Ако ставаше дума за „народни будители” на нашето поколение, в българската литература трябваше на първо място да поставим Стоян Михайловски – ако не за друго, то поне заради мисловната му пристрастеност към идеята за издигане „нивото на околната среда”, а може би и защото той бе избързал да разбере, че „най-лошото управление на народ безкултурен или малокултурен е демократическото.” Ние израснахме, като оставим „Хайдушките копнения” на Яворов и „Кървава песен” на Пенчо Славейков, които бяха литературните молитви на всеки българин, с Кирил-Христовите „Чеда на Балкана”, с военните разкази на Йордан Йовков („Белият ескадрон!”) и с народната задушевност на Елин Пелин. Аристократи на духа и все пак родолюбци като Димчо Дебелянов и Николай Лилиев имаха мълчаливото пълномощно да отслужат от наше име литературна литургия и в това отношение истинското книжовно „имане” на нашите години бе Димитър Талев: него всички го носеха мисловно на ръце, докато в „Пантеона” на Теодор Траянов влизаха само избраници... Като си спомня „Богомилските легенди” и „Виденията за Древна България” на Николай Райнов, поезия в проза, която ни упояваше със стилистичния стъклопис на езика си, като помисля за „Българските балади” на Траянов, съм готов да твърдя, че по-късно в литературата ни след войните стана едно голямо връщане назад към родното, към българската земя и народ, за което най-добро свидетелство бе Йордан Йовков. В личните ми спомени поне декламирането на „Анабелли” бе заменено с това на „Калиакра” от Елисавета Багряна.
...
Книгата, просто казано, бе за мен критерий за заможност възможност: ако можех да си позволя купуването на пожеланата книга, независимо от цената и, бях достатъчно богат, в противен случай бях нещастно беден.
...
Годините, които бях посветил на книгата си, бяха години на постигане яснота по всички проблеми на европейската култура. И затова живеех с чувството на вътрешна зрялост и прояснение, което не се нуждаеше от чуждо признание – стигаше ми да вярвам, че съм се добрал до „Истината” с голямо „И”. За да рабера европейската култура, трябваше да опозная, да разбера и изтълкувам всички прояви на нейния дух: мисъл и дело, музика и строителство, ваятелство и художество. Но сега смеех вече да посегна на собствено основание и към най-сложните и проблеми, към най-заплетените спорове...Литература, история на изкуството, на музиката, на архитектурата станаха за мен гори, в които знаех тъмните пътеки и слънчевите полянки, разбирах шепота на гората и приветите на цветята. Без баналното сравнение с „изкачване на върха” бях се възмогнал на онази височина, от която погледът обгръща и различава височини и форми, низини и проходи.
И да си въобразявах, най-важното бе, че имах чувството на разрешената проблематика в историята на културата, че се водех от прозрения, имащи убедителността на една окончателност. Кой познава задовлството и вътрешното спокойствие на избистрения поглед върху света, значението на отцеждането на онези духовни ценности, които веднъж преработени – като сурови диаманти – не губят никога своя блясък? Убедил ли си се веднъж, че в основата на митологичната европейска история лежи нетърсщият осъзнаване метафизичен стремеж на отделните народи към собствен културен образ, който – идващ като че из глъбините на самото им същество – им придава личност, историческа осанка, физиономия и стил във всички съчинения на обществения им живот под върховния принцип на нацията тъй, че няколкото големи народи измежду тях образуват едва ли не отделни културни съзвездия или пък, ако се прехвърлим в прононсираната култура, че Света Богородица е най-възвишеният образ на нашата култура – и идея, и видение, и упование, и обещание, - че готическите катедрали са най-величавата архитектурна изповед на човешкото посягане с каменни ръце към небето, изповед, прозвучала по-късно в „пасионите” на Бах и в симфониите на Брукнер, че тоновите орнаменти на Моцарт са едновременно и химни, и излияния на най-прочувствената човечност и че с Бетовен бе роден Зевсът на цялата ни култура, тук, на земята, не на въображаемия Олимп, а между нас, тъй както вярваме, че Иисус е син Божи, - не можеш да не реагираш на кризисните ветрове на културния ни упадък по друг начин, освен с мълчалво съжаление, че си се родил толкова късно.
Истинската култура е да стигнеш в съзнанието си хилядата години – от първите илюминирани книги до „Въображаемия музей” на Андре Малро – като цялостно притежание, което не търси нито утвърждение, нито оправдание, защото отдавна е станло същност на една нова личност... Знае ли обаче някой колко самотни часове на размишления бяха прекарани в планинската тишина, колко питащи погледи бяха отправени към творенията на изкуството, колко напрегнати вслушвания в концерти и други продукции, колко привиждания със затворени очи – с една дума, колко унеси в гледаните, но невиждани дневни гледки, колко мъчителни съмнения в безсънните нощи – всички те всред тъгата по България – бяха нужни, за да се стигне до хребетите, от които погледът различава безпогрешно Великото от Дребното, Вечното от Временното, Трайното от Преходното, Ценното от Безценното – и защо тези „спомени” носят надписа „Безсъници”?
