Амаранто!!

[4avdar4e]

Глей, моля ти се, как непрекъснато си мисля за форума

Прочетох току-що, че цяла пиеса са кръстили на теб:
Амарантос

Ай честито, пък може и да почерпиш

[Мнемозина]

Аз пък все се каня да я помоля да ми припомни коя точно беше Амаранта от всичките Буендии, защото ми я няма книжката наоколо.

[Амаранта]

Ох, как ме стресна... пу, пу, пу.

Ъъъъ, по-скоро сме кръстени на едно и също, ама хубаво, ще почерпя по един швепсссс.

[4avdar4e]

Аз пък все се каня да я помоля да ми припомни коя точно беше Амаранта от всичките Буендии, защото ми я няма книжката наоколо.

Пък аз си мислех, че никът й идва от това

[Мнемозина]

Аз пък все се каня да я помоля да ми припомни коя точно беше Амаранта от всичките Буендии, защото ми я няма книжката наоколо.

Пък аз си мислех, че никът й идва от това

Така мислиш, щото не си зодия рак.
И не четеш профили.

[4avdar4e]

Така мислиш, щото не си зодия рак.
И не четеш профили.

Права си, и за двете :lol:
Ся прочетох, обаче

[Green Light]

Аз пък все се каня да я помоля да ми припомни коя точно беше Амаранта от всичките Буендии, защото ми я няма книжката наоколо.

Пък аз си мислех, че никът й идва от това

Така мислиш, щото не си зодия рак.
И не четеш профили.

И теми! Още от Великата книга Мила тогава писа за Маркес и 100 години самота.
Амаранта е влюбената в Пиетро Креспи- пианиста, който се самоуби. А защо се самоуби?... май заради тая супер красавицата сещаш ли се?
Полковник някой си Маркес все се канеше да се ожени за нея, пък тя хем искаше, хем го отблъскваше. Сума време чака тоя човек. Хердиналдо ли да беше? Накрая естесвено го убиха. То като не сежените за нас, накрая тва става.
Спеше с племенника си ъъъ Аурелияно май втори и малко се заигра с него. Сети ли се?

[4avdar4e]

Аз пък все се каня да я помоля да ми припомни коя точно беше Амаранта от всичките Буендии, защото ми я няма книжката наоколо.

Най-сетне се престраших пак да я зачета тая книга.. Все едно никога, ама ни-ко-га не съм я чела :shocked:

Амаранта е дъщеря на Урсула и Хосе Аркадио, сестра на Аурелиано.

[annonymus]

Има и още една Амаранта - Амаранта-Урсула.
нашата Амаранта, май е само Амаранта. Амаранта с черната превръзка на ръката.
Много ми е любим Маркес...

[Амаранта]

теми! Още от Великата книга Мила тогава писа за Маркес и 100 години самота.
Амаранта е влюбената в Пиетро Креспи- пианиста, който се самоуби. А защо се самоуби?... май заради тая супер красавицата сещаш ли се?
Полковник някой си Маркес все се канеше да се ожени за нея, пък тя хем искаше, хем го отблъскваше. Сума време чака тоя човек. Хердиналдо ли да беше? Накрая естесвено го убиха. То като не сежените за нас, накрая тва става.
Спеше с племенника си ъъъ Аурелияно май втори и малко се заигра с него. Сети ли се?

Така както си я описал - излиза че е някаква плей-гърла, едва ли не. Сигурно всеки я вижда по различен начин.

За мен е и злобната стара мома, и жената с черната превръзка,
която наранява хората, защото търси своя път между самотата и потопа от ерзац - чувства и компромиси.

[Мнемозина]

Не, не можах да си спомня.

Стоте години съм ги чела сто пъти в захлас преди сто години.
И сега си спомням само дъжд, мравки, една болест, от която всички бяха забравили всичко и си слагаха табели по предметите, за да се подсещат и местната пророчица беше започнала да познава вместо бъдещето - миналото. И едно усещане за странна нормалност.
И много, много особено течащото време.

[annonymus]

Не, не можах да си спомня.

