Османската империя - продълж.
Публикувано на: 26.01.11, 17:48
Ислямската османска държава е под „европейско наблюдение” още от края на XIV в. Дългата и история е била и е използувана за всякакъв род пропаганди, но сама по себе си свидетелствува колко опасно и безпреспективно е митологизирането на миналото и превръщането му в единствена цел на бъдещето. Защото от края на XVI в. до Танзимата в началото на XIXв., с малки изключения, султаните, везирите, бюрокрацията, войската, религиозната интелигенция, цялото османско общество са обърнати към миналото, към мощта и славата от преминалите времена на Мурад I, Мехмед II, Сюлейман I. Изживяното величие е невъзвратимо и единственият резултат от това втренчване в миналото е дълбокият консерватизъм, обхванал всички сфери на османската държава. Цената е огромна и за империята, и за всички нейни поданици. Изоставането в икономиката, във въоръжението, в културата става все по-голямо и води до загуби на войни, на територии и на човешки потенциали, последвани от политическа нестабилност, разпад на управлението, стопанско и политическо подчинение на Великите сили. Консерватизмът превръща през XVIII и XIXв. Османската империя в сянка от миналото, чийто живот се заплаща със страданията на всичките и поданици – турци, гърци, арменци, българи, араби и т.н.
Историята на Османската империя, както историите на всички империи, е поучителна с конкретната информация за сложността на обективните и субективните фактори, които движат еволюцията на човечеството, които променят човешките светове. Между полуразбойническия бейлик на Осман I и краха на империята при абдикирането на Мехмед VI Вахидеддин преминават шест столетия, в които се раждат, живеят и умират милиони хора – султани и техни поданици, приятели и неприятели на империята, нейни съюзници и врагове.
Стр. 14-15, проф. Цв. Георгиева
Империята започнала да се организира. Еничарската институция, създадена при Мурад I, при Баязид I, изглежда, претърпяла решителни преобразования. Поне от времето на неговото управление датират най-старите отпратки към системата на девширме, редовно „събиране” на млади християни, които след като бъдели ислямизирани, потурчени, възпитани и образовани в анадолски семейства и в двореца по много стриктно организиран начин, образували непосредствено прекрепена към султана войска или заемали отговорни длъжности в държавната администрация. Те били това, което се нарича капъ куларъ, „роби” – по-добре би било да се каже „слуги” на Портата. Целта на тази политика не била да се лишат младите християни от интелектуалните им възможности, нито даже да се прекъсне връзката им със средата, от която са произлезли (това невинаги се случвало), но да се предоставят на владетеля верни служители, чиято кариера зависи единствено от него. Тази институция щяла да придобие изключително важно значение в историята на империята. От друга страна, политиката на заселване на завладените територии продължавала. Бейовете вече се установявали по р. Дунав и Адриатика и навсякъде улемите създавали юридическа и данъчна администрация. Появили се нови санджаци в Никопол и Охрид (1393), Кюстендил (1394), Видин (1396). През 1393 г. великият везир Чандарлъ Али паша, за да гарантира безкористността на кадиите, поискал да им се плаща по строго определен начин. Империята постепенно се установявала.
... Баязид трябвало да повери по-голямата част от походите си в Анадола на еничарите и на християнските си васали, което съвсем не засилило популярността му. Местните емири си запазили симпатиите на местното население и те се проявявали при първия удобен случай. От друга страна, ако то не приемало установяването на данъчна администрация, газиите също не гледали с добро око на война срещу мюсюлманите, от която не получавали никаква плячка. А улемите очаквали ново поле за действие и нови ресурси от завладяването на християнските държави. Следователно имало опозиционни настроения: в решителния момент само сърбите и еничарите щели да бъдат верни до края.
Стр. 62-63.
История на Османската империя, редактор Роберт Мантран (материалите са написани от 10 френски автора), изд. Рива, София 1999, превод от френски
Историята на Османската империя, както историите на всички империи, е поучителна с конкретната информация за сложността на обективните и субективните фактори, които движат еволюцията на човечеството, които променят човешките светове. Между полуразбойническия бейлик на Осман I и краха на империята при абдикирането на Мехмед VI Вахидеддин преминават шест столетия, в които се раждат, живеят и умират милиони хора – султани и техни поданици, приятели и неприятели на империята, нейни съюзници и врагове.
Стр. 14-15, проф. Цв. Георгиева
Империята започнала да се организира. Еничарската институция, създадена при Мурад I, при Баязид I, изглежда, претърпяла решителни преобразования. Поне от времето на неговото управление датират най-старите отпратки към системата на девширме, редовно „събиране” на млади християни, които след като бъдели ислямизирани, потурчени, възпитани и образовани в анадолски семейства и в двореца по много стриктно организиран начин, образували непосредствено прекрепена към султана войска или заемали отговорни длъжности в държавната администрация. Те били това, което се нарича капъ куларъ, „роби” – по-добре би било да се каже „слуги” на Портата. Целта на тази политика не била да се лишат младите християни от интелектуалните им възможности, нито даже да се прекъсне връзката им със средата, от която са произлезли (това невинаги се случвало), но да се предоставят на владетеля верни служители, чиято кариера зависи единствено от него. Тази институция щяла да придобие изключително важно значение в историята на империята. От друга страна, политиката на заселване на завладените територии продължавала. Бейовете вече се установявали по р. Дунав и Адриатика и навсякъде улемите създавали юридическа и данъчна администрация. Появили се нови санджаци в Никопол и Охрид (1393), Кюстендил (1394), Видин (1396). През 1393 г. великият везир Чандарлъ Али паша, за да гарантира безкористността на кадиите, поискал да им се плаща по строго определен начин. Империята постепенно се установявала.
... Баязид трябвало да повери по-голямата част от походите си в Анадола на еничарите и на християнските си васали, което съвсем не засилило популярността му. Местните емири си запазили симпатиите на местното население и те се проявявали при първия удобен случай. От друга страна, ако то не приемало установяването на данъчна администрация, газиите също не гледали с добро око на война срещу мюсюлманите, от която не получавали никаква плячка. А улемите очаквали ново поле за действие и нови ресурси от завладяването на християнските държави. Следователно имало опозиционни настроения: в решителния момент само сърбите и еничарите щели да бъдат верни до края.
Стр. 62-63.
История на Османската империя, редактор Роберт Мантран (материалите са написани от 10 френски автора), изд. Рива, София 1999, превод от френски