...
Приятелите са въобще подаръци на съдбата, а сега тя ни е обърнала гърба си. Впрочем старите приятели имат тази добра страна, че изключват риска на разочарованията, които никак не ни бяха спестени.... Самотата човек не я търси, тя идва от само себе си; но самотата е едно, уединението е друго – първата души, потиска, убива, второто ни позволява да се самоопознаем, а ако е нужно, и да се излекуваме. То пречиства някак отношението ни към външния свят, докато общуването ни с често празните, конвенционални приказки е само загубено време.
Ст. Попов - Безсъници
и още...
Спонтанно разцъфналото се тъй чисто, непринудено, неподправено родолюбие могат да отричат само онези, у които вроденото богатство на националните извори е пресъхнало, за които родният глъч на живота е заглушен от ехото на чужди тътнежи. Да си се родил българин е едно, а да си останал българин - друго. Какво по - висше познание от това, да разбереш, че светът не свършва с България, но че за тебе той започва с нея?
...
На 23 години, незавършил още университета, аз получавах [в петролна компания] 5000 тогавашни лева плюс 13-та коледна заплата. След 35-годишна служба, изкачил стълбицата на служебата йерархия в Министерството на просветата до най-горе, баща ми разписваше ведомости за 7000 лева месечно. Един окръжен съдия трябваше да се задоволи с половината от тях, един гимназиален учител – даже с една трета. Зад тази разлика се криеше опасният проблем за отбягването на държавна служба от дейната и способна младеж. Който помнеше как във Фердинандова България преди войните бяха заплащани офицери, съдии и учители и то със злато и затова можеха да игаят ролята на елит – и сравнеше сега заплатите на същите служители, можеше лесно да заключи, че в следвоенна България служебният идеализъм стана много по-скъп.
...
Официалното студентство тръгна, днес бих казал по пътя на традиционния национализъм, за съжаление сега в сухия стил на отживялата романтика от „Стария Хайделберг” – „Gaudiamus igitur”, с корпорации и червени шапки, които като че ли правеха ненужна друга идейна настройка. В деня на своя патрон Христо Ботев това студентство отиваше на поклонение на връх Вола, през ноември се биеше с полицията в протестните си акции срещу Ньойския договор, а на университетския празник през декември носеше Царя на ръце. Но и в тази си вечна празничност то не бе единно, а се делеше на фракции, основанието на които донякъде можеше да се намери в невидимия фронт между столичани и провинциалисти. Първите се сдушиха по-късно в групата „Устрем”, вторите намериха подслон в „Братството”.
...
Двадесетте години... Кое бе всъщност характерно за тях? Постепенното осъзнаване на задаващия се „залез на Запада”, който караше хора като Шпенглер да проповядват „героичния песимизъм” – несмутения поглед пред неизбежния край на западната култура – или пък избликването на запираните от войните духовни сили, които заляха , като водите на Нил, засъхналите брегове и донесоха богата жътва на нови идейни възмогвания?
...
Актуалният коефициент на времето бяха последиците от войните, делящи не сам цели народи на победители и победени, но тормозещи ги с окупации и репарации, с инфлации и кризи, принуждавайки ги да балансират душевните си наранявания с леки удоволствия: с оперетен ерзац и с филмови идоли като Грета Гарбо или Марлене Дитрих. Кой истински културен небосвод блести само с подобни „звезди”
...
А и войните не засехнаха всички европейски народи еднакво, не нараниха еднакво дълбоко младежките души. „Загубеното поколение” не бе навсякъде еднакво загубено. Наред с другите „победени” и ние, българските младежи, търсехме някакъв път, който да ни изведе от подземията на историята, където се чувствахме попаднали, към по-светли зари. В задния двор на Берлинския Хумболтов университет, върху скромен паметник на студентите, паднали в Първата световна война, стоеше надпис, който стана неизреченият девиз на нашето поколение: „Invictibus victim victuri” – “На непобедените от победените, които ще победят. Да победят кого – съдбата? Съдбата разбира се, която бе помрачила българското небе. Но как? По пътя на политическа революция? – За нея мечтаеше само обществения сутерен. Мнозинството избра пътя на нови жизнени истини, на ново обществено възмогване.
Новата ориентация значеше на първо място ново отношение към природата, което неминуемо водеше към ново отношение към родното въобще.
...
