Друга сюжетна линия
Публикувано на: 05.07.10, 19:33
към пътеписа на Кента 
В темата си Ъндърграунд той е описал съвместните ни преживявания и единственото, което ще сторя, е да доразвия една сюжетна линия, която той едва е загатнал, а именно- моето прибиране към София през Варна. Всъщност идеята бе да се прибера през Сливен или Шумен с влак, но инерцията на приключението ме беше повлякла /както обикновено се случва/ и ми се искаше да удължа максимално удоволствието от сървайвърския уикенд, прекаран високо в планината и дълбоко под земята. Като му придам лек морски привкус!!! Така де, не бях виждала морето вече 12 години!!!!
И след балканските ливади, изпъстрени с разноцветни билки, в мен все по-настойчиво се прокрадваше идеята за бира и цаца на плажа. Речено-сторено. Сбогувахме се с Кента и неговото домочадие и с Веско поехме към морската столица, преминавайки маршрут, богат с културно-исторически забележителности – Велики Преслав, Мадарския конник и Побитите камъни.
Отдавна мечтаех да видя прочутата Кръгла черква и ето,че мечтата ми най-сетне се превърна в реалност.
В Мадара скалите бяха къде-къде по впечатляващи от самия Конник.
Малко под него по пътя видях жена с раница на гръб и преди тя да вдигне палец към нас, помолих Веско да спрем и да я запитаме закъде пътува. “За Варна”-беше отговорът. Късметлийка
Още в мига, в който я видях, Гери ме грабна със смелостта си да пътува сама по този начин. Както и предполагах, тя бе олицетворение на неспокойния дух на планинарите и хората, чийто живот е неразделно свързан с природата и пътя. Присъствието й в колата ми напомни едно стихотворение на Блага Димитрова – “Сама жена на път”. Ето части от него:
“Това е риск и неудобство
във тоя свят все още мъжки.
Зад всеки ъгъл те причаква
засада от нелепи срещи.....
.....Ти не превърна никой мъж в протеза,
за да се опреш, във дънер.
за да се облегнеш, във зид —
на завет да се свиеш.
И всяка твоя крачка залог е
за доверие към тъмния човек,
с когото дълго са те плашили.
Отекват стъпките о камък.
Сама жена на път.
Най-тихите и храбри стъпки
по унизената земя, която
е спрямо звездите също
сама жена на път.”
Преди Варна посетихме Побитите камъни и побеседвахме относно техния произход. Гери се оказа най-подготвена, т.к. бе завършила география.
Навлизайки в града, очаквах да зърна водната шир едва ли не зад всеки завой. Вълнувах се като дете на Коледа. Всъщност никога не съм се вълнувала така по Коледа Когато накрая морето се показа, усещането беше сюреалистично- само ден преди това със съжаление си мислех, че и тази година няма да имам възможност да му се порадвам.
А сега тичах по пясъка, плясках с копита във водата и се опитвах да възприема факта, че само часове по-рано берях гъби и се спусках с въже в подземната утроба. Зачудих се дали да не си взема като доказателство една мидичка, но в този момент ми се искаше единствено да оставя нещо от себе си тук... Морето жадно поглъщаше отпечатаните ми в мокрия пясък следи.... Ръждиво-червената кръгла луна рисуваше с розови щрихи по водната повърхност. Светлинната пътека ме мамеше да продължа нататък. Част от мене го искаше, но беше време да обърна посоката на движение и да се затичам към нощния влак за София. Нахлух в него сияеща и с мокри до колене дънки.
Опитах се да прелистя няколко страници от книгата с притчи за Буда, но някак не ми се четеше за Пътя и Нирвана. Тези два дена живеех именно в тях....
Следващата снимка е за всички, с които съпреживях прекрасния уикенд /Синия вир край с. Медвен/!
В темата си Ъндърграунд той е описал съвместните ни преживявания и единственото, което ще сторя, е да доразвия една сюжетна линия, която той едва е загатнал, а именно- моето прибиране към София през Варна. Всъщност идеята бе да се прибера през Сливен или Шумен с влак, но инерцията на приключението ме беше повлякла /както обикновено се случва/ и ми се искаше да удължа максимално удоволствието от сървайвърския уикенд, прекаран високо в планината и дълбоко под земята. Като му придам лек морски привкус!!! Така де, не бях виждала морето вече 12 години!!!!
И след балканските ливади, изпъстрени с разноцветни билки, в мен все по-настойчиво се прокрадваше идеята за бира и цаца на плажа. Речено-сторено. Сбогувахме се с Кента и неговото домочадие и с Веско поехме към морската столица, преминавайки маршрут, богат с културно-исторически забележителности – Велики Преслав, Мадарския конник и Побитите камъни.Отдавна мечтаех да видя прочутата Кръгла черква и ето,че мечтата ми най-сетне се превърна в реалност.
В Мадара скалите бяха къде-къде по впечатляващи от самия Конник.
Малко под него по пътя видях жена с раница на гръб и преди тя да вдигне палец към нас, помолих Веско да спрем и да я запитаме закъде пътува. “За Варна”-беше отговорът. Късметлийка
Още в мига, в който я видях, Гери ме грабна със смелостта си да пътува сама по този начин. Както и предполагах, тя бе олицетворение на неспокойния дух на планинарите и хората, чийто живот е неразделно свързан с природата и пътя. Присъствието й в колата ми напомни едно стихотворение на Блага Димитрова – “Сама жена на път”. Ето части от него:“Това е риск и неудобство
във тоя свят все още мъжки.
Зад всеки ъгъл те причаква
засада от нелепи срещи.....
.....Ти не превърна никой мъж в протеза,
за да се опреш, във дънер.
за да се облегнеш, във зид —
на завет да се свиеш.
И всяка твоя крачка залог е
за доверие към тъмния човек,
с когото дълго са те плашили.
Отекват стъпките о камък.
Сама жена на път.
Най-тихите и храбри стъпки
по унизената земя, която
е спрямо звездите също
сама жена на път.”
Преди Варна посетихме Побитите камъни и побеседвахме относно техния произход. Гери се оказа най-подготвена, т.к. бе завършила география.
Навлизайки в града, очаквах да зърна водната шир едва ли не зад всеки завой. Вълнувах се като дете на Коледа. Всъщност никога не съм се вълнувала така по Коледа Когато накрая морето се показа, усещането беше сюреалистично- само ден преди това със съжаление си мислех, че и тази година няма да имам възможност да му се порадвам.
А сега тичах по пясъка, плясках с копита във водата и се опитвах да възприема факта, че само часове по-рано берях гъби и се спусках с въже в подземната утроба. Зачудих се дали да не си взема като доказателство една мидичка, но в този момент ми се искаше единствено да оставя нещо от себе си тук... Морето жадно поглъщаше отпечатаните ми в мокрия пясък следи.... Ръждиво-червената кръгла луна рисуваше с розови щрихи по водната повърхност. Светлинната пътека ме мамеше да продължа нататък. Част от мене го искаше, но беше време да обърна посоката на движение и да се затичам към нощния влак за София. Нахлух в него сияеща и с мокри до колене дънки.
Опитах се да прелистя няколко страници от книгата с притчи за Буда, но някак не ми се четеше за Пътя и Нирвана. Тези два дена живеех именно в тях....
Следващата снимка е за всички, с които съпреживях прекрасния уикенд /Синия вир край с. Медвен/!
:winkw:
Ти нали също се подвизаваш там?
