esti написа:Има ли чисти чувства?
Това се зачудих, докато нищихме темата на Мнемо за удоволствието.
Удоволствието най-често е примесено с чувство за вина, защото често загърбваме някаква отговорност, за да се отдадем на удоволствие.
А в любовта се смесват и ревност, и страх (от загуба), и неудовлетвореност, собственическо чувство....абе коктейл някакъв.
А радостта?
Там какво имаме - тъга.
Защото е мимолетна.
Май само лошите чувства са без примеси.
Или не са....
Не знам, утре ще го мисля.
Ако не съм забравила.

Хей, здрасти:)
Смятам, че всички влагаме различни неща в понятието "чисти", защото и най-белите покривки като ги изперем с "Ариел", пак остават някои петънца. Според мен чистото е равно на синтетика, а и в природата не съм сигурна дали има нещо "изключително чисто", за биологичните и химични структури си спомням, че са винаги са съчетание от различни елементи, във физиката и различни заряди, доколкото се сещам. Спомням си и за ядрото или как там беше, в центъра са пак "плюс" и минус"/все някой се надявам да разсмея със знанията си/, ама не е лесно да се разъждава свежо на първо кафе в неделя сутрин.
Та мисълта ми беше, следователно, след като природата така го е създала, май тя по-добре си знае работата. А след като то е оцеляло и все още съществува, ние можем само да му се любуваме и наслаждаваме, на " Чувството". Още повече, че то не е само химична реакция, а комплекс от наслагвания през времето, пространството, опита, който имаме и така, и така...
Освен своят субективизъм, чувствата, според мен се характеризират и още един белег, и той е - естественост. Много често естествените неща ни плашат, защото ги свързваме с животинското, първичното, недодялано, неошлайфано...и т.н., защото много ни се иска да сме нещо-"по", или защото някой така ни е учил, или защото, както е есето си Томас Ман писал, "че разликата межу хората и животните е в това, че животните не могат да се ичервяват", с което пак стигаме до темата за вината. Има и още едно твърдение на Форестър "Когато хората не разбират, започват да се страхуват, и когато се страхуват, започват да съдят различието, за да се защитят..." цитирам по памет. Вината се оказва, че в някои случаи е по-първична от всяко друго чувство, и аз не мисля, че е поради стремежа да сме хора, а поради естественият страх от неизвестността пред смъртта.
И за да не порпусна ще цитирам и още една мисъл на Алгафари "Може би не можем качествено да обичаме, защото не можем качествено да мразим", за да стигна да моето лично убеждение, че чувството е дар, на който да се възхищаваме, защото то ни кара да си спомним, че ние съдържаме в себе си всички цветове на дъгата:) и не е нужно да се страхуваме от тях, защото това е нещо съвсем ествествено, а да ги наблюдаваме и изучаваме/когато имаме време/.
Накрая едно сутрешно пожелание от мен пак в стил Алгафари "Който се страхува от мечки, ходи в гората!"