Понякога се питах: кое да милвам в мислите си повече – онези възбуяли нови градове и селища (като Лом и Перник), от които ехтеше шумът на националната наковалня и бликаше насъбраната с векове енергия в устрема към всестранен напредък, или пък да стоплям с чувствата си потъналите някак в забравата на вренето краища (като Белоградчик, Трявна, Елена или Котел), които като под потъмнял бакър, бяха скътали и приказките, и песните, и нравите, и образите на българската вечност? Две тенденции – на развитие и застой, на възход и заник, на стара и нова България, - те се смесваха в съзнанието ми в многоцветието на българския епос, който оттогава звучи непрекъснато в ушите ми.
Още от Безсъници
Още от Безсъници
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
-
Green Light
- Мнения: 13475
- Регистриран на: 22.09.06, 21:57
Доколкото си спомням - аз ти казах, че ми е остаряло.ELBI написа:Знам, че това не е най-популярното за четене тук, но даже да има 1 (а са мин. 2-ма) ... ужасно се радвам.
Разбира се, че ще заема и Българската идея и Безсъниците на желаещите да ги прочетат.
Ъъъъ, толкова ли навътре го прие?
Сори, начи.
и още от Българската идея
...
Ние не се движехме по асфалта на традициите, а по собствени пъртини в снега на Новото и събирахме затова собствена опитност, ако щете и собствена мъдрост и морал. Може би не бяхме винаги най-добрите в училище, защото аудитории и семинарии ни се струваха някак тесни. България лежеше и без това по синора на образователнат култура, смите ни учители бяха епигони: за едина бе Бартелеми в Париж, за другия Зомбарт в Берлин абсолютен авторитет. Трети направо превеждаха – било търговско право, или финансова наука – от чужди автори и не можеха да се разделят от имена (например на един Ернст Ото Маейр), които все пак ни останаха чужди. Не ни увличаха нито Бергсон, нито Ремки: ние търсехме срещата със самия живот, в който искахме да се утвърдим като дух и воля, а не да заспиваме в нощна доба над разстворени книги, съдържащи само чужди теории и видения. Пред помитащата поколението ни съдба и пред изкуствените обещания на Новото бяхме загубили респекта пред книгите: типът на брадясалия, недоспал млад “интелигент” не бе характерен за нашето поколение. Което не значеше, че литературата ни остана непозната или че не бяхме съответно “начетени”.
Измежду книгите върху самосглобените етажерки подаваха гръб най-често “Тъмние зори” на Кирил Христов, за нас нещо като “Пролетното събуждане” на Ведекинд, после “Богомилски легенди” на Николай Райнов, опияняващи ни с красотата на езика. Вълнуваха ни “Европа без мир” на италианеца Франческо Нити, “На западния фронт нищо ново”, следвоенният бестселър на Ремарк, заместен от Шпенглеровия “Залезът на Европа”. Странно, най-спорната книга не бе “Тъй рече Заратустра”: мъдрецът на Ницше и Ибсеновият борец Бранд ни вълнуваха само като сценични образи, без да станат пътеводители на живота. Повече шум вдигна за няколко години по-скоро “Пол и характер” на Вайнингер. Младият тогава Светослав Минков бе донесъл от Германия модния мистицизъм на пражкото еврейство с книгите на Густав Майринк и те задоволяваха неизбуялия още наклон към криминални романи и сензационни истории. Арцибашевият “De profundis” бе познатия друг сорт... По-късно в главите ни нахълтаха Айнщайн, Фройд и Келзен и за тях скоро заговориха най-високо тези, които не ги бяха прочели...
За художествено четиво се грижеха тогавашните литературни списания “Златорог”, “Хиперион”, “Литературен глас” и “Развигор”, всички те представители на борещи се помежду си литературни групи, без формалните проблеми, стоящи зад подобни наддумвания, да ни вълнуват. Новостите на световната белетрисктика внасяше Юруковата “Мозайка на знаменити романи”. Веднъж снежната буря ни затвори в дните по Нова година в мусаленската хижа. Някой извади от раницата си “Климати” на Андре Мороа и ние слушахме прочитането с часове. Друг път бе “Дивото зове” от Джек Лондон. Въобще Джек Лондон, този певец на жизнената смелост, можеше да бъде авторът на нашето поколение. Едва когато настъпиха годините на собствената ни жизнена зрелост, израстна пред съзнанието ни като духовен олтар “Кървавата песен” на нашия Пенчо Славейков. И днес още не бих се посвенил да считам този епос за Евангелие на всичко българско. Неговият зов “Бог и България!” не бе евтин национален повик – кой бе сроден повече от Пенчо със западната култура? – а онзи извиращ от гълбините на всичко душевно патос, без който няма нито живот, нито нация, нито история. Със синтеза между култа към “бащицата Балкан”, този мощен символ на всичко българско, и между културния индивидуализъм на въведения от Пенчо Ницше, с този синтез, който той бе изживял, изстрадал и изплакал, и днес още сме готови да се отъждествим безрезервно ние, трагичните останки на някогашното трето поколение...
