Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които,
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори, че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: "Остани".
стихче
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш
Вечеря на свещи
В каторгата на твоето отсъствие
отдавна е пропито с обещания.
Пречупиха се всичките ми кръстове,
посяти в есента, като мълчания.
Разкапаха се всичките ми ябълки
и мистиката в мене ферментира.
Сега съм прозаична като залъка.
Седни удобно. Аз ще се сервирам.
Насладата се вкисна... Съжалявам.
И малко прегорих първичността...
Безсолна ли съм ти? Не, не. Не ставай.
Ще сложа щипка рани във солта.
Така-а. Готово. Как прекара днес?
И аз нормално. Тихо, както винаги.
Агонизирах между два и шест,
а после те очаквах да ме сринеш.
Спиралата на моята самотност
започва и завършва пак със тебе.
Да... Колко ироничен е животът,
когато обожаваш само себе си...
Прихванах те, докато те сънувах
Не те обичам. Просто си те спомням
понякога. Безстихно. В огледалото.
Живея върху кръст. (Не съм бездомна!)
Не те замествам. Просто оцелявам.
Не те обичам. Просто те познавам
една прокоба по-добре от себе си.
Пълзя към светлина. (Не те предавам!)
Не съм безцветна. Просто съм безтебна.
Не те обичам. Просто те намирам
понякога във вените си... странно...
Живея някой друг. (Не те умирам!)
Не съм безсмъртна. Само безосанна.
Не те обичам. Мина като болест.
Прихванах те, докато те сънувах.
Не бях незащитена. Само гола.
Не те убивам! Просто се лекувам.
Не те обичам. Просто си те спомням.
(На тръгване не си прибра сарказма.)
Не те будувам. Просто съм инсомна.
Не те замествам. Просто се запазвам.
Градена за обичане
Ще тръгваш ли? Та кой не би си тръгнал
от тая стая, бедна на лъжи?
Човекът не понася недолъгване.
Спести ми нарцисизма си. Върви.
Обичах те. Защото съществувах.
И сякаш бях градена за това.
Зидът ми се разпадна. Презимувай
във нечий страх. Зад нечия тъга.
Върви сега. Въпросите окапват
с топен кобалт по голата ми плът.
И малкото ни общо беше кратно
на тиха преизподня. И отвъд.
Не питай нищо. Нямам глас. Препуших.
Изкашлях те на ум. Не ме боля.
Очите ми са рибни. А е суша.
Не стига кислород. Гори вина.
По-ниска съм, защото коленичих,
докато ти строях пиедестала.
Разбира се, че още ме обичаш.
Та кой не би обичал огледало?
Елица Мавродинова
В каторгата на твоето отсъствие
отдавна е пропито с обещания.
Пречупиха се всичките ми кръстове,
посяти в есента, като мълчания.
Разкапаха се всичките ми ябълки
и мистиката в мене ферментира.
Сега съм прозаична като залъка.
Седни удобно. Аз ще се сервирам.
Насладата се вкисна... Съжалявам.
И малко прегорих първичността...
Безсолна ли съм ти? Не, не. Не ставай.
Ще сложа щипка рани във солта.
Така-а. Готово. Как прекара днес?
И аз нормално. Тихо, както винаги.
Агонизирах между два и шест,
а после те очаквах да ме сринеш.
Спиралата на моята самотност
започва и завършва пак със тебе.
Да... Колко ироничен е животът,
когато обожаваш само себе си...
Прихванах те, докато те сънувах
Не те обичам. Просто си те спомням
понякога. Безстихно. В огледалото.
Живея върху кръст. (Не съм бездомна!)
Не те замествам. Просто оцелявам.
Не те обичам. Просто те познавам
една прокоба по-добре от себе си.
Пълзя към светлина. (Не те предавам!)
Не съм безцветна. Просто съм безтебна.
Не те обичам. Просто те намирам
понякога във вените си... странно...
Живея някой друг. (Не те умирам!)
Не съм безсмъртна. Само безосанна.
Не те обичам. Мина като болест.
Прихванах те, докато те сънувах.
Не бях незащитена. Само гола.
Не те убивам! Просто се лекувам.
Не те обичам. Просто си те спомням.
(На тръгване не си прибра сарказма.)
Не те будувам. Просто съм инсомна.
Не те замествам. Просто се запазвам.
Градена за обичане
Ще тръгваш ли? Та кой не би си тръгнал
от тая стая, бедна на лъжи?
Човекът не понася недолъгване.
Спести ми нарцисизма си. Върви.
Обичах те. Защото съществувах.
И сякаш бях градена за това.
Зидът ми се разпадна. Презимувай
във нечий страх. Зад нечия тъга.
Върви сега. Въпросите окапват
с топен кобалт по голата ми плът.
И малкото ни общо беше кратно
на тиха преизподня. И отвъд.
Не питай нищо. Нямам глас. Препуших.
Изкашлях те на ум. Не ме боля.
Очите ми са рибни. А е суша.
Не стига кислород. Гори вина.
По-ниска съм, защото коленичих,
докато ти строях пиедестала.
Разбира се, че още ме обичаш.
Та кой не би обичал огледало?
Елица Мавродинова
дали оставам тук, когато тръгвам
или напускам още непристигнал
на пустотата пренаселена обръгнал
тълпа безлика като знаме вдигнал
дали си тук или пък там те няма
дали е в мен на пламъкът дъха
дали животът наш не е промяна
целувка страстно-дълга със смъртта
дали очите ти родени са комети
или сърцето ми трепти като вълна
дали едно са те, едно и двете
това не мога аз да разбера
и може би така е по-добре
защото сме деца, и аз и ти
защото сме безкрайното небе
лица на полъх литнали мечти
или напускам още непристигнал
на пустотата пренаселена обръгнал
тълпа безлика като знаме вдигнал
дали си тук или пък там те няма
дали е в мен на пламъкът дъха
дали животът наш не е промяна
целувка страстно-дълга със смъртта
дали очите ти родени са комети
или сърцето ми трепти като вълна
дали едно са те, едно и двете
това не мога аз да разбера
и може би така е по-добре
защото сме деца, и аз и ти
защото сме безкрайното небе
лица на полъх литнали мечти