Стоте години съм ги чела сто пъти в захлас преди сто години.
И сега си спомням само дъжд, мравки, една болест, от която всички бяха забравили всичко и си слагаха табели по предметите, за да се подсещат и местната пророчица беше започнала да познава вместо бъдещето - миналото. И едно усещане за странна нормалност.
И много, много особено течащото време.

Амаранта беше влюбена в годеника на сестра си - въпросния музикант.
На помня съвсем точно каква беше историата - въртеше номера на сестра си, та да се провали сватбата. И когато сестрата се отказа сама, Амаранта си изгори ръката - самонаказа се един вид... И все ходеше с една черна превръзка. И зарязаният годеник взе да я заглежда, а тя го изчака той да се влюби в нея и го напъди. И той се самоуби. И с генрала беше същото.

Винаги съм си я предстаняла като една от трите мойри Амаранта - някак си, пресече ли ти пътя - променя ти съдбата и нищо не може да те спаси. А тя една невъзмутима от нищо и никого външно.

Пък болестта беше безсъница - не им се спеше и нямаха нужда от сън...
И за пространство усещането е особено, едно такова - безкрайно, равно, ужасно горещо и прашно...

[Амаранта]

Не, не можах да си спомня.

Стоте години съм ги чела сто пъти в захлас преди сто години.
И сега си спомням само дъжд, мравки, една болест, от която всички бяха забравили всичко и си слагаха табели по предметите, за да се подсещат и местната пророчица беше започнала да познава вместо бъдещето - миналото. И едно усещане за странна нормалност.
И много, много особено течащото време.

Амаранта беше влюбена в годеника на сестра си - въпросния музикант.
На помня съвсем точно каква беше историата - въртеше номера на сестра си, та да се провали сватбата. И когато сестрата се отказа сама, Амаранта си изгори ръката - самонаказа се един вид... И все ходеше с една черна превръзка. И зарязаният годеник взе да я заглежда, а тя го изчака той да се влюби в нея и го напъди. И той се самоуби. И с генрала беше същото.

Винаги съм си я предстаняла като една от трите мойри Амаранта - някак си, пресече ли ти пътя - променя ти съдбата и нищо не може да те спаси. А тя една невъзмутима от нищо и никого външно.

Пък болестта беше безсъница - не им се спеше и нямаха нужда от сън...
И за пространство усещането е особено, едно такова - безкрайно, равно, ужасно горещо и прашно...

Само да внеса уточнение - Амаранта си изгори ръката, СЛЕД КАТО Креспи се самоуби. Заради него. Трябва да се знаят тези работи. Мда.

[annonymus]

Само да внеса уточнение - Амаранта си изгори ръката, СЛЕД КАТО Креспи се самоуби. Заради него. Трябва да се знаят тези работи. Мда.

Тъй, тъй. Виновата за грешката...


Това е едно от нещата, заради които я харесвам.
Докара Креспи до лудост почти, и не го погледна повече.
И си изгори ръката. Сякаш не можеше нито да си позволи да бъде щастлива, нито да умре. Неумолима жена.

[Мнемозина]

Само да внеса уточнение - Амаранта си изгори ръката, СЛЕД КАТО Креспи се самоуби. Заради него. Трябва да се знаят тези работи. Мда.

Тъй, тъй. Виновата за грешката...


Това е едно от нещата, заради които я харесвам.
Докара Креспи до лудост почти, и не го погледна повече.
И си изгори ръката. Сякаш не можеше нито да си позволи да бъде щастлива, нито да умре. Неумолима жена.

Олеле майко, що ли попитах?
Амаранто, много ще внимавам с тебе...

[annonymus]

Само да внеса уточнение - Амаранта си изгори ръката, СЛЕД КАТО Креспи се самоуби. Заради него. Трябва да се знаят тези работи. Мда.

Тъй, тъй. Виновата за грешката...


Това е едно от нещата, заради които я харесвам.
Докара Креспи до лудост почти, и не го погледна повече.
И си изгори ръката. Сякаш не можеше нито да си позволи да бъде щастлива, нито да умре. Неумолима жена.

Олеле майко, що ли попитах?
Амаранто, много ще внимавам с тебе...