..
Тези, които размахват днес литературните ветрила над главите на комунистическите властници, следват установената партийна практика да премълчават неприятна тем история или да извращават историческите факти и образи. И те обявяват цялото трето поколение за “non-persona”, прогонена от техните писания, следите и саличени във “фашисткото минало”. Истината е съвсем друга: вълната на националното съвземане носеше тъй крепко третото поколение, че всичките анти или международни, особено марскистки идеологии, бяха принудени към пълно отстъпление. За времето от 1930 до 1940 г., когато третото поколение се появи на политическата сцена, може да се твърди всичко друго, но не и тенденцията на развитието указвала посоката към комунизма. Вън от някои непоправими идеалисти, каквито ги има навсякъде и винаги, репрезентативните личности на нашето поколение се бяха отвърнали от левичарството, въпреки – или по-добре казано: поради – будното си социално чувство. За комунизма оставаха само отпадъците на нашето поколение. Затова не учудва, че когато политически декласирани комунисти грабнаха властта по силата на трагично обективния ход на събитията и с чужда военна помощ, техните водачи се оказаха полуобразовани. И ако в първите години на новия им режим няколко буржоазни, социалистически или земеделски групи не им бяха заели бедната си наличност от интелигенти, даже и собствените им привърженици щяха да се ужасят от грозотията на тяхната некултурност. ...
...
Правителството на Земеделски съюз с въоръжените си “оранжеви гвардии”, от една страна, и това на “професорите” след юни 1923 г., от друга, бяха изкопали истинска пропаст между селото и града, която ставаше все по-непоносима. Невъздържаната, необмислена демагогия на Александър Стамболийски, който бе нарекъл пред Църковния събор в 1921 г. София “Содом и Гомора”, която трябвало да бъде вкарана в пътя даже и ако трябва да бъде срината, след това пък високомерното отвръщане на интелектуалците от всичко, което миришеше на село, не ни се нравеха. За нас София не бе повече “блудница” от всички други столици, а колкото до българската селяния, тя надминаваше по житейска мъдрост и професионално умение ако не всички други, поне тези на Балканския полуостров.
...
... Марксизмът отдавна бе престанал да бъде примамващо видение и то не само защото Първата световна война бе опровергала мнимата солидарност на социалистическите партии, а преди всичко защото най-ранното му осъществяване го направи ужасна действителност и в ръцете на болшевишките сатрапи. Насилствената колективизация (по-скоро ликвидация) на руското селячество с милиони жертви, пресушаването на духовния живот и на изкуствата с многозначителните самоубийства на Маяковски и Есенин, чистките сред партията и армията – тази противна сатрапия опроверга наистина и най-чистите мечти и въжделения. Да прегърнат подобна идея и да се ангажират с комунизма можеха при това положение хора, които бяха заложили отнапред съвестта си на насилието или пък разчитаха на лична прокопсия с това насилие. Нищо не мразехме повече от принудата и липсата на свобода – ние, които израстнахме съвършено свободни във волния свят на нашите балкани.
...
... Идеите на фашизма, на националсоциализма като откровение на времето? Все пак нашето поколение не се определи за тях... Тази зла клевета, която комунистите съчиниха по-късно и с която си служат и днес, за да унищожат физически и исторически цяло едно поколение, като го захвърлят в кюпа на “фашисткото минало”, тази легенда трябва да бъде веднъж авинаги демаскирана и опровергана!
Към 1930 г. нашето поколение се бе вече оформило, бе се ориентирало в живота. За тези, при които обществените проблеми намираха отглас, пътищата бяха предначертани: във или извън париите. Разбира се, т.нар. конституционни партии – фашитски партии в България нямаше. Нам всички, които отказвахме да се прононсираме в политическите клубове, предстоеше да сътворим нови форми на обществени живот, да посочим нови полюси за политически кристализации, по възможност като дело на цялото поколение. Една част тръгна преди другите: “Млада България”, макар акцията да бе замислена като обща. Причината: всички ние, които дтогава се бяхме въртели повече или по-малко около кръга “Звено”, се убедихме в есента на 1932 г., че от духовния водач на този кръг не може да се очаква политическа акция. Бях се завърнал от пътуване в Германия с убеждението, че в Средна Европа назряват събития, които ще раздрусат омразното статукво. Опасявахме се, че тези събития ще изненадат България неподготвена и считахме, че политическото развитие и в нашата страна трябва да се форсира в смисъла на създаване на нови обществени сили. Казасов отрече тази нужда. Не ставаше вече въпрос за идейни различия, а за по-голямата или по-малката политическа проницателност. Пътищата трябваше да се разделят. По-късното развитие ни даде право.
