Първа нощ
Публикувано на: 24.10.10, 19:04
/Нещо като пАтепис, нещо като разказ... За мемоари ни е рано.
/
Един късен септемврийски следобед Стр. кацна на летището в един Голям Град от другата страна на Голямата Вода. По традиция юначният куфар се появи на лентата с незабравим спомен от хвърченето – този път без едно колело и без дръжка. Стр. трябваше да го бута или влачи за едно стърчащо желязо, като освен това придвижва ръчния куфар и крепи раницата с компютъра на гръб. Когато измина 20-тина метра Стр. установи, че смяната на два автобуса и едно метро ще... нещо нецензурно...
прежали 40 долара и насочи багажа към стоянката за таксита. Там я посрещна копие на Бин Ладен – същата чалма, брада... кой знае, може да е бил той под прикритие... Стр. му даде адреса на едни българи, с които се беше уговорила да остави да остави у тях компютъра и други ценни неща, защото й предстоеше известно време да отседне в хостел. Хостелът е нещо като евтин хотел, обикновено със стаи за по 6-10 човека - мъже и жени, които спят на двуетажни легла и е по-добре да си отгоре, защото отдолу много скърца /за леглата иде реч, нали е ясно.../ Освен, разбира се, ако не си ял нещо особено апелиращо за чести и бързи отскоци до едно усамотено място – тогава да си отгоре може да се сравни с атракция в лунапарк.
Бин Ладен закара Стр. до блока на българското семейство, помогна й да извади куфара от багажника и си тръгна. Дълго време чука Стр. на вратата на сънародниците си и се чудеше какво да прави, ако не отворят. Чуваше телевизора отвътре и това я накара да продължи да тропа, докато най-сетне се чуха стъпки. Когато влезе, някакво предчувствие я накара да отвори лаптопа и да звънне в хостела, за да се увери, че наистина всичко е наред с резервацията. Гласът, който се чу, беше нещо средно между пролетен котарак, зъболекарска машинка и Джо Кокър на 7 водки. Попита я защо е пристигнала по това време на деня в Града, точно когато има Международен кинофестивал и заяви, че до събота /а беше само понеделник/ нямали свободни легла в хостела. И затвори. За около минута Стр. остана облещена, отваряйки уста като риба на изложба на Пикасо. После отново се впусна към компютъра. Наистина навсякъде, където финансите й позволяваха да прекара нощта, беше заето. Имаше шанса да попадне по едно и също време в един град с най-големите звезди на Седмото изкуство, обаче нещо я спираше да се обади на Джон Траволта и да го попита дали случайно няма свободно легло в неговата стая... неее, Стр. не беше от тия...
Шегата настрана, положението беше сериозно.
Тогава Стр. се сети за едно малко хостелче, покрай което беше минала през лятото, когато планираше септемврийското си идване в Големия град. Хостелчето беше такъв буркан с копърка, че Стр. моментално го беше изключила като възможност. Сега обаче се опита да си спомни как се казваше и къде точно се намираше. Спомняше си, че беше кацнало над някакво арабско заведение, а в подземието имаше китайски ресторант. Накрая Стр. го издири в Интернет и позвъни. От там й казаха, че един от гостите им е направил резервация, но още не се е появил, и че ако до 23:00 ч. не се покаже, ще имат едно свободно легло. Ако.
Стр. нямаше избор. Пренареди багажа, взе най-необходимото в ръчния куфар и в раницата и помоли познатите си да остави у тях едноколесния ветеран. Домакинът услужливо закара Стр. до най-близката гара на метрото, извини се, че не можели да й предложат да остане у тях през нощта, защото нямали място, обърна колата и изчезна в тъмницата. /Място впрочем имаха предостатъчно, но явно не им се занимаваше с приютяване на изпаднали сънародници, а Стр. не обичаше да се натрапва./
Минаваше 22 ч. И ето я – не спала близо 48 часа, пребита от умора от дългото пътуване, часовата разлика и мъкненето на багаж, съвсем сама с куфара на някаква гара, в някакъв тъмен квартал в покрайнините на Големия Град, в който освен тези българи никого не познаваше. Нощем улиците на Града са страшнички. Изцъклени, надрусани и опиянчени лица се клатушкат по тротоарите; пейките се превръщат в легла на брадатковци с много торби и неповторим аромат; криминалните хроники преливат, а от мониторите в метрото почти всеки ден съобщават за изчезнали хора или за търсени престъпници и маниаци. Стр. се надяваше да намери хостела - спомените й бяха бегли, но инстинктът й за оцеляване все щеше да я заведе дотам. Ами ако въпросният гост се беше появил междувременно? Или ако някой я беше изпреварил и заел въпросното легло?
