Братовчедка ми почина
Публикувано на: 16.09.11, 17:32
Братовчедка ми почина. Не ми изказвайте съболезнования! То не е изненада за никого.
Очаквано - това е. Впиянчена, много зле изглеждаща, много напълняла и нечистоплътна.
Цироза на черния дроб.
!
Очаквано си беше. Това е епитафията за нея. Какъв друг коментар да направя и какъв друг коментар да очаквам от всичките ни близки?
Алкохол- цироза- смърт.
Диагнозата е отпреди една година, тя продължи да пие и воала!
Поклащаме с разбиране глава. Всички знаехме - ми естествено, че така ще стане, знаех си аз, казвах аз...
По- малка беше от мене.
Последно се видях с нея преди седмица. Спомена идва, докато шофирам към тях за да взема сестра и за към моргата.
Спомням си я много отпусната. Кожата на лицето и е на петна и виси. Огромна в размъкнатите си дрехи. Закъсня един час. Провали ми целия ден с тоя час закъснение. Кой закъснява един час?! Вършех нейна работа в някаква община, скъсах се от тичане за да успея да свърша и това, и да смогна, и с работата си и тя закъсня един час! И изглеждаше на 60 години. Рошава...
Мигване.
Докато играехме в градинката и тичахме насам натам, загубихме от очи дядо ни. Загубихме се! Аз се разревах с глас- сигурно съм бил на 6. А тя на 4 – истински мъж съм от нейна гледна точка. Но тя ме хвана за ръка и ми казваше да не се страхувам, не сме далече, хайде да търгнеме ей натам, само да не се пускаме.
Чувам гласа и, чувам го, честно! Виждам тежката и лъскава черна коса. Усещам срама си от това, че рева и усещам успокоение от това че тя ме държи. Обича ме, това знам.
Мигване.
Сестра и в колата ми ми говори, колко пъти и била казвала да спре. Спри, бе Деси! Спри, бе Деси! После в същото изречение вкарва, че освен това е била алчна. Трябва да си направя изводи къде ще го носи тоя апартамент сега. Знам, че беше алчна. Знам защо. Аз знам всичко.
Мигване
На раждането на малкия ми син. Тя танцуваше и викаше. Със скъсан черен клин. Огромна. Пияна. Крещи с всичка сила, колко ме обича за да надвика музиката. Прегръща ме и ме целува, почти ме повдига във въздуха. Косата и поглъща светлината и тежко се люлее. А мен ме е срам. Няма нужда да крещи та всички да видят че ме обича. Оглеждам се.
Мигване.
У нас играем на майка и дете. Аз плача на ужким(все плача аз) а тя ме лекува от болестите. Накрая ще свършим играта като я накарам тя да се разплаче ама истински. Омръзва ми бързо и съм жесток. Лесно е, тя ме обича, една дума и ще се разплаче.
Мигване
Това не трябва да забравям. Счупих ваза. Или свещник. Тя ме прикрива, казва че тя е виновна. Чичо ми се ядосва много, ядосва се защото лъжем, а не заради вазата. Удря и шамар. Тя не плаче, гледа го в очите. Погледни ме в очите казва и той, сякаш има нужда, и ми кажи кой счупи вазата, ако пак ме излъжеш, пак ще те ударя. Тя трепери и не ме издава. Той няма избор, освен ако не го прекъсна и не си поема вината. Но ме страх, ужасно ме страх и не искам да си призная, искам тя да изяде боя, но да не ме издава. Не ме издава и изяжда боя. Лесно беше да се предвиди - обича ме.
Мигване
Живя с майка си и сестра си. Алкохолните вечери на трите жени, всичките спорове за имоти и всичко въобще. Моето размахване на пръст. Помощ ли? Безкористна? Ми да, получаваше от мен. Спретнатия аз, с хубавата си кола, набързо помагам, на път за някъде.
Безкористната помощ се надценява.
„Не е изненада за никого. Ние знаехме, ние и казвахме.”
Тя беше най малката от нас, това помниме ли го с вас? Застанали на тва стъпало за да гледаме отгоре надолу. И впрочем цирозата е от неустен и нелекуван хепатит. И впрочем друг е с алкохолния проблем у тях. Не го издаде. Не и тя.
Сбогом на теб с която си играех, на теб сбогом, която ме държиш за ръка и ми казваш че всичко е наред, на теб трета на бруст плувкиня от 22ро, сбогом на усмивката ти, сбогом на черните ти очи и на най- красивата черна коса. Сбогом, Деси.