“Млада България” ... бе вече по силата на самото си име нещо повече: програма и позив за “възкресение” на поваления на земята от войните български народ. ... Никога обаче – нито от страниците на списанието, нито в публичните събрания – от “Млада България” не се проповядваше фашизъм, а още по-малко националсоциализъм. ...
За “десничарство”, “реакционерство” и “фашистки идеи” още по-малко може да се говори за групата, носеща името на списанието си “Нация и политика”. Тя кокетираше с понятието “народнячество”, поради което политическата и програма остана неуяснена. Влечението към средите на Земеделската партия бе даже по-открито.
...
.. третото поколение не сееше омраза, а търсеше да зарива изкопани от други ровове; то не насъскваше едни срещу други, а гледаше да помири и да сближи; то не разделяше, а събираше. Даже и когато отричаше, то вършеше това само за да посочи положителното. Така или иначе, то бе станало фактор в политическата ни общественост. Само това поколение не носи вина за погроми и убийства, само то нито пожела, нито прие жертви в името на съмнителни идеали, а бе готово да се самопожертва и по-сетне стана наистина жертва на небългарски домогвания.
Протоколите от т.нар. “народни съдилища” не бидоха публикувани, може би още и затова, защото съдържат в потресающа редакция доказателствата за истинското родинолюбие на цяло едно поколение. В истинността и откровеността на неговите представители те трябва да са били тъй убедителни и трогателни, че даже поръчани съдии-екзекутори не посмяха да издадат смъртни присъди.
Като избиха обаче подло в нощта на 2 февруари 1945 г. тъй попадналите в ръцете им водачи на това поколение, комунистите удостовериха в страха си от тях само безпорното им духовно надмощие.
В историята се случва рядко, което стана в нея нощ: убийците да издигнат с престъплението си паметника, който историята дължи на избитите.
Стр. 18-20-22-28-30-32-39-40, Стефан Попов, Българската идея (очерци, писани през годините 1967-1980), изд. Летописи, София 1994
Ние не се движехме по асфалта на традициите, а по собствени пъртини в снега на Новото и събирахме затова собствена опитност, ако щете и собствена мъдрост и морал. Може би не бяхме винаги най-добрите в училище, защото аудитории и семинарии ни се струваха някак тесни. България лежеше и без това по синора на образователнат култура, смите ни учители бяха епигони: за едина бе Бартелеми в Париж, за другия Зомбарт в Берлин абсолютен авторитет. Трети направо превеждаха – било търговско право, или финансова наука – от чужди автори и не можеха да се разделят от имена (например на един Ернст Ото Маейр), които все пак ни останаха чужди. Не ни увличаха нито Бергсон, нито Ремки: ние търсехме срещата със самия живот, в който искахме да се утвърдим като дух и воля, а не да заспиваме в нощна доба над разстворени книги, съдържащи само чужди теории и видения. Пред помитащата поколението ни съдба и пред изкуствените обещания на Новото бяхме загубили респекта пред книгите: типът на брадясалия, недоспал млад “интелигент” не бе характерен за нашето поколение. Което не значеше, че литературата ни остана непозната или че не бяхме съответно “начетени”.
Измежду книгите върху самосглобените етажерки подаваха гръб най-често “Тъмние зори” на Кирил Христов, за нас нещо като “Пролетното събуждане” на Ведекинд, после “Богомилски легенди” на Николай Райнов, опияняващи ни с красотата на езика. Вълнуваха ни “Европа без мир” на италианеца Франческо Нити, “На западния фронт нищо ново”, следвоенният бестселър на Ремарк, заместен от Шпенглеровия “Залезът на Европа”. Странно, най-спорната книга не бе “Тъй рече Заратустра”: мъдрецът на Ницше и Ибсеновият борец Бранд ни вълнуваха само като сценични образи, без да станат пътеводители на живота. Повече шум вдигна за няколко години по-скоро “Пол и характер” на Вайнингер. Младият тогава Светослав Минков бе донесъл от Германия модния мистицизъм на пражкото еврейство с книгите на Густав Майринк и те задоволяваха неизбуялия още наклон към криминални романи и сензационни истории. Арцибашевият “De profundis” бе познатия друг сорт... По-късно в главите ни нахълтаха Айнщайн, Фройд и Келзен и за тях скоро заговориха най-високо тези, които не ги бяха прочели...