Стр. седеше в метрото, гледаше хората и си мислеше как всички те се прибират, как имат къде да спят тази нощ и как не се замислят над този щастлив факт. Тя не искаше нищо друго освен СТЕНИ, които да я ограждат от улицата и да бъде в безопасност. Можеше и да е някой затворен двор - още беше септември, студът беше поносим.
Инстинктът наистина я заведе до хостела. Наближаваше 23 часа. Стр. изкачи куфара по стъпалата. Група френскоговорящи гости вдигаха голям шум. Зад бюрото, което играеше ролята на ресепция, седеше висок млад човек с дълга рошава коса и обеци по носа, устните и веждите. Стр. му припомни, че преди около час са говорили преди за евентуално свободно легло. Човекът я изгледа, нагланяйки глава на една страна, и каза с австралийски акцент, че положението с леглата е сложно. Все пак се усмихна приятелски и Стр. някакси почувства, че няма да я отпратят. И наистина, след 15-тина минути австралиецът й връчи комплект чисти чаршафи, заведе я в една стая с много легла и й посочи едно на „горния етаж”. За следващите нощи всичко било заето, но ако се наложело, в краен случай Стр. можела да спи на канапето в хола с телевизора. Тя благодари и когато се изми и най-сетне легна под тавана на една ръка разстояние, изведнъж се почувства най-щастливият човек на Земята! Беше в стая с таван и СТЕНИ. Наоколо заспиваха други пътешественици. Неочаквано, съвсем истинско и пълно усещане за щастие!
Колко малко му трябвало на човека.
После се замисли за всички тези хора без къщи, за пожарите и земетресенията, за това колко крехко е всичко в този свят, за още много неща...
Въпреки умората, Стр. не можа да заспи до сутринта.
П.П. Хората от хостела се оказаха свестни. Няколко дни по-късно Стр. се заговори с австралиеца. Той й разказа как първата нощ, когато след дългия полет пристигнал в Големия Град, нещо се случило с резервацията му, нямал къде да спи и попаднал в същия този хостел. Всички легла били заети, но му предложили да остне на канапето в хола. Когато видял Стр. с куфара, спомнил си за тази случка и решил да й подаде ръка.
/Един късен септемврийски следобед Стр. кацна на летището в един Голям Град от другата страна на Голямата Вода. По традиция юначният куфар се появи на лентата с незабравим спомен от хвърченето – този път без едно колело и без дръжка. Стр. трябваше да го бута или влачи за едно стърчащо желязо, като освен това придвижва ръчния куфар и крепи раницата с компютъра на гръб. Когато измина 20-тина метра Стр. установи, че смяната на два автобуса и едно метро ще... нещо нецензурно...
прежали 40 долара и насочи багажа към стоянката за таксита. Там я посрещна копие на Бин Ладен – същата чалма, брада... кой знае, може да е бил той под прикритие... Стр. му даде адреса на едни българи, с които се беше уговорила да остави да остави у тях компютъра и други ценни неща, защото й предстоеше известно време да отседне в хостел. Хостелът е нещо като евтин хотел, обикновено със стаи за по 6-10 човека - мъже и жени, които спят на двуетажни легла и е по-добре да си отгоре, защото отдолу много скърца /за леглата иде реч, нали е ясно.../ Освен, разбира се, ако не си ял нещо особено апелиращо за чести и бързи отскоци до едно усамотено място – тогава да си отгоре може да се сравни с атракция в лунапарк. Бин Ладен закара Стр. до блока на българското семейство, помогна й да извади куфара от багажника и си тръгна. Дълго време чука Стр. на вратата на сънародниците си и се чудеше какво да прави, ако не отворят. Чуваше телевизора отвътре и това я накара да продължи да тропа, докато най-сетне се чуха стъпки. Когато влезе, някакво предчувствие я накара да отвори лаптопа и да звънне в хостела, за да се увери, че наистина всичко е наред с резервацията. Гласът, който се чу, беше нещо средно между пролетен котарак, зъболекарска машинка и Джо Кокър на 7 водки. Попита я защо е пристигнала по това време на деня в Града, точно когато има Международен кинофестивал и заяви, че до събота /а беше само понеделник/ нямали свободни легла в хостела. И затвори. За около минута Стр. остана облещена, отваряйки уста като риба на изложба на Пикасо. После отново се впусна към компютъра. Наистина навсякъде, където финансите й позволяваха да прекара нощта, беше заето. Имаше шанса да попадне по едно и също време в един град с най-големите звезди на Седмото изкуство, обаче нещо я спираше да се обади на Джон Траволта и да го попита дали случайно няма свободно легло в неговата стая... неее, Стр. не беше от тия...
