Стената на козите.
Публикувано на: 24.11.10, 09:55
Стената на Козите.
От години, понякога, усещам, че а-а да залитна към абсолютна мизантропия. Тогава обикновено ползвам феномена “клин клин избива”, и се срещам някъде с група много хора – я на някой голям купон, я на планина в някоя хижа. Това обикновено помага да надувам с добродушен вятър житейските платна дълго време впоследствие. Та и сега…Преди седмици случайно мярвам информация за срещата на планинари.орг на хижа Козя стена…Няколко секунди цъкам озадачено със език….бре-бре-бре ….. сто човека на едно място…. и почти веднага забравям за това. След дни, обаче ми се обажда приятел в един особено натоверен период - работен с неприбиране по седмица вкъщи, че имал две-три места в колата и щял да ходи на срещата. Казвам си - ЗАЩО ПЪК НЕ…,предлагам на Ирена, тя казва същото …Децата са здрави и можем спокойно да ги оставим на Баба и Дядо, денари и екипировка се намират и един четвъртък вечерта нахвърляме, набутваме и намачкваме в две раници разни неща, а в петък към десет сутринта вече дремя на задната седалка на автомобила на Явор някъде след Търново. Другите си говорят нещо тихо /Явор, Жоро и Жена ми/, а понеже дрямката не е сън все пак и ушите ми са полуотворени – подслушаните думички и възклицания току чертаят причудливи блестящи иероглифи из бездънната чернилка на полузаспалото ми съзнание. Сънено се вглеждам после в скучния Троян, който сиво преплува покрай прозореца ми и накрая окончателно се събуждам от свежия вятър на поляните над Беклеме. За около половин час пооправяме багажи и друго това-онова и поемаме нагоре към хижата.
На самото било сме и затова ходенето е много приятно.
Времето е ясно и основното забавяне е заради щракане на някоя и друга снимка…така в офлянкване най-сетне стигаме въжето на вр. Козя стена.
С Жорето минаваме по ръба, че да гледаме към Севера и Юга едновременно. Севера синее, а от Юг сериозно духа не много южен вятър.
После долу продължаваме и подсичаме някакво връхче, малко се посмрачава и иззад ръба към нас от сумрака надникват две издължени рогати глави…Приближаваме с интерес – кончета пасат. При паметника преди хижата съвсем мръква и палваме осветлението. Някои от нас, де...палваме. Яво освен лъчезарната си усмивка и светкавицата на Никона няма нито лумен повече, а на Ирена фенерчето се разглобява мистериозно още щом тя го извлича на белия свят…Тъй се и движим последните метри преди крайната цел в СС-нишка…Силует-Светлинка, Силует-Светлинка… Десет минути по-късно този странен конгломерат от осем крака и две фенерчета похлопва внимателно на вратата на хижата. От утробата й се дочуват приглушени гласове и скоро се запознаваме със симпатичната хижарка – Олга и един мъж /май арендатора/. Посрещат ни доста радушно, палят осветлението, настаняват ни в уютна стая па после слизаме в столовата и се започват едни работи…а след туй се появяват Ачо, Галя и още няколко човека от тъмното, явно са вървяли на около половин час зад нас и…работите започнали продължават на куб. Много е приятно да си говорим на масата в столовата, хапвайки и пийваки това-онова, приятна е дори леката умора в краката, и си лягаме доста късно щастливи и спокойни.
На другата сутрин Ирена ме изстрелва към осем от леглото щото Жоро видите ли вече бил тръгнал към Юмрука, та след много набързо кафе заприпкваме и ние по пътеката. Да, заприкваме, а не завървяваме. Много сме учудени, че въпросния Жорка който срещаме четиридесет минути след това, опънал се до едни камъни да съзерцава панорами, ни плаши че сме минали през опасни урви, дето ако се подхлъзнеш жална ти е майка, и че дори имало осигурително въже малко след хижата… Ирена озадачено клати глава, а аз се почесвам там дето не ме сърби и пак газ нагоре.