За художествено четиво се грижеха тогавашните литературни списания “Златорог”, “Хиперион”, “Литературен глас” и “Развигор”, всички те представители на борещи се помежду си литературни групи, без формалните проблеми, стоящи зад подобни наддумвания, да ни вълнуват. Новостите на световната белетрисктика внасяше Юруковата “Мозайка на знаменити романи”. Веднъж снежната буря ни затвори в дните по Нова година в мусаленската хижа. Някой извади от раницата си “Климати” на Андре Мороа и ние слушахме прочитането с часове. Друг път бе “Дивото зове” от Джек Лондон. Въобще Джек Лондон, този певец на жизнената смелост, можеше да бъде авторът на нашето поколение. Едва когато настъпиха годините на собствената ни жизнена зрелост, израстна пред съзнанието ни като духовен олтар “Кървавата песен” на нашия Пенчо Славейков. И днес още не бих се посвенил да считам този епос за Евангелие на всичко българско. Неговият зов “Бог и България!” не бе евтин национален повик – кой бе сроден повече от Пенчо със западната култура? – а онзи извиращ от гълбините на всичко душевно патос, без който няма нито живот, нито нация, нито история. Със синтеза между култа към “бащицата Балкан”, този мощен символ на всичко българско, и между културния индивидуализъм на въведения от Пенчо Ницше, с този синтез, който той бе изживял, изстрадал и изплакал, и днес още сме готови да се отъждествим безрезервно ние, трагичните останки на някогашното трето поколение...
..
Тези, които размахват днес литературните ветрила над главите на комунистическите властници, следват установената партийна практика да премълчават неприятна тем история или да извращават историческите факти и образи. И те обявяват цялото трето поколение за “non-persona”, прогонена от техните писания, следите и саличени във “фашисткото минало”. Истината е съвсем друга: вълната на националното съвземане носеше тъй крепко третото поколение, че всичките анти или международни, особено марскистки идеологии, бяха принудени към пълно отстъпление. За времето от 1930 до 1940 г., когато третото поколение се появи на политическата сцена, може да се твърди всичко друго, но не и тенденцията на развитието указвала посоката към комунизма. Вън от някои непоправими идеалисти, каквито ги има навсякъде и винаги, репрезентативните личности на нашето поколение се бяха отвърнали от левичарството, въпреки – или по-добре казано: поради – будното си социално чувство. За комунизма оставаха само отпадъците на нашето поколение. Затова не учудва, че когато политически декласирани комунисти грабнаха властта по силата на трагично обективния ход на събитията и с чужда военна помощ, техните водачи се оказаха полуобразовани. И ако в първите години на новия им режим няколко буржоазни, социалистически или земеделски групи не им бяха заели бедната си наличност от интелигенти, даже и собствените им привърженици щяха да се ужасят от грозотията на тяхната некултурност. ...
...
Правителството на Земеделски съюз с въоръжените си “оранжеви гвардии”, от една страна, и това на “професорите” след юни 1923 г., от друга, бяха изкопали истинска пропаст между селото и града, която ставаше все по-непоносима. Невъздържаната, необмислена демагогия на Александър Стамболийски, който бе нарекъл пред Църковния събор в 1921 г. София “Содом и Гомора”, която трябвало да бъде вкарана в пътя даже и ако трябва да бъде срината, след това пък високомерното отвръщане на интелектуалците от всичко, което миришеше на село, не ни се нравеха. За нас София не бе повече “блудница” от всички други столици, а колкото до българската селяния, тя надминаваше по житейска мъдрост и професионално умение ако не всички други, поне тези на Балканския полуостров.
...
... Марксизмът отдавна бе престанал да бъде примамващо видение и то не само защото Първата световна война бе опровергала мнимата солидарност на социалистическите партии, а преди всичко защото най-ранното му осъществяване го направи ужасна действителност и в ръцете на болшевишките сатрапи. Насилствената колективизация (по-скоро ликвидация) на руското селячество с милиони жертви, пресушаването на духовния живот и на изкуствата с многозначителните самоубийства на Маяковски и Есенин, чистките сред партията и армията – тази противна сатрапия опроверга наистина и най-чистите мечти и въжделения. Да прегърнат подобна идея и да се ангажират с комунизма можеха при това положение хора, които бяха заложили отнапред съвестта си на насилието или пък разчитаха на лична прокопсия с това насилие. Нищо не мразехме повече от принудата и липсата на свобода – ние, които израстнахме съвършено свободни във волния свят на нашите балкани.
...
... Идеите на фашизма, на националсоциализма като откровение на времето? Все пак нашето поколение не се определи за тях... Тази зла клевета, която комунистите съчиниха по-късно и с която си служат и днес, за да унищожат физически и исторически цяло едно поколение, като го захвърлят в кюпа на “фашисткото минало”, тази легенда трябва да бъде веднъж авинаги демаскирана и опровергана!