Обичам те!
Очаквано - това е. Впиянчена, много зле изглеждаща, много напълняла и нечистоплътна.
Цироза на черния дроб.
!
Очаквано си беше. Това е епитафията за нея. Какъв друг коментар да направя и какъв друг коментар да очаквам от всичките ни близки?
Алкохол- цироза- смърт.
Диагнозата е отпреди една година, тя продължи да пие и воала!
Поклащаме с разбиране глава. Всички знаехме - ми естествено, че така ще стане, знаех си аз, казвах аз...
По- малка беше от мене.
Последно се видях с нея преди седмица. Спомена идва, докато шофирам към тях за да взема сестра и за към моргата.
Спомням си я много отпусната. Кожата на лицето и е на петна и виси. Огромна в размъкнатите си дрехи. Закъсня един час. Провали ми целия ден с тоя час закъснение. Кой закъснява един час?! Вършех нейна работа в някаква община, скъсах се от тичане за да успея да свърша и това, и да смогна, и с работата си и тя закъсня един час! И изглеждаше на 60 години. Рошава...
Мигване.
Докато играехме в градинката и тичахме насам натам, загубихме от очи дядо ни. Загубихме се! Аз се разревах с глас- сигурно съм бил на 6. А тя на 4 – истински мъж съм от нейна гледна точка. Но тя ме хвана за ръка и ми казваше да не се страхувам, не сме далече, хайде да търгнеме ей натам, само да не се пускаме.
Чувам гласа и, чувам го, честно! Виждам тежката и лъскава черна коса. Усещам срама си от това, че рева и усещам успокоение от това че тя ме държи. Обича ме, това знам.
Мигване.
Сестра и в колата ми ми говори, колко пъти и била казвала да спре. Спри, бе Деси! Спри, бе Деси! После в същото изречение вкарва, че освен това е била алчна. Трябва да си направя изводи къде ще го носи тоя апартамент сега. Знам, че беше алчна. Знам защо. Аз знам всичко.
Мигване
На раждането на малкия ми син. Тя танцуваше и викаше. Със скъсан черен клин. Огромна. Пияна. Крещи с всичка сила, колко ме обича за да надвика музиката. Прегръща ме и ме целува, почти ме повдига във въздуха. Косата и поглъща светлината и тежко се люлее. А мен ме е срам. Няма нужда да крещи та всички да видят че ме обича. Оглеждам се.
Мигване.
У нас играем на майка и дете. Аз плача на ужким(все плача аз) а тя ме лекува от болестите. Накрая ще свършим играта като я накарам тя да се разплаче ама истински. Омръзва ми бързо и съм жесток. Лесно е, тя ме обича, една дума и ще се разплаче.
Мигване
Това не трябва да забравям. Счупих ваза. Или свещник. Тя ме прикрива, казва че тя е виновна. Чичо ми се ядосва много, ядосва се защото лъжем, а не заради вазата. Удря и шамар. Тя не плаче, гледа го в очите. Погледни ме в очите казва и той, сякаш има нужда, и ми кажи кой счупи вазата, ако пак ме излъжеш, пак ще те ударя. Тя трепери и не ме издава. Той няма избор, освен ако не го прекъсна и не си поема вината. Но ме страх, ужасно ме страх и не искам да си призная, искам тя да изяде боя, но да не ме издава. Не ме издава и изяжда боя. Лесно беше да се предвиди - обича ме.
Мигване
Живя с майка си и сестра си. Алкохолните вечери на трите жени, всичките спорове за имоти и всичко въобще. Моето размахване на пръст. Помощ ли? Безкористна? Ми да, получаваше от мен. Спретнатия аз, с хубавата си кола, набързо помагам, на път за някъде.
Безкористната помощ се надценява.
„Не е изненада за никого. Ние знаехме, ние и казвахме.”
Тя беше най малката от нас, това помниме ли го с вас? Застанали на тва стъпало за да гледаме отгоре надолу. И впрочем цирозата е от неустен и нелекуван хепатит. И впрочем друг е с алкохолния проблем у тях. Не го издаде. Не и тя.
Сбогом на теб с която си играех, на теб сбогом, която ме държиш за ръка и ми казваш че всичко е наред, на теб трета на бруст плувкиня от 22ро, сбогом на усмивката ти, сбогом на черните ти очи и на най- красивата черна коса. Сбогом, Деси.
Обичам те!
