Всъщност, по-интересно е защо този художник така ме впечатлява, и какво общо има с мен...
Историята е от преди 30г. Бях на 7 и се връщах от кръжока по рисуване, на който ме бяха записали нашите. Рисунката ми още не беше изсъхнала, и затова я носех така - извъп папката, и всеки можеше да я види. Някакъв възрастен мъж ме спря, и започна да ми говори за същината на рисуването, за художници, за това, как днес никой вече не рисува от натура, разгледа и останалите ми рисунки, не знам защо, реши че имам талант, и ме покани в ателието си (даде ми адреса), за да ми покаже някои свои картини и т.н.
Естествено, в ателието му отидох с мама (от малка съм си съобразителна, ей!).Той ми говори надълго и нашироко за светлината, за различните техники, и за Караваджо, разбира се-беше му страстен почитател. На тръгване ми подари негов албум с репродукции - много подходящ подарък за 7годишно дете:winkw:. Както и да е - тогава нямаше много комикси и анимационни герои, така че трябваше да се задоволя с картините на Караваджо.

Гледах ги дълго - играта на светлини и сенки, странните лица, богатите драперии...
Междувременно между мен и този възрастен художник се зароди някакъв вид приятелство (не знам точно как да го нарека). Идваше вкъщи, пригоди ми в стаята кът, удобен за рисуване и ми обясняваше за композиция, перспектива, светлини и сенки, наричаше баба ми "Госпожо", и тя с удоволствие изпълняваше всичките му заръки, понякога пак разказваше истории от живота на Караваджо и как се вдъхновявал от смъртта и разрухата, и как никой образ не може да изглежда реалистичен, ако няма някакво видимо несъвършенство. Говореше като човек, който е мълчал с дни, дори седмици...
Това наше странно приятелство продължи 2-3години, после той умря. Моя живот тръгна по различен начин и се откъснах точно от този вид рисуване. И все пак от него научих няколко полезни неща: как да опъвам платно върху дървена рамка, как да приготвям различни грундове, как да нанасям последователно слоеве боя. Също и че "съвършенството не може да се види ясно без грозотата и разрухата", и че "суетата погребва таланта". Може би от тогава ми е останала тая страст да ровя из "тъмната страна". Кой знае? - странно нещо е живота - както си вървиш по улицата, изведнъж ти се случват разни неща, забравяш ги, но остават следи...И изведнъж гледаш някакъв филм, и си припомняш всичко - миризми, картини, някой жест - все едно е било вчера.