Сигурна съм, че нашата Амаранта не е толкова страховита

[Амаранта]

Олеле майко, що ли попитах?
Амаранто, много ще внимавам с тебе...

Ми ша внимаваш, ей виж Сет как не смее да се бъзика с мен.:rotfl24:

[Амаранта]

Сигурна съм, че нашата Амаранта не е толкова страховита

Шшшшшт!

[4avdar4e]

Не, не можах да си спомня.

Стоте години съм ги чела сто пъти в захлас преди сто години.
И сега си спомням само дъжд, мравки, една болест, от която всички бяха забравили всичко и си слагаха табели по предметите, за да се подсещат и местната пророчица беше започнала да познава вместо бъдещето - миналото. И едно усещане за странна нормалност.
И много, много особено течащото време.

Препрочети я пак. Кат мен. Аз и туй не помнех. Все едно никога, ама никога, ама съвсем никога не съм я чела. И какво е странното. 1. Беше ми страшно интересна. 2. Отново ... не ми хареса.

То това с харесването е много тъпо, де, като изказ, ама как да го обясня.. Първо, може би усещането за нещо четено (не, от сюжета не помна ни-щич-ко), за нещо четено и то в пъти по-добро... Второ, тез ярките образи и картини сякаш вече съм ги виждала (в книги, картини, филми, музика...). Трето, твърде много странни страсти, твърде груби, твърде силни, твърде пикантни... Такова подобно усещане имах, когато за първи път ядох истинско арабско ястие. Някак странно редуване на изключително силна светлина с постоянен мрак... И накрая остават само едни разноцветни размазани петна. Нищо, което да събуди съзнанието или емоциите ми :shy:

Да, радвам се все пак, и ви благодаря, че ме накарахте пак да я прочета таз книга. Поне сега знам защо едно време не ми е харесала

П.П. След още сто години може пак да я прочета

[Мнемозина]

Препрочети я пак. Кат мен. Аз и туй не помнех. Все едно никога, ама никога, ама съвсем никога не съм я чела. И какво е странното. 1. Беше ми страшно интересна. 2. Отново ... не ми хареса.

То това с харесването е много тъпо, де, като изказ, ама как да го обясня.. Първо, може би усещането за нещо четено (не, от сюжета не помна ни-щич-ко), за нещо четено и то в пъти по-добро... Второ, тез ярките образи и картини сякаш вече съм ги виждала (в книги, картини, филми, музика...). Трето, твърде много странни страсти, твърде груби, твърде силни, твърде пикантни... Такова подобно усещане имах, когато за първи път ядох истинско арабско ястие. Някак странно редуване на изключително силна светлина с постоянен мрак... И накрая остават само едни разноцветни размазани петна. Нищо, което да събуди съзнанието или емоциите ми :shy:

Да, радвам се все пак, и ви благодаря, че ме накарахте пак да я прочета таз книга. Поне сега знам защо едно време не ми е харесала

П.П. След още сто години може пак да я прочета

Нямам идея къде може да си ги виждала тия образи и картини, то си е много индивидуално това.
А за мен беше обратното - всичките тия странни, груби, силни и пикантни страсти ги възприемах като напълно естествени. Точно защото се гледа от високо, от далеч някак. И че не успяват да събудят съзнанието или емоциите - това ми допадна. Виж колко смешно.
Няма как да я препрочета сега, нямам я тук, а не ща да я търся в нета.

[Green Light]

Препрочети я пак. Кат мен. Аз и туй не помнех. Все едно никога, ама никога, ама съвсем никога не съм я чела. И какво е странното. 1. Беше ми страшно интересна. 2. Отново ... не ми хареса.

