Не само за БоЕВ

[ELBI]

но в негова чест...една великолепна мисъл:


Какво по - висше познание от това, да разбереш, че светът не свършва с България, но че за тебе той започва с нея? Стефан Попов.



Малко за Стефан Попов (тексът по-долу е написан от един млад, добър българин, но много ми хареса и с негово позволение го пускам)

Стефан Попов е роден на 24 януари 1906 г. в София..

Баща му – Сава Попов е роден 1874 г., завършва Априловската гимназия, след това е сред първите възпитаници на геолого-географския факултет на Софийския университет. Той е изявен учител, географ, член на Висшия учебен комитет към Министерството на образованието, кавалер на ордените „Св. Александър” и „За гражданска заслуга”. По бащина линия прадядото на Стефан Попов е поп Цвятко от Свелиево.

Майка му – Марийка Попова е сред малкото за времето си българки, завършила висше образование. Внучка е на добрички учител, обесен от турците. След като завършва варненския девически пансион, баща и – виден добрички търговец, я изпраща да учи литература в Париж.

Когато е на 4 години, семейството на Стефан Попов заживява в Русе, където баща му е назначен за директор на Висшия педагогически курс за учители. В Русе Стефан Попов учи в немското католическото училище „Св. Йосиф”, където учи немски и френски език, а чрез частни уроци научава и английски. Започва гимназиалното си образование в Русе, но тогава баща му е назначен в Министерство на образованието и семейството се завръща в София, където Стефан завършва гимназия. Попов започва много активна обществена дейност като журналист и редактор, основател и лидер на младежкото движение „Млада България”. Най-големият обществен принос на младостта му е че става основател на Юношеския туристически съюз, който популяризира туризма сред младежите в цяла България и най-вече в битието му на първия и най-виден наш алпинист, създател на организирания алпинизъм в България, организирал първите алпийски експедиции и изкачвания на върхове кактов България, така и в Алпите. След 1925 г. пише, редактира и публикува в изданията Млад турист, Български турист, Народ, Слово, Отечество, Утре, La Bulgarie, Юридическа мисъл. През 1930 г. Стефан Попов завършва право в СУ и работи като асистент на проф. Йосиф Фаденхехт, а по-късно и като адвокат на свободна практика. През 1935 г. Попов се жени за ученическата си любов – Тина Маринович. Тя е от виден русенски търговски род, дядо и по майчина линия е цариградския търговец Костаки Маринович, участник в националните борби и съратник на Левски. По майчина линия, дядото на Тина Маронович е Панайот Пенков – първия русенски индустриалиец.

През 1940г. Попов приема поста аташе по печата в Бългаското посолство в Берлин, където работи до 1942 г. После работи в българската легация в Будапеща, а от 1943 г. – в Берн. Попов има широки познанства в българския артистичен, културен и политически елит, а дипломатическата му работа го прави приет член на висшето европейско общество – факт, от които се възползва максимално за да се докосне до великите умове и културните върхове на своето време. След съветската окупация в България, Попов остава емигрант, живее в Швейцария, Париж и Мюнхен. От 1951 г. е наставник на образованието на Симеон II в Испания, но през 1955 напуска двора в изгнание. Дълги години е активен в емигранстките среди, говорител в радио „Свободна Европа” и дългогодишен главен редактор на българската секция на „Гласът на Америка”. Основател и председател на българското академично дружество „Д-р П. Берон” обединило български учени-емигранти. Стефан Попов изучава европейската история, философия, култура и изкуство и издава редица статии и няколко книги, които са признати за първокачествен стандарт в областта на философията на историята.

Умира на 20 октомври 1989 г. в Мюнхен, броени дни не му достигат за да види рухването на комунизма, който ограби целия му живот, отне на България един от най-ерудираните и мислители и насила обогати Европа с една ренесансова личност. Преди няколко години прахът му е донесен в България и погребан в Софийските централни гробища.

Библиография:

Планини и хора (1938)
Воля за облик (1970 Мюнхен /на немски)
Българската идея (1981)
Третото поколение (1981)
Сто години българска свобода (1979)
Тринадесет български века (1981)
България и Европа (1980)
„Народът” (1987)
Идеята за Европа през вековете (цикъл лекции по РСЕ 1976-1977)
Краят на всички илюзии или Европейският културен панславизъм (1982 – немски)
Безсъници (1989)


„Да беше забравил България, цял свят би го запомнил: Стефан Попов беше единственият наш мислител, който имаше какво да каже на света като гражданин на света. Но той съзнателно реши да го каже като българин, най-вече за българи, дори тогава, когато говореше на немски... Така, както митичния майстор Манол, и Стефан Попов вгради най-милото си в неразрушим духовен мост през времена и простори, затемелен в българското и извисен до световното. За него и през него домашната българска история стана ядро във вселенската философия на историята. За Попов, духовен двигател на историята е нацията. Род и племе са биологични обюности, в които господства първичната кръвна връзка. Но те са обречени да се претопят в купела на нацията, която е вторична, духовна спойка. ...

