Страница 1 от 1

В Мутафчиева за абсурдите, геноцида и демографията

Публикувано на: 30.01.11, 14:36
от ELBI
Кръгът проблеми, подчинени на тази тема, нямат еднозначен отговор в науката. До средата на века преобладаваше тезата, че положението на българите било „временно” подобрено през първите два века османско владичество. След това се наложи схващането, че такова подобрение нямало, напротив: българите страдали не дори еднакво, ами все повече през целия период на робството. Конкретизирано спрямо отделните периоди, това схващане, станало задължително за историографията ни, би довело до абсурден краен извод. А именно:

Османското нашествие било съпроводено с унищожаване на производителните сили и изтребване на населението – постановка, достатъчно крайна, за да обезмисли всякакво по-нататъшно изследване по история на България от XV в. нататък. ...{после изброява с по изречение или 1-2 думи теориите за унищожаване на населението, кръвния данък, помохамеданчванията, безогледната експлоатация, данъчния гнет, корупцията и кърджалийството}

Абсурдът в горната, задължителна доскоро схема се състои в това, че, взимайки за изходна точка едно отрицателно състояние (унищожаване, обезлюдяване, колапс, катастрофа), от него нататък негативните добавки се натрупват интензивно, при което неминуемо се стига до картината „nec plus ultra” [ „нищо от тук нататък” – фраза, която според митологията била изписана на стълбовете на Херкулес, издигнати в Гибралтар, след което се смятало, че свършва света]. Тя би трябвало да се закръгли много преди XIX в., щом имала за база казаното състояние. А причинат за изведения тук абсурд се коренеше в това, че бе недопустимо да се изрече положително съждение за цялата подробска епоха. Докато на историка е ясно, че никой процес – особено с полухилядолетна трайност – няма как да представлява права линия, насочена само нагоре или само надолу; той бездруго бива изразен от лъкатушна крива.

Не може да има спор по резултатите от османското завоевание за българите – определено най-неблагоприятните възможни, що се отнася до нашата историческа перспектива, погледната откъм XV в. ... Държавна раздробеност, чести войни, предизвикани от много странен външен натиск, духовен разкол, вражда между българските царе и деспоти. Съвсем аналогична била ситуацията в Сърбия и Византия – отсъствие на стабилитет, при което никой от тукашните владетели не разполагал вече с достатъчно средства да издържа многобройна войска за защита на границите им. Такъв бива навсякъде из Европа стереотипът на развития феодализъм.
...
Така през вековете, за които говорим, населението на земите ни принадлежало към българския народ и носело съзнание за това, но неизбежен исторически катаклизъм го включил в държава, чужда му по език, религия, култура и бит. Това не ще рече, че то нямало участие в нейната структура, че не живеело съобразно с нея, че и тя не се съобразявала с наличието му. Според принципите на шериата още по изначално начертание османците предвиждали, че ще владеят територии с нееднородно по вяра население, тоест, че ще го управляват при нееднакъв режим. ... официално признаните от нея [осм. империя] немюсюлмански „джемаати” (общности, дискриминирани по религиозен признак) се запазили и дори били охранявани изолирано от ислямската, коео ги улеснило да израстат в нации, когато им дошло времето. Такъв се оказал обективният резултат от една последователна политика, чиято субективна цел била да огради привилегирования статут на мюсюлманите.

Извън съмнение свирепите набези на османците, а след това и завоюването на земите ни от тях нанесли тежки поражения върху населението им – така бивало през Средновековието при всички варварски нашествия. Онова, което тогава спасявало уседналите народи, били примитивните налични средства за изтребление, на които напълно отговаряли и средствата за самозащита. Тъй че за средновековен геноцид не може да става дума. ...
...
[за човешките загуби в Европа] (Нека само да споменем, че по същото време татарите все още са в Русия, че на ред европейски народи предстоят религиозните и династически войни, Инквизицията и много други.) Без това да означава, че леко сме се отървали в нашата история, налага се поне да признаем, че аналогии на собствената ни драматична съдба не били редки.
...
Когато върху земята ни започнало усядане на мюсюлмани, те образували по предпочитание отделни села, наименовани на едного от заселниците. По-редки били смесените, обикновено многолюдни селища, където имало българска и турска махала. Мяма по какво да отсъдим доколко тук се касаело до усядане на турци и доколко сместа се е получила от помохамеданчване на част от местните хора. Това може да се установи само при първо поколение мюсюлмански неофити, чиито бащи бивали регистрирани като „Абдулла” – раб Божи, - за да бъде избягнато християнското бащино име.
...
[за градско-селското население, за достигането на повече на брой мюсюлмани в градовете през XVII в. ] Затуй пък през XVIII в. протекло вторично побългаряване на градовете из земята ни главно чрез приток откъм техния хинтерланд. Ще рече, въпреки уязвимостта на българските градове, по етнически състав те никога не станали турски. Много по-ярко обаче било преобладанието на българите из селата.
Когато отбелязват, че през епохата на робството растежът на българското население в количествен смисъл бил бавен, че в него наблюдаваме резки спадове през дадено десетилетие, необходимо е да имаме предвид някои обективни обстоятелства:

Преди всичко не Средновековието е Европа било епохата, през която народите и нараствали интензивно, както това става в Ново време. Чести и дълготрайни войни, епидемии, които понякога се превръщали в пандемии (какъвто е случаят с чумата в Англия през XVII в.), редовно висока детска смъртност, вълни на глад, предизвикани от засуха или източни скакалци – казаното е само част от действуващите против демографския прираст сили. Човекът можел евентуално да им излезе насреща с усилено възпроизвеждане – ако вярваме на регистрациите обаче, оказва се, че многодетството по нас е една от роя легенди, които образуват кръга, нека условно го наречем „добро старо време”. Дори да се раждали по много, онези деца рядко достигали зрялост; чак до XIX в. средната възраст на европееца била 40 години. Излиза, че и прословутото дълголетие на дедите ни принадлежи към същия тематичен кръг – именно заради рядката им проява ще да били запомнение многолетните индивиди. При така недостатъчно застъпване на поколенията нямало как – и без отрицателните фактори – да се осъществи голям демографски прираст.

...както и другаде, работели епидемииите; те прореждали всяко поколение. Средновековната всеобща несигурност за живота на мирния човек важала и в Българско, подсилена от официално декретирана дискриминация на „гяурите”, сиреч неверници. Кръвния данък, помюсюлманчването, изселванията откъсвали значителни части от народа ни, за да ги прибавят към чужди му етноси – това били явления, породени от обща невоя. Да не забравяме, че съществували и други: активните, перспективните елементи търсели своето добро другаде – из отдалечени краища на империята, където ги отвеждала жаждата да разбогатеят, да видят свят. Демографската картина на България наистина обедняла и количествено, и качествено през робството. За да се стигне до такъв ефект, не били необходими ни геноцид, нито масова насилствена асимилация – съвсем достатъчни били обективните, отрицателно действуващи в течение на векове обстоятелства.

Ibid. 163-167, 169-171

История на България, изд. къща Христо Ботев, София 1994