басня
Веднъж овцата срещнала пъна в една голяма, пуста равнина.
- Какво си ти? – избляла овцата.
- Аз съм това, което ти не можеш да бъдеш! – отвърнал пънът, който отдавна обитавал долината и с носталгия си спомнял годините, в които бил младо, крехко дръвче.
- Говориш твърде сложно, за да те разбера... – признала си овцата и изведнъж се притеснила: – Дали е възможно да си вълк?
- Ха! – изсмял се пъна – ако бях вълк, отдавна да съм те изял!
Овцата се натъжила. Думите на пъна за миг й припомнили легендата за пра-пра-прабаба й, пра-овцата, която завършила житейския си път в търбуха на пра-вълка.
- Явно не си вълк – промълвила замислено овцата и си признала – Всъщност, не помня някога да съм виждала вълк.
- Щеше да си спомняш, ако беше – намесил се в мислите й пънът.
- Всъщност – повторила се овцата - аз съм овца, приятно ми е да се запознаем.
- Знам, че си овца – издал се пънът и отново млъкнал, с което изненадал овцата повече, отколкото с появата си.
- Значи ти си нещо, което не мога да бъда, но не си вълк и все пак знаеш, че съм овца – обобщила овцата. Може би си малкия принц? Искаш ли да ти се нарисувам?
Пънът не искал да вкарва повече овцата в заблуда, затова си признал:
- Реално погледнато, не съм малкия принц. Дори, ако трябва да съм честен, аз съм един пън.
- Пън? - изненадала се овцата – Ама истински? – избляла радостно овцата... – А за какво служи един пън? – замислила се овцата.
Пънът се разстроил. Спомнил си отново времето, в което бил младо дръвче, а точно от тази мисъл се опитвал да се отърве, разговаряйки с нещо толкова нищожно и преходно като една овца.
- Служа за да утежнавям живота на такива като теб – сопнал се той – Глупава овца такава!
И излязъл от стаята.
Намерено из нета