Към 1930 г. нашето поколение се бе вече оформило, бе се ориентирало в живота. За тези, при които обществените проблеми намираха отглас, пътищата бяха предначертани: във или извън париите. Разбира се, т.нар. конституционни партии – фашитски партии в България нямаше. Нам всички, които отказвахме да се прононсираме в политическите клубове, предстоеше да сътворим нови форми на обществени живот, да посочим нови полюси за политически кристализации, по възможност като дело на цялото поколение. Една част тръгна преди другите: “Млада България”, макар акцията да бе замислена като обща. Причината: всички ние, които дтогава се бяхме въртели повече или по-малко около кръга “Звено”, се убедихме в есента на 1932 г., че от духовния водач на този кръг не може да се очаква политическа акция. Бях се завърнал от пътуване в Германия с убеждението, че в Средна Европа назряват събития, които ще раздрусат омразното статукво. Опасявахме се, че тези събития ще изненадат България неподготвена и считахме, че политическото развитие и в нашата страна трябва да се форсира в смисъла на създаване на нови обществени сили. Казасов отрече тази нужда. Не ставаше вече въпрос за идейни различия, а за по-голямата или по-малката политическа проницателност. Пътищата трябваше да се разделят. По-късното развитие ни даде право.
“Млада България” ... бе вече по силата на самото си име нещо повече: програма и позив за “възкресение” на поваления на земята от войните български народ. ... Никога обаче – нито от страниците на списанието, нито в публичните събрания – от “Млада България” не се проповядваше фашизъм, а още по-малко националсоциализъм. ...
За “десничарство”, “реакционерство” и “фашистки идеи” още по-малко може да се говори за групата, носеща името на списанието си “Нация и политика”. Тя кокетираше с понятието “народнячество”, поради което политическата и програма остана неуяснена. Влечението към средите на Земеделската партия бе даже по-открито.
...
.. третото поколение не сееше омраза, а търсеше да зарива изкопани от други ровове; то не насъскваше едни срещу други, а гледаше да помири и да сближи; то не разделяше, а събираше. Даже и когато отричаше, то вършеше това само за да посочи положителното. Така или иначе, то бе станало фактор в политическата ни общественост. Само това поколение не носи вина за погроми и убийства, само то нито пожела, нито прие жертви в името на съмнителни идеали, а бе готово да се самопожертва и по-сетне стана наистина жертва на небългарски домогвания.
Протоколите от т.нар. “народни съдилища” не бидоха публикувани, може би още и затова, защото съдържат в потресающа редакция доказателствата за истинското родинолюбие на цяло едно поколение. В истинността и откровеността на неговите представители те трябва да са били тъй убедителни и трогателни, че даже поръчани съдии-екзекутори не посмяха да издадат смъртни присъди.
Като избиха обаче подло в нощта на 2 февруари 1945 г. тъй попадналите в ръцете им водачи на това поколение, комунистите удостовериха в страха си от тях само безпорното им духовно надмощие.
В историята се случва рядко, което стана в нея нощ: убийците да издигнат с престъплението си паметника, който историята дължи на избитите.
Стр. 18-20-22-28-30-32-39-40, Стефан Попов, Българската идея (очерци, писани през годините 1967-1980), изд. Летописи, София 1994
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
нещо май не си разбрала - къде съм писал, че съм възприел нещо навътре?
Единственото, което писах е, че се радвам, че има хора, на които им харесва. Да не говорим, че при внимателно четене човек открива както истини за онова време, така и някои вечни истини - просто казани преди време от велик българин.
Нещо ми звучи като гузен-негонен бяга - дано да бъркам :)
Единственото, което писах е, че се радвам, че има хора, на които им харесва. Да не говорим, че при внимателно четене човек открива както истини за онова време, така и някои вечни истини - просто казани преди време от велик българин.
Нещо ми звучи като гузен-негонен бяга - дано да бъркам :)
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
-
Дядо Капинчо
- Мнения: 7548
- Регистриран на: 08.10.06, 09:10
Браво ,Елби...ELBI написа:нещо май не си разбрала - къде съм писал, че съм възприел нещо навътре?
Единственото, което писах е, че се радвам, че има хора, на които им харесва. Да не говорим, че при внимателно четене човек открива както истини за онова време, така и някои вечни истини - просто казани преди време от велик българин.
Нещо ми звучи като гузен-негонен бяга - дано да бъркам :)
нещо красиво написано...
освен че е истина.
виж това за приятелите.:)
а не като този "утвърден писател"
"Та.
Пасков казва, че нашата 68 е 89. И те, онези, които 68 са били на 18, ни чакат 18 г. да докажем, че можем да променим нещо. Че ние сме "хайверо-шампански постмодернисти на някаква осрана от врабците посткултура и постистория".
