Изкачването започна, липсата на път ме накара да се движа успоредно с реката. Налагаше се почти пълзешком да преодолявам паднали дървета и драки.
Ако водата не беше ледена, може би движението щеше да става по-бързо в самото корито.
Когато храсталаците оредяха, а реката се ушири и успокои, и вече си мислех че трудното е зад гърба ми
пред мен се изправиха нови прагове и мъхясали, хлъзгави брегове.
Забързана по своя път надолу реката бучеше
и се пенеше диво.
Напук на трудностите обаче, успях да стигна пред стените на изгубеният град.
