да плуваме? Не разбра ли, че отдавна сме мъртви?!
Хвана сака си и слезе от ладата...
Срещнах го миналата седмица, четиринайсет години по-късно. Продаваше марули и ряпа до пазарчето на "Графа". Изглеждаше по-вехт от хартията, в която увиваше зеленчуците.
- Как си,Бейб?!
Бебо се ухили с беззъбата си уста. Копчалъкът му беше разкопчан. Косата - окапала. Кожата - тъмнокафява, пъпчива, мазна. Дългите му пръсти на музикант бяха черни от цигарите. Вонеше на ракия.
- При Живков си беше най-гот, копеле! Най-гот си беше при Живков! Купи си една репа, бе, да те перем у копелето!
Оставих му левче и побързах да се изнижа.
През 1992 година се връщах окончателно от Индия. От летището взех такси до "Патриарха". Помолих шофьора да пусне радиото.
Трите най-решителни години - от 1989 до 1992-а, прекарах на петнайсет хиляди километра от България.
Всеки ден, минута по минута се бях псувал, че съм изтървал най-важното събитие в живота си. Проклинах мига, в който се бях съгласил да работя в безсмисления културен център на още по-безсмисленото Министерство на културата.
Помолих шофьора да пусне радиото. Бях закопнял да чуя как я пеем тая песен - демокрацията.
"Имаш ли парички - обичан си от всички, нямаш ли парички - ще те мразят всички! Мъни, мъни, мъни, животът е пари, мъни, мъни, мъни и хубави жени!"
Шофьорът си тананикаше, барабанеше по кормилото и се удряше по бедрото в такт с Кондьо.
Само очите му не се смееха. В тях се беше насъбрала нечовешка умора.
Беше слънчев ден. Приличаха си като две капки вода с деня, в който с Бебо бяхме тръгнали на плуване.

[АВе]

През лятото на 1968 година се сбъдна най-голямата ми...

Хомосоциализъм си беше това.

Не виждаш ли, ние отдавна сме мъртви!

[Мнемозина]

Хомосоциализъм си беше това.

Не виждаш ли, ние отдавна сме мъртви!

Ми да.
Ама пък е интересно, какво...
Имаме способността да виждаме превратностите по друг начин.
Щото заради него сме хомо луденси от особено качество.

Благодаря! Щях да го пропусна, ако не беше го донесъл... не социализма, разбира се.

[Йон]

"Ние, софийските копелета, на никого и на нищо не вярваме, освен на себе си, при това - рядко."
(пак там)

Готино.
И разказчето е готино.

[windcolours]

И двете саготини! Благодаря!

[Ън]

Това си е една тъжна, човешка, банална съдба...

[Quid]

едни издухали копелета впечатляват неква обратна кифла...
кво да го коментира тва човек

[Мнемозина]

едни издухали копелета впечатляват неква обратна кифла...
кво да го коментира тва човек

Не е обратна, а е умряла.

[Green Light]

Аз си я купих, АВе. Не ми хареса. Въпрос на вкус, разбира се, ама толко па ценен човек, и толко преебан.. Никой не го разбира, той всички още отначлото ги е разбрал що за стока са.. Бе не е за мене. Недостоверни ми дойдоха, не ги дочетох разказите. Уж и аз бях млад, нали, ма хич не ми вдена тая атмосфера.

[Quid]

едни издухали копелета впечатляват неква обратна кифла...
кво да го коментира тва човек

Не е обратна, а е умряла.

е правя разлика м/у обратна и умряла кифла.

няма грешка.

[АВе]

Аз си я купих, АВе. Не ми хареса. Въпрос на вкус, разбира се, ама толко па ценен човек, и толко преебан.. Никой не го разбира, той всички още отначлото ги е разбрал що за стока са.. Бе не е за мене. Недостоверни ми дойдоха, не ги дочетох разказите. Уж и аз бях млад, нали, ма хич не ми вдена тая атмосфера.

Е, за това не може да се спори. Всички ние харесваме различни неща.

Аз понеже си го прекроявам в главата разказа, изхвърлям излишното... ми хареса. Добър опит. От друга страна - погледни го само като историография, пак е добро.

[annonymus]

Аз си я купих, АВе. Не ми хареса. Въпрос на вкус, разбира се, ама толко па ценен човек, и толко преебан.. Никой не го разбира, той всички още отначлото ги е разбрал що за стока са.. Бе не е за мене. Недостоверни ми дойдоха, не ги дочетох разказите. Уж и аз бях млад, нали, ма хич не ми вдена тая атмосфера.

Е, за това не може да се спори. Всички ние харесваме различни неща.

Аз понеже си го прекроявам в главата разказа, изхвърлям излишното... ми хареса. Добър опит. От друга страна - погледни го само като историография, пак е добро.

На мен ми напомни началото на "Германия, мръсна приказка", но не можах да откирия текста в нета.
А много ми се искаше да го пусна, още в онази тема за четенето.

И на мен не ми хареса особено.
Много подредено някак си - всеки от героите еволюирал до функция, необходима за погребението, някак си отзад-напред измислян. Тоест, героите обслужват събитието, а не събитията (прехода) формират героите.

[Житената Питка]

Книгата е "Разкази на едно софийско копеле", авторът е Валентин Пламенов...

Брех! Това ми хареса много, ще потърся книгата. Допада ми.

[АВе]

Книгата е "Разкази на едно софийско копеле", авторът е Валентин Пламенов...

Брех! Това ми хареса много, ще потърся книгата. Допада ми.

Има я на пазара. Че даже и пиратска допечатка и направиха

[АВе]

Много подредено някак си - всеки от героите еволюирал до функция, необходима за погребението, някак си отзад-напред измислян. Тоест, героите обслужват събитието, а не събитията (прехода) формират героите.

Ехе-е-е! Ми да, добрите книги се пишат отзад напред.

[annonymus]

Много подредено някак си - всеки от героите еволюирал до функция, необходима за погребението, някак си отзад-напред измислян. Тоест, героите обслужват събитието, а не събитията (прехода) формират героите.

Ехе-е-е! Ми да, добрите книги се пишат отзад напред.

Абе зависи от подхода на автора.
Най-разпространеният мит е за историята, дето се развива сама и излиза от контрола на автора си.
Но понякага е вярно, че героите правят к`вот си искат и ако не ги следваш се скапва историята.
В случая просто имам усещането, че авторът тези прекалено много ги натиска в желаната от него посока.
На мен не ми допада, но това нищо не значи...

[Мнемозина]

Много подредено някак си - всеки от героите еволюирал до функция, необходима за погребението, някак си отзад-напред измислян. Тоест, героите обслужват събитието, а не събитията (прехода) формират героите.

Ехе-е-е! Ми да, добрите книги се пишат отзад напред.

Абе зависи от подхода на автора.
Най-разпространеният мит е за историята, дето се развива сама и излиза от контрола на автора си.
Но понякага е вярно, че героите правят к`вот си искат и ако не ги следваш се скапва историята.
В случая просто имам усещането, че авторът тези прекалено много ги натиска в желаната от него посока.
На мен не ми допада, но това нищо не значи...

Ми на мен пък точно това, че всичко се е "подредило", ми харесва.
То точно това е и причината за случването на най-хубавите истории - не в литературата, в жЕвота.
А това как написаното излиза от контрола на автора си е нещо друго, Еко много сладко го описва в "Интерпретация и свръхинтерпретация", обаче и много други теории има в тая посока - само че тия теории броят автора за несъществуващ.
Трябва да си припомня как беше точно.