... Понеже мисли в такива световни размери, Попов отмерва българската история със световен аршин: естествения и стремеж да се вгради в наднародностни духовни общности. България намира сили да се изтръгне из клещите на Отоманската империя, защото остава глуха за светогледа на исляма. Тя се стреми да се приобщи към Запада не защото е принудена от преходни политически насилия, а защото тя вече се е приобщила към западния мироглед, дори тогава, когато е стигнала до него през отгласите му в Русия. Българският народ е балкански, но българската история е европейска!

Но прилагателното „европейска” не е просто географско описание. То е дори повече от политическо предписание, то е етическо съзнание. Да бъдеш европеец значи, да се отърсиш от безогледното и безизходно патриотарство, да нямаш друг Бог, освен зачитането на правата на човека в живата, разнородна тъкан на нацията...Това е заветът, който ни оставя единствения български философ на историята, покойният, достойният Стефан Попов. И понеже той ненавиждаше голословието и гръмословието, най-добре ще зачетем паметта му със собствените му сдържани слова, изречени на една сказка на български през 1977г.: „Ако в България все още може да се срещне нещо от старата обич към Европа, все още се признава и застъпва мълчаливо духовното родство с нея, толкова по-високо Европа трябва да зачита тази духовна мъжественост.”

Петър Увалиев, 1989

* * *

„През есента на 1982г. в Залцбург се запознах със Стефан Попов. Причината за тоя му интерес беше моята книга „Българският Великден”, която по думите му породила у него надежди, че нещо ново става в България. Като всички българи отсам бариерата, аз не знаех почти нищо за моя събеседник и сега дори би трябвало да се изчервя от срам за това. Един необикновен човек и европейски мислител от голям калибър. ... В разговора, за който споменавам, имаше един страшен момент. Не помня какво ми беше дало повод, но аз в упор попитах събеседника си защо в края на краищата не дойде в болезнено обичаната от него родина. Вече имаше амнистия, формално нямаше никакви пречки. Стефан Попов ме изгледа почти свирепо, опъна се като струна и като отправи поглед някъде в пустотата, със суров глас каза: „А няма ли да изскочат от гробовете си всичките ми погинали приятели и да ме попитат какво правиш тук?” Беше наистина сюблимен, страшен!

... За едно нещо трябва да се съжалява особено. Известно е, че Стефан Попов много е държал спомените му да бъдат напечатани по стария правопис, правописа отпреди реформата от 1945г. Зная добре, че това не е нито каприз, нито формализъм, а дълбоко принципна позиция на автора. В това изискване се оглежда целият му творчески дух и особената му духовна строгост и непримиримост. В това му желание се чувства решаващото значение, което той отдаваше на приемствеността в българската история и култура, на необходимостта от езиково, а оттам и национално единство между българите от всички краища и посоки на страната, на убеждението, че нашата истинска родина се съхранява в културата и духа. По технически причини, осъществяването на неговото желание се оказа неизпълнимо.

Завиждам на читателите, които тепърва предстои да се докоснат до творческия свят на Стефан Попов.

Тончо Жечев, 1989г.


* * *

„Едва ли друг българин се е сродявал така органично с плодотворните идеи на Запада, както Стефан Попов. Ние, неговите съвременници и в някои области негови сърадетели, имаме всичкото основание да се гордеем с него, като историко-философски мислител от европейски формат и като олицетворение на българската „воля за облик”, на всебългарската воля за нация. И ако в четвъртата си беседа Стефан Попов сочи Николай Лилиев като най-европейския ни поет и писател, то ние с пълно право можем да поставим сами и него на същото равнище като най-европейския бългаски мислител в наше време.”

Христо Огнянов, 1993

* * *

[Green Light]

Не знам. Много трябва да са тези нашенци, които са давали мило и драго за България, пък ние почти нищо не знаем за тях

Мерси от мене!

[Глас в пустиня]

Тенкс Елби!
Интересно ми е какво с тана с библиотеката и личния архив на оня голям човек, дето се помина наскоро...някакъв секретар в ООН беше, също прогонен от "народната власт".

[ELBI]

Не знам. Много трябва да са тези нашенци, които са давали мило и драго за България, пък ние почти нищо не знаем за тях

Мерси от мене!

ами точно това се опитвам да казвам/показвам.

За жалост не познавам великия Ст. Попов. Имах невероятния късмет да съм заедно на един обяд с П. Увалиев (и други късмети съм имал...). Е - как да го кажа... и ние сме готини, и ние сме начетени, и ние сме кувтурни... ала ... маята на възпитанието, духа и интелекта на тези българи - от Третото поколение ... просто бе с порядък по-различна.

