Мислех си. Няколко душИ няколко пъти се опитват да ме убедят, че тук нямам приятели. Аз, понеже вече си знам урока, не споря. С тях. Но вътрешните диалози си ебаватмамамата (Аве, това е Обзор на картата на ония немци!!!). Знам, че имам. Знам какво е приятел. Едно дебело и грозно говедо казва, че сме приятели, щото и в 3 посред нощ да ми звънне, ще хукна. И съм го правила. Говедото за мен - също.
Затова и мога да го наричам както си искам, то мене също... Та, дълбоката ми мисла беше... Ако тук съм намерила приятели, ако наистина ги чувствам такива, има ли някой правото да ми вменява, че те всъщност не са??? Куиде, знам кво шъ кажеш Скромно твърдя, че зочото намерих хора, с които сякаш съм живяла цял живот. Или поне искам да изживея останалата му част. Те си знаят кои са, сигурна съм. Мислех си, че приятелството е нещо като идеята ми за брак, ама по-добро. Защото, за разлика от брака, хората, които са ми приятели, знаят, че ги обичам и не искат потвърждения за това. Понякога едно "Удобно ли ти е да говориш (гаспода да се сеща!!)" е достатъчно.
Не, не ми е достатъчно. Искам да пиша тук, ще продължа да го правя според възможностите си и ще вярвам, че имам И приятели.
че къде другаде да четат... 
:lol:
