Въпросът ми бе провокиран от вчерашната новина, че някаква баба е намерила 17000 лв. и ги е предала на властите.
Нещо такова беше. Не я четох лично,
една колежка прочете на глас пред група колеги, сред които и Моя Милост.
99%, изкл. пак Моя Милост, се присмяха на бабичката и "доброто и" дело.
Репликите бяха от рода на:
-Тая баба добре ли е?
-Браво бе, хвърлила си е късмета на смета.
-Как може такава глупост да стори...
и прочие
все укорителни думи.
И аз си нямах за работа да се намеся с няколко случки от подобен характер, макар и доста по-скромни.
Предиииииии 25 години някъде на морето сме аз, сестричката ми, майка и татко. Нормално за онова време семейно на море по седмица и още толкова на планина.
Та, прибирайки се от плажа, баща ми намира дамска чанта. Взима, отваря и вади куп документи на чужденка, карти, долари, валута някаква и един страхотен химикал.
Поглежда и прибира всичко обратно и с решителни крачки се отправя да търси някой орган на властта.
Ние със сестра ми, малките кудучета, подтичваме отзад и мрънкаме, най-вече аз:- Татко, дай да видя химикала, моля те, искам да ми аддеш само химикалчето.

Цък!
Не може, не е наше!
Виждаме полицейска кола и татко им връчва чантата.
Браво!
Година по-късно, намираме с моя съученичка портфейл в ЦУМ в една съблекалня и като попарени се гледаме и не мърдаме. Викнахме една касиерка да го вземе.
Пак браво!
Тоя път на мен, добро възпитание, риш!
В наши дни, преди няколко години,
точно в деня когато си правех курбан, се бях запътила да купя жива риба, която лично да заколя, друго животно не мога да убия хладнокръвно,
та вървя през пазара и само фиксирам надутите цени на рибите и отминавам, забила глава в земята.
Ми кой ми е крив, че не чакам събота да си уловя сама.
И хоп- свитък с парички. Спирам, оглеждам се, чудя се, старите спомени и нравоучения нахлуват в главата ми,
но
взимам парите, не ги прибирам, все пак се въртя минута,
никой не издава признаци да си ги търси
и най-накрая продължавам с малкото ролце в ръка.
Сърцето ми препуска лудо, все едно съм спринтирала 20 обиколки на стадиона, че може и повече, тогава все още тренирах

Доста след пазара, спирам и броя 46 лева.
Връщам се и купувам най-големият шаран и вино, което съм харесвала.
Ей това е късмет, моят късмет беше,
Ести.
Когато намериш нещо и го почувстваш като късмет, твой си е.
Когато е чужда вещ- не е!
Така мисля аз!
Сега рядко намирам по 1 ст., усмихвам се и си я прибирам в джобчето на чантата. Късметче е! Мое!
п.п. А навеждали ли сте да взимате залепена монета?
