Пак за родителството като такова
Публикувано на: 18.10.11, 10:32
или нещо за четене. 
Женско мнение:
Аз съм професионален родител.
По-точно – професионална майка. Държавата ме назначи на тази длъжност преди осем години.
Първоначалното проучване за длъжността се проточи почти девет месеца, през които редовно следяха моето здравословно състояние. С грижата към себе си трябваше да удостоверя, че съм способна да извършвам същите дейности и по отношение на други индивиди. Очевидно със същата цел моят работодател – държавата, одобри сключването на брак с колегата – баща.
Истина е, че аз доброволно се подложих на процедурата по кандидатстването за длъжността, и дори вложих значителен ентусиазъм с наивността на незнаещия. Истина е също и че точно преди официално да встъпя в длъжност, бях готова да преразгледам бъдещите си планове. Всъщност, последния час прекарах във викане с пълен глас – Не искаааам! Не искам вечеее! – но никой не ми обърна внимание.
Не знам друга работа с толкова неблагоприятни условия. Работното време е нормирано – двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. За сметка на това няма платен и неплатен годишен отпуск.
Месечното възнаграждение, което ме прави професионалист, е повече от скромно – петнадесет лева месечно. Не се плащат и никакви осигуровки.
Предимство е, че предварителният опит не е задължителен. Аз лично бях съвсем неопитна в началото. Другата особеност е, че човек си остава неопитен до последно, тъй като се работи в динамична среда и има нови предизвикателства всеки ден, за които задължително си неподготвен.
Дори ако някой увеличи задълженията си и поеме двойно и тройно повече работа, всеки път става ясно, че спомените са бегли и почти не помагат, всичко трябва да се открива пак и отново.
Синдикат на родителите няма.
Най-лошото е, че след осемнадесет години трудов стаж задължително те уволняват, без право на пенсия и без да те освободят от отговорностите, които навремето си поел.
Независимо от всичко, всеки ден хиляди хора кандидатстват и встъпват в длъжност.
Щастлива съм с работата си. Единственото обяснение на този феномен е, че и аз, като всички колежки и колеги, чувствам призвание и вътрешна необходимост да работя като родител. Обичам да съм родител.
И от този пост няма абдикиране.
И мъжки отговор:
Аз съм родител – аматьор. Ще рече – любител.
С което не искам да подчертавам, че прекомерно любя професията си. Просто не съм професионалист.
Предложиха ми тази работа преди години, между другото. И за да смекчат неизгодните клаузи,
побързаха да ми кажат, че съм на постоянна бройка, не съм заместващ титуляра по член еди-кой-си. Да заместваш по член е кофти работа общо взето.
Съгласих се. Без възражения и с някакво парещо любопитство – с което навремето ходех на Луна парк, да дразня комшийското куче и прочие. Сетне работата ме увлече. Бързо разбрах,
че любителският статут ми носи ползи и улеснения. Например, грешките по служба редовно съпровождах с невинен и трогателно мил поглед, мърморейки „не знаех … съжалявам… ами, не ги разбирам тези работи”. И всеки път номерът се получаваше!
Кръшках от работа често. Трудовата дисциплина никога не е била силната ми страна, Но за един любител всичко е позволено. И дори чар някакъв има, защото оценяваха редките ми удачи, които на фона на множеството нескопосности сияеха като ценни диаманти. В това отношение професионалистите са силно ограничени. Те трябва всеки ден да бъдат изрядни.
А аз, любителят, възторженият аматьор, се къпех в овации при спорадичните си успехи, а серията неудачи, съвсем естествено, подминавах с аристократично пренебрежение към делничната рутина. Забелязах, че имам изразена дарба да увеличавам аристократизма си по този начин. А човек трябва да развива дарованията си, нали така?
Не щеш ли, въведоха по едно време следдипломна квалификация и в тази дейност. Любител или не – направиха ме специализант и трябваше ежемесечно да плащам обучението си. И понеже в трупането на познания и опит не ми спореше, наложи се още два пъти да карам пълен курс по родителство – па макар и на любителско ниво. Също като любител – шофьорите!
Имам почти тридесет години трудов стаж без прекъсване и мечтая за пенсия. Ама възрастта за пенсия все я увеличават, та взех да губя надежда. То, къде ли не увеличават възрастта за пенсия, та за един любител – родител ще се церемонят ли!
Нещо повече – уж не съм бил най-добрият, уж любителски съм подхождал и какво ли не още, пък взеха да ме спрягат и за по-висша форма на изява – щото внучета имало, щото животът бил такъв, че… Засега се дърпам, ама знам ли…
Това е по въпроса за аматьорството.