Малко преди премката за хижа Ехо навлизаме в ароматен облак от миризма на манджа и тутакси хижата се показва отдясно. Не почиваме особено,енергия има, а се закатерваме към Юмрука.
На път за там зад нас остава Параклиса, който противно на очакванията ми се вписва чудесно в пейзажа и с помощта на поредното стоманено въже изкачваме върха.
По пътеката нагоре има ИЗОБИЛИЕ от червени боровинки, е малко осланени, но пак страхотни на вкус и много, страшно много като количество…
Връхчето е много приятно, смущава ме малко обилието на паметни плочи, но през истинската зима, в мъглата и при силен вятър, изкачването или слизането по острия ръб сигурно си е известно предизивикателство. Па ако се прибави и човешки фактор – подценяване на екипировка или/и природни стихии, та дори и лош късмет – си става бая страшно явно.
На връщане се отбиваме в Ехо уж за по чай, а оставаме около час. Там освен че пресушаваме почти едно порцеланово чайниче, но и изтърбушваме носената консерва и си побъбряме с едни хора от Варна тръгнали също за срещата на Козя.
….Ние, освен че можем да бягаме по пътеката , умеем и да се влачим /Ирена го умее по-добре/ та на връщане никак не бързаме.
По някой време виждам страшните урви на Жорката, брей то било наистина стръмно бе…
/тука пробвам дали се пързаля тревата, но не ще/
Явно на отиване наистина сме търчали като зомбирани невестулки, та ни пропасти сме забелязали ни стоманени въжета… Та към четери без нещо сме отново под Стената на Козите. Станали са някои размествания междувременно из стаите докато ни е нямало, пристигнали са доста хора и заявката за амен-амен стотина и кусур човека май се е оправдала. А снощи бяхме едва десет…
След това неусетно се спуска нощта балканска и най-многолюдното място става столовата. Столовата с вечно младата глъчка на Хората в Планината, запознанствата, наздравиците, музиката /един „стил” естествено липсва, но това е поради липса на хахахахаха т.нар. ценители/ и всички най-приятни неща от една вечер на хижа. Чат-пат прииждат като светулки окъснели туристи от тъмното и купона се пренася и на терасата пред хижата, благо почти всеки се е оборудвал с ръчни и наглавни лумени… Към полунощ на мен и на Жена ми ни се приспива и под акомпанимента на трелите на някакъв раносънник, прокраднал се в стаята преди нас, се гмуркаме под норвежките си завивки. На другия ден не помня какво съм сънувал. А….помня само, че като ставах за тоалетна в тъмното, солото на раносънника се беше превърнало в доста солидно хорово пеене като на онея …Казаците. На сутринта слизаме за бързо кафе в столовата, и мирогледа ми е малко мъглив /надявам се че само на мен/.
После яхаме раниците, вземаме си довиждане с Олга и още с когото ни падне и хукваме в мъглата към Беклмето. Пред нас по пътя има вече няколко групи, една от които се движи към…хижата наобратно. Но това е нормално, т.к. на някой места мъглата действетилно е гъста. Ние с ориентирането нямаме проблеми, казва си думата поредното сутрешно невестулкено зомбиране и преди обяд сме под Арката. Там хапваме за късна закуска каквото Господ дал /в моя случай хляб на трохи и вътрешноста на една деформирана пастетна консерва/, товарим се на колата и отпрашваме към Варна. Някъде по пътя следва по едно шкембе и някоя бира за който я иска.
Към 16 часа, Явката паркира точно до кофата за боклук между Опели, Голфчета и разни /други/ щайги пред блока ни в Петлешев, вземаме си чао с него и Жорката и се пръждосваме натоварени като мулета с раници, торби и емоции към апартамента..
Ааааа, не така…
В топлия, златен, есенен следобед … г-н Митев любезно уведомява, че е докарал гордите собственици /нас/ на най-уютния варненски Дом в един от най-кокетните квартали на …доскоро най-добрия Град за живеене в България до вкъщи.
Ами това е.
П.П. Участниците...