(апропо, по-горе споменавам/цитирам и друг голям интелектуалец от този калибър - Хр. Огнянов)

Такива ми ти работи.

[ELBI]

Тенкс Елби!
Интересно ми е какво с тана с библиотеката и личния архив на оня голям човек, дето се помина наскоро...някакъв секретар в ООН беше, също прогонен от "народната власт".

не се сещам. Припомни.

А може и да не го знам.

То за това са форумите - обмен на мисли и интересни за различните индивиди писания...

[ELBI]

Спонтанно разцъфналото се тъй чисто, непринудено, неподправено родолюбие могат да отричат само онези, у които вроденото богатство на националните извори е пресъхнало, за които родният глъч на живота е заглушен от ехото на чужди тътнежи. Да си се родил българин е едно, а да си останал българин - друго. Какво по - висше познание от това, да разбереш, че светът не свършва с България, но че за тебе той започва с нея?
...
На 23 години, незавършил още университета, аз получавах [в петролна компания] 5000 тогавашни лева плюс 13-та коледна заплата. След 35-годишна служба, изкачил стълбицата на служебата йерархия в Министерството на просветата до най-горе, баща ми разписваше ведомости за 7000 лева месечно. Един окръжен съдия трябваше да се задоволи с половината от тях, един гимназиален учител – даже с една трета. Зад тази разлика се криеше опасният проблем за отбягването на държавна служба от дейната и способна младеж. Който помнеше как във Фердинандова България преди войните бяха заплащани офицери, съдии и учители и то със злато и затова можеха да игаят ролята на елит – и сравнеше сега заплатите на същите служители, можеше лесно да заключи, че в следвоенна България служебният идеализъм стана много по-скъп.
...
Официалното студентство тръгна, днес бих казал по пътя на традиционния национализъм, за съжаление сега в сухия стил на отживялата романтика от „Стария Хайделберг” – „Gaudiamus igitur”, с корпорации и червени шапки, които като че ли правеха ненужна друга идейна настройка. В деня на своя патрон Христо Ботев това студентство отиваше на поклонение на връх Вола, през ноември се биеше с полицията в протестните си акции срещу Ньойския договор, а на университетския празник през декември носеше Царя на ръце. Но и в тази си вечна празничност то не бе единно, а се делеше на фракции, основанието на които донякъде можеше да се намери в невидимия фронт между столичани и провинциалисти. Първите се сдушиха по-късно в групата „Устрем”, вторите намериха подслон в „Братството”.
...
Двадесетте години... Кое бе всъщност характерно за тях? Постепенното осъзнаване на задаващия се „залез на Запада”, който караше хора като Шпенглер да проповядват „героичния песимизъм” – несмутения поглед пред неизбежния край на западната култура – или пък избликването на запираните от войните духовни сили, които заляха , като водите на Нил, засъхналите брегове и донесоха богата жътва на нови идейни възмогвания?
...
Актуалният коефициент на времето бяха последиците от войните, делящи не сам цели народи на победители и победени, но тормозещи ги с окупации и репарации, с инфлации и кризи, принуждавайки ги да балансират душевните си наранявания с леки удоволствия: с оперетен ерзац и с филмови идоли като Грета Гарбо или Марлене Дитрих. Кой истински културен небосвод блести само с подобни „звезди”
...
А и войните не засехнаха всички европейски народи еднакво, не нараниха еднакво дълбоко младежките души. „Загубеното поколение” не бе навсякъде еднакво загубено. Наред с другите „победени” и ние, българските младежи, търсехме някакъв път, който да ни изведе от подземията на историята, където се чувствахме попаднали, към по-светли зари. В задния двор на Берлинския Хумболтов университет, върху скромен паметник на студентите, паднали в Първата световна война, стоеше надпис, който стана неизреченият девиз на нашето поколение: „Invictibus victim victuri” – “На непобедените от победените, които ще победят. Да победят кого – съдбата? Съдбата разбира се, която бе помрачила българското небе. Но как? По пътя на политическа революция? – За нея мечтаеше само обществения сутерен. Мнозинството избра пътя на нови жизнени истини, на ново обществено възмогване.

Новата ориентация значеше на първо място ново отношение към природата, което неминуемо водеше към ново отношение към родното въобще.
...
Понякога се питах: кое да милвам в мислите си повече – онези възбуяли нови градове и селища (като Лом и Перник), от които ехтеше шумът на националната наковалня и бликаше насъбраната с векове енергия в устрема към всестранен напредък, или пък да стоплям с чувствата си потъналите някак в забравата на вренето краища (като Белоградчик, Трявна, Елена или Котел), които като под потъмнял бакър, бяха скътали и приказките, и песните, и нравите, и образите на българската вечност? Две тенденции – на развитие и застой, на възход и заник, на стара и нова България, - те се смесваха в съзнанието ми в многоцветието на българския епос, който оттогава звучи непрекъснато в ушите ми.