Така е Капинчо. Ала все едно да искаш Хесе в 6 реда или Достоески в 8 ... или подобно...
Който иска и има време да чете - няма да съжалява. А ако желае за заспиване - има принтери. Поне аз така правя с по-длъжките неща, които ме заинтересуват.
Който иска и има време да чете - няма да съжалява. А ако желае за заспиване - има принтери. Поне аз така правя с по-длъжките неща, които ме заинтересуват.
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
Док, Пасков наистина е известен в Германия. Ст. Попов не е. Ала ако някой реши да направи алманах на творбите, в които се говори за България, българите, страстите и мечтите български (друг е въпросът кой би се заинтересувал от тези теми) - Пасков е аут, Попов - ин.
Не отричам правото на чалга, не отричам правото на харесване на ком. поети - просто се радвам на свободата да дам гласност и на автори, които харесвам и които считам, че ще се харесат и на други ;)
Не отричам правото на чалга, не отричам правото на харесване на ком. поети - просто се радвам на свободата да дам гласност и на автори, които харесвам и които считам, че ще се харесат и на други ;)
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
точно си го казалELBI написа:Док, Пасков наистина е известен в Германия. Ст. Попов не е. Ала ако някой реши да направи алманах на творбите, в които се говори за България, българите, страстите и мечтите български (друг е въпросът кой би се заинтересувал от тези теми) - Пасков е аут, Попов - ин.
Не отричам правото на чалга, не отричам правото на харесване на ком. поети - просто се радвам на свободата да дам гласност и на автори, които харесвам и които считам, че ще се харесат и на други ;)
Този Пасков е известен в Германия...
пардон...
стана ми весело колко си ПК.С финес.
Re: Още от Безсъници
абсолютно, абсолютно!!!ELBI написа: а може би и защото той бе избързал да разбере, че „най-лошото управление на народ безкултурен или малокултурен е демократическото.”
.
мъдри хора, мъдри мисли, доставят ми наслада
just perfect
Ох. Не знам. Но понеже не ми хареса особено, и понеже всички са много раздразнителни напоследък, реших, че може да си се обидил, че не ми харесва.ELBI написа:нещо май не си разбрала - къде съм писал, че съм възприел нещо навътре?
Единственото, което писах е, че се радвам, че има хора, на които им харесва. Да не говорим, че при внимателно четене човек открива както истини за онова време, така и някои вечни истини - просто казани преди време от велик българин.
Нещо ми звучи като гузен-негонен бяга - дано да бъркам :)
И освен това мозакът ми съвсем се е размекнал...
ПС. И аз като Къпинчо нищо по-дълго от 5 реда не мога да чета на тия температури...
-
Дядо Капинчо
- Мнения: 7548
- Регистриран на: 08.10.06, 09:10
Все пак прочетох и двата материала. Интересни неща, интересно написани. Това обективно, доколкото един субект може да бъде обективен. Чисто субективно у мен обаче реакцията е "И какво от това?" Може би вече съм прекалено омърсен и износен от ежедневието през последните 19 години. Може би прочетените книги с подобна тематика са забили у мен въпроса "На кого да вярвам?"ELBI написа:Така е Капинчо. Ала все едно да искаш Хесе в 6 реда или Достоески в 8 ... или подобно...
Който иска и има време да чете - няма да съжалява. А ако желае за заспиване - има принтери. Поне аз така правя с по-длъжките неща, които ме заинтересуват.
Може би просто съм се предал в желанитео си да променя нещо. Не знам, но колкото и да ме привлича фактологията (доколкото я има в размислите) и стила на написаното, не бих намерил сили или по-скоро търпение да прочета цяла една такава книга.
Благодаря ти все пак, че я сподели с нас, за да може и мързеливците като мен да се докоснат до нещо различно от днешното ни злободневие.
-
Глас в пустиня
- Мнения: 16879
- Регистриран на: 26.09.06, 16:16
Re: Още от Безсъници
Точно това е!ELBI написа:...
Спонтанно разцъфналото се тъй чисто, непринудено, неподправено родолюбие могат да отричат само онези, у които вроденото богатство на националните извори е пресъхнало, за които родният глъч на живота е заглушен от ехото на чужди тътнежи. Да си се родил българин е едно, а да си останал българин - друго. Какво по - висше познание от това, да разбереш, че светът не свършва с България, но че за тебе той започва с нея?
....
Актуалното което трябва да се извежда на преден план днес.
Да не ти пука, че на някого му звучало остаряло - всяко ново нещо е добре забравено старо!:winkw:
Благодаря и съжалявам, че не вземам по дейно участие в темата, но ми прави удоволствие само да чета.