От години, понякога, усещам, че а-а да залитна към абсолютна мизантропия. Тогава обикновено ползвам феномена “клин клин избива”, и се срещам някъде с група много хора – я на някой голям купон, я на планина в някоя хижа. Това обикновено помага да надувам с добродушен вятър житейските платна дълго време впоследствие. Та и сега…Преди седмици случайно мярвам информация за срещата на планинари.орг на хижа Козя стена…Няколко секунди цъкам озадачено със език….бре-бре-бре ….. сто човека на едно място…. и почти веднага забравям за това. След дни, обаче ми се обажда приятел в един особено натоверен период - работен с неприбиране по седмица вкъщи, че имал две-три места в колата и щял да ходи на срещата. Казвам си - ЗАЩО ПЪК НЕ…,предлагам на Ирена, тя казва същото …Децата са здрави и можем спокойно да ги оставим на Баба и Дядо, денари и екипировка се намират и един четвъртък вечерта нахвърляме, набутваме и намачкваме в две раници разни неща, а в петък към десет сутринта вече дремя на задната седалка на автомобила на Явор някъде след Търново. Другите си говорят нещо тихо /Явор, Жоро и Жена ми/, а понеже дрямката не е сън все пак и ушите ми са полуотворени – подслушаните думички и възклицания току чертаят причудливи блестящи иероглифи из бездънната чернилка на полузаспалото ми съзнание. Сънено се вглеждам после в скучния Троян, който сиво преплува покрай прозореца ми и накрая окончателно се събуждам от свежия вятър на поляните над Беклеме. За около половин час пооправяме багажи и друго това-онова и поемаме нагоре към хижата.
На самото било сме и затова ходенето е много приятно.
Времето е ясно и основното забавяне е заради щракане на някоя и друга снимка…така в офлянкване най-сетне стигаме въжето на вр. Козя стена.
С Жорето минаваме по ръба, че да гледаме към Севера и Юга едновременно. Севера синее, а от Юг сериозно духа не много южен вятър.
После долу продължаваме и подсичаме някакво връхче, малко се посмрачава и иззад ръба към нас от сумрака надникват две издължени рогати глави…Приближаваме с интерес – кончета пасат. При паметника преди хижата съвсем мръква и палваме осветлението. Някои от нас, де...палваме. Яво освен лъчезарната си усмивка и светкавицата на Никона няма нито лумен повече, а на Ирена фенерчето се разглобява мистериозно още щом тя го извлича на белия свят…Тъй се и движим последните метри преди крайната цел в СС-нишка…Силует-Светлинка, Силует-Светлинка… Десет минути по-късно този странен конгломерат от осем крака и две фенерчета похлопва внимателно на вратата на хижата. От утробата й се дочуват приглушени гласове и скоро се запознаваме със симпатичната хижарка – Олга и един мъж /май арендатора/. Посрещат ни доста радушно, палят осветлението, настаняват ни в уютна стая па после слизаме в столовата и се започват едни работи…а след туй се появяват Ачо, Галя и още няколко човека от тъмното, явно са вървяли на около половин час зад нас и…работите започнали продължават на куб. Много е приятно да си говорим на масата в столовата, хапвайки и пийваки това-онова, приятна е дори леката умора в краката, и си лягаме доста късно щастливи и спокойни.
На другата сутрин Ирена ме изстрелва към осем от леглото щото Жоро видите ли вече бил тръгнал към Юмрука, та след много набързо кафе заприпкваме и ние по пътеката. Да, заприкваме, а не завървяваме. Много сме учудени, че въпросния Жорка който срещаме четиридесет минути след това, опънал се до едни камъни да съзерцава панорами, ни плаши че сме минали през опасни урви, дето ако се подхлъзнеш жална ти е майка, и че дори имало осигурително въже малко след хижата… Ирена озадачено клати глава, а аз се почесвам там дето не ме сърби и пак газ нагоре.
Малко преди премката за хижа Ехо навлизаме в ароматен облак от миризма на манджа и тутакси хижата се показва отдясно. Не почиваме особено,енергия има, а се закатерваме към Юмрука.