Източник.
Женско мнение:
Аз съм професионален родител.
По-точно – професионална майка. Държавата ме назначи на тази длъжност преди осем години.
Първоначалното проучване за длъжността се проточи почти девет месеца, през които редовно следяха моето здравословно състояние. С грижата към себе си трябваше да удостоверя, че съм способна да извършвам същите дейности и по отношение на други индивиди. Очевидно със същата цел моят работодател – държавата, одобри сключването на брак с колегата – баща.
Истина е, че аз доброволно се подложих на процедурата по кандидатстването за длъжността, и дори вложих значителен ентусиазъм с наивността на незнаещия. Истина е също и че точно преди официално да встъпя в длъжност, бях готова да преразгледам бъдещите си планове. Всъщност, последния час прекарах във викане с пълен глас – Не искаааам! Не искам вечеее! – но никой не ми обърна внимание.
Не знам друга работа с толкова неблагоприятни условия. Работното време е нормирано – двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. За сметка на това няма платен и неплатен годишен отпуск.
Месечното възнаграждение, което ме прави професионалист, е повече от скромно – петнадесет лева месечно. Не се плащат и никакви осигуровки.
Предимство е, че предварителният опит не е задължителен. Аз лично бях съвсем неопитна в началото. Другата особеност е, че човек си остава неопитен до последно, тъй като се работи в динамична среда и има нови предизвикателства всеки ден, за които задължително си неподготвен.
Дори ако някой увеличи задълженията си и поеме двойно и тройно повече работа, всеки път става ясно, че спомените са бегли и почти не помагат, всичко трябва да се открива пак и отново.
Синдикат на родителите няма.
Най-лошото е, че след осемнадесет години трудов стаж задължително те уволняват, без право на пенсия и без да те освободят от отговорностите, които навремето си поел.
Независимо от всичко, всеки ден хиляди хора кандидатстват и встъпват в длъжност.
Щастлива съм с работата си. Единственото обяснение на този феномен е, че и аз, като всички колежки и колеги, чувствам призвание и вътрешна необходимост да работя като родител. Обичам да съм родител.
И от този пост няма абдикиране.
И мъжки отговор:
Аз съм родител – аматьор. Ще рече – любител.
С което не искам да подчертавам, че прекомерно любя професията си. Просто не съм професионалист.
Предложиха ми тази работа преди години, между другото. И за да смекчат неизгодните клаузи,
побързаха да ми кажат, че съм на постоянна бройка, не съм заместващ титуляра по член еди-кой-си. Да заместваш по член е кофти работа общо взето.
Съгласих се. Без възражения и с някакво парещо любопитство – с което навремето ходех на Луна парк, да дразня комшийското куче и прочие. Сетне работата ме увлече. Бързо разбрах,
че любителският статут ми носи ползи и улеснения. Например, грешките по служба редовно съпровождах с невинен и трогателно мил поглед, мърморейки „не знаех … съжалявам… ами, не ги разбирам тези работи”. И всеки път номерът се получаваше!
Кръшках от работа често. Трудовата дисциплина никога не е била силната ми страна, Но за един любител всичко е позволено. И дори чар някакъв има, защото оценяваха редките ми удачи, които на фона на множеството нескопосности сияеха като ценни диаманти. В това отношение професионалистите са силно ограничени. Те трябва всеки ден да бъдат изрядни.
А аз, любителят, възторженият аматьор, се къпех в овации при спорадичните си успехи, а серията неудачи, съвсем естествено, подминавах с аристократично пренебрежение към делничната рутина. Забелязах, че имам изразена дарба да увеличавам аристократизма си по този начин. А човек трябва да развива дарованията си, нали така?
Не щеш ли, въведоха по едно време следдипломна квалификация и в тази дейност. Любител или не – направиха ме специализант и трябваше ежемесечно да плащам обучението си. И понеже в трупането на познания и опит не ми спореше, наложи се още два пъти да карам пълен курс по родителство – па макар и на любителско ниво. Също като любител – шофьорите!
Имам почти тридесет години трудов стаж без прекъсване и мечтая за пенсия. Ама възрастта за пенсия все я увеличават, та взех да губя надежда. То, къде ли не увеличават възрастта за пенсия, та за един любител – родител ще се церемонят ли!
Нещо повече – уж не съм бил най-добрият, уж любителски съм подхождал и какво ли не още, пък взеха да ме спрягат и за по-висша форма на изява – щото внучета имало, щото животът бил такъв, че… Засега се дърпам, ама знам ли…
Това е по въпроса за аматьорството.
Източник.
готино казано
:lol: