Смъртта на Вили Казасян не спира да ми припомня, че си отива нещо, което ние (моето поколение) едва ли някога ще можем да създадем. Оправданието, че нямало пари в българското кино, в музиката, в която и да е сфера на изкуството не ми се вижда правдоподобно.
Всеки път се чувствам така, като си отиде някое известно име на преклонна (или не толкова) възраст. И Пепа Николога, и Мария Нейкова и любимата ми Невена Коканова. Сякаш едно време, като са се правили всички онези филми с безкрайните весели лафове и толкова много настроение, е имало нещо, което е тикало хората да създават. Ограниченията винаги стимулират към разчупване и подем.
Сега всичко ни е позволено, с малко повече пари (макар и недостатъчно), и с по-малко ум създаваме лъскави кутийки без съдържание.
Дано някога отново се родят такива хора.
И дано средата, в която живеят, да ги предразполага да творят. Човек или се ражда с това, или не. Лошото е, че повечето не се раждаме вече с това, а с друго...И специално за тях, мога да кажа - те падат, но няма кой да ги смени.