На път за там зад нас остава Параклиса, който противно на очакванията ми се вписва чудесно в пейзажа и с помощта на поредното стоманено въже изкачваме върха.
По пътеката нагоре има ИЗОБИЛИЕ от червени боровинки, е малко осланени, но пак страхотни на вкус и много, страшно много като количество…
Връхчето е много приятно, смущава ме малко обилието на паметни плочи, но през истинската зима, в мъглата и при силен вятър, изкачването или слизането по острия ръб сигурно си е известно предизивикателство. Па ако се прибави и човешки фактор – подценяване на екипировка или/и природни стихии, та дори и лош късмет – си става бая страшно явно.
На връщане се отбиваме в Ехо уж за по чай, а оставаме около час. Там освен че пресушаваме почти едно порцеланово чайниче, но и изтърбушваме носената консерва и си побъбряме с едни хора от Варна тръгнали също за срещата на Козя.
….Ние, освен че можем да бягаме по пътеката , умеем и да се влачим /Ирена го умее по-добре/ та на връщане никак не бързаме.
По някой време виждам страшните урви на Жорката, брей то било наистина стръмно бе…
/тука пробвам дали се пързаля тревата, но не ще/
Явно на отиване наистина сме търчали като зомбирани невестулки, та ни пропасти сме забелязали ни стоманени въжета… Та към четери без нещо сме отново под Стената на Козите. Станали са някои размествания междувременно из стаите докато ни е нямало, пристигнали са доста хора и заявката за амен-амен стотина и кусур човека май се е оправдала. А снощи бяхме едва десет…
След това неусетно се спуска нощта балканска и най-многолюдното място става столовата. Столовата с вечно младата глъчка на Хората в Планината, запознанствата, наздравиците, музиката /един „стил” естествено липсва, но това е поради липса на хахахахаха т.нар. ценители/ и всички най-приятни неща от една вечер на хижа. Чат-пат прииждат като светулки окъснели туристи от тъмното и купона се пренася и на терасата пред хижата, благо почти всеки се е оборудвал с ръчни и наглавни лумени… Към полунощ на мен и на Жена ми ни се приспива и под акомпанимента на трелите на някакъв раносънник, прокраднал се в стаята преди нас, се гмуркаме под норвежките си завивки. На другия ден не помня какво съм сънувал. А….помня само, че като ставах за тоалетна в тъмното, солото на раносънника се беше превърнало в доста солидно хорово пеене като на онея …Казаците. На сутринта слизаме за бързо кафе в столовата, и мирогледа ми е малко мъглив /надявам се че само на мен/.
После яхаме раниците, вземаме си довиждане с Олга и още с когото ни падне и хукваме в мъглата към Беклмето. Пред нас по пътя има вече няколко групи, една от които се движи към…хижата наобратно. Но това е нормално, т.к. на някой места мъглата действетилно е гъста. Ние с ориентирането нямаме проблеми, казва си думата поредното сутрешно невестулкено зомбиране и преди обяд сме под Арката. Там хапваме за късна закуска каквото Господ дал /в моя случай хляб на трохи и вътрешноста на една деформирана пастетна консерва/, товарим се на колата и отпрашваме към Варна. Някъде по пътя следва по едно шкембе и някоя бира за който я иска.
Към 16 часа, Явката паркира точно до кофата за боклук между Опели, Голфчета и разни /други/ щайги пред блока ни в Петлешев, вземаме си чао с него и Жорката и се пръждосваме натоварени като мулета с раници, торби и емоции към апартамента..
Ааааа, не така…
В топлия, златен, есенен следобед … г-н Митев любезно уведомява, че е докарал гордите собственици /нас/ на най-уютния варненски Дом в един от най-кокетните квартали на …доскоро най-добрия Град за живеене в България до вкъщи.
Ами това е.
П.П. Участниците...
Кента го е написал достатъчно добре 
Дано не сме попречили на дрямката на онези туристи, които през деня не са си губили времето, ами са се зареждали с емоции и енергия сред Майката Природа.