Шегата настрана, положението беше сериозно.
Тогава Стр. се сети за едно малко хостелче, покрай което беше минала през лятото, когато планираше септемврийското си идване в Големия град. Хостелчето беше такъв буркан с копърка, че Стр. моментално го беше изключила като възможност. Сега обаче се опита да си спомни как се казваше и къде точно се намираше. Спомняше си, че беше кацнало над някакво арабско заведение, а в подземието имаше китайски ресторант. Накрая Стр. го издири в Интернет и позвъни. От там й казаха, че един от гостите им е направил резервация, но още не се е появил, и че ако до 23:00 ч. не се покаже, ще имат едно свободно легло. Ако.
Стр. нямаше избор. Пренареди багажа, взе най-необходимото в ръчния куфар и в раницата и помоли познатите си да остави у тях едноколесния ветеран. Домакинът услужливо закара Стр. до най-близката гара на метрото, извини се, че не можели да й предложат да остане у тях през нощта, защото нямали място, обърна колата и изчезна в тъмницата. /Място впрочем имаха предостатъчно, но явно не им се занимаваше с приютяване на изпаднали сънародници, а Стр. не обичаше да се натрапва./
Минаваше 22 ч. И ето я – не спала близо 48 часа, пребита от умора от дългото пътуване, часовата разлика и мъкненето на багаж, съвсем сама с куфара на някаква гара, в някакъв тъмен квартал в покрайнините на Големия Град, в който освен тези българи никого не познаваше. Нощем улиците на Града са страшнички. Изцъклени, надрусани и опиянчени лица се клатушкат по тротоарите; пейките се превръщат в легла на брадатковци с много торби и неповторим аромат; криминалните хроники преливат, а от мониторите в метрото почти всеки ден съобщават за изчезнали хора или за търсени престъпници и маниаци. Стр. се надяваше да намери хостела - спомените й бяха бегли, но инстинктът й за оцеляване все щеше да я заведе дотам. Ами ако въпросният гост се беше появил междувременно? Или ако някой я беше изпреварил и заел въпросното легло?
Стр. седеше в метрото, гледаше хората и си мислеше как всички те се прибират, как имат къде да спят тази нощ и как не се замислят над този щастлив факт. Тя не искаше нищо друго освен СТЕНИ, които да я ограждат от улицата и да бъде в безопасност. Можеше и да е някой затворен двор - още беше септември, студът беше поносим.
Инстинктът наистина я заведе до хостела. Наближаваше 23 часа. Стр. изкачи куфара по стъпалата. Група френскоговорящи гости вдигаха голям шум. Зад бюрото, което играеше ролята на ресепция, седеше висок млад човек с дълга рошава коса и обеци по носа, устните и веждите. Стр. му припомни, че преди около час са говорили преди за евентуално свободно легло. Човекът я изгледа, нагланяйки глава на една страна, и каза с австралийски акцент, че положението с леглата е сложно. Все пак се усмихна приятелски и Стр. някакси почувства, че няма да я отпратят. И наистина, след 15-тина минути австралиецът й връчи комплект чисти чаршафи, заведе я в една стая с много легла и й посочи едно на „горния етаж”. За следващите нощи всичко било заето, но ако се наложело, в краен случай Стр. можела да спи на канапето в хола с телевизора. Тя благодари и когато се изми и най-сетне легна под тавана на една ръка разстояние, изведнъж се почувства най-щастливият човек на Земята! Беше в стая с таван и СТЕНИ. Наоколо заспиваха други пътешественици. Неочаквано, съвсем истинско и пълно усещане за щастие!
Колко малко му трябвало на човека.
После се замисли за всички тези хора без къщи, за пожарите и земетресенията, за това колко крехко е всичко в този свят, за още много неща...
Въпреки умората, Стр. не можа да заспи до сутринта.
П.П. Хората от хостела се оказаха свестни. Няколко дни по-късно Стр. се заговори с австралиеца. Той й разказа как първата нощ, когато след дългия полет пристигнал в Големия Град, нещо се случило с резервацията му, нямал къде да спи и попаднал в същия този хостел. Всички легла били заети, но му предложили да остне на канапето в хола. Когато видял Стр. с куфара, спомнил си за тази случка и решил да й подаде ръка.