То това с харесването е много тъпо, де, като изказ, ама как да го обясня.. Първо, може би усещането за нещо четено (не, от сюжета не помна ни-щич-ко), за нещо четено и то в пъти по-добро... Второ, тез ярките образи и картини сякаш вече съм ги виждала (в книги, картини, филми, музика...). Трето, твърде много странни страсти, твърде груби, твърде силни, твърде пикантни... Такова подобно усещане имах, когато за първи път ядох истинско арабско ястие. Някак странно редуване на изключително силна светлина с постоянен мрак... И накрая остават само едни разноцветни размазани петна. Нищо, което да събуди съзнанието или емоциите ми :shy:

Да, радвам се все пак, и ви благодаря, че ме накарахте пак да я прочета таз книга. Поне сега знам защо едно време не ми е харесала

П.П. След още сто години може пак да я прочета

Нямам идея къде може да си ги виждала тия образи и картини, то си е много индивидуално това.
А за мен беше обратното - всичките тия странни, груби, силни и пикантни страсти ги възприемах като напълно естествени. Точно защото се гледа от високо, от далеч някак. И че не успяват да събудят съзнанието или емоциите - това ми допадна. Виж колко смешно.
Няма как да я препрочета сега, нямам я тук, а не ща да я търся в нета.

Кво да ви кажа, хора. Да анализираме Маркес е баш като да преливаме от пусто в празно. Никъв смисъл няма да му обръщаме внимание! За мене също спомените са обърквация. Като липсва ясна логика, тогава в момента на прочитането, а пустата логика се появява някъде, съвсем случайно, когато вече си забравил, че трябва да я търсиш, тогава и спомена за прочетеното не е много ясен. Аз мисля, за мен самия, че намерих Маркес за много непочтен. Обидих му се и до сега не мога съвсем да му простя как така между другото и без връзка сякаш подняся някакви зашеметяващи "новини" как тоя бил застрелян... или даже не- "тия мисли(примерно) - вика приличаха на мислите на полковник Хердинало Мардкес, като го извеждаха да го разстрелят" Чак да се изправиш от стола, егати, настръхвам, като ми приказва така! Бе чакай, стой бе човек, как така ще го разстрелват бе, то братче до сега ставаше въпрос за машина някаква и царевица и памук, риш, тоя за разстрели ще говори. И то на ключови герои дето ги чакаме работа да вършат. Ами не може така!

[4avdar4e]

Кво да ви кажа, хора. Да анализираме Маркес е баш кйато да преливаме от пусто в празно. Никъв смисъл няма да му обръщаме внимание!

Не, бе, Грийне, не Маркес, нас си анализираме

Мен ми се заби в главата една фраза на дъртия полковник (убий ме, но не мога да му цитирам името!!): като го питат защо е седнал пред портата и какво прави, той отговаря "Чакам да мине моето погребение с ковчега ми"

А ся питай ме, що тва запомних?!?!

[Амаранта]

Препрочети я пак. Кат мен. Аз и туй не помнех. Все едно никога, ама никога, ама съвсем никога не съм я чела. И какво е странното. 1. Беше ми страшно интересна. 2. Отново ... не ми хареса.

То това с харесването е много тъпо, де, като изказ, ама как да го обясня.. Първо, може би усещането за нещо четено (не, от сюжета не помна ни-щич-ко), за нещо четено и то в пъти по-добро... Второ, тез ярките образи и картини сякаш вече съм ги виждала (в книги, картини, филми, музика...). Трето, твърде много странни страсти, твърде груби, твърде силни, твърде пикантни... Такова подобно усещане имах, когато за първи път ядох истинско арабско ястие. Някак странно редуване на изключително силна светлина с постоянен мрак... И накрая остават само едни разноцветни размазани петна. Нищо, което да събуди съзнанието или емоциите ми :shy:

Да, радвам се все пак, и ви благодаря, че ме накарахте пак да я прочета таз книга. Поне сега знам защо едно време не ми е харесала

П.П. След още сто години може пак да я прочета

Нямам идея къде може да си ги виждала тия образи и картини, то си е много индивидуално това.
А за мен беше обратното - всичките тия странни, груби, силни и пикантни страсти ги възприемах като напълно естествени. Точно защото се гледа от високо, от далеч някак. И че не успяват да събудят съзнанието или емоциите - това ми допадна. Виж колко смешно.
Няма как да я препрочета сега, нямам я тук, а не ща да я търся в нета.

Много интересно. Така, както сте го написали и двете, все е вярно.
Навремето бях луда по Маркес, сега - по-малко.
Човек се променя, идеите остаряват. Но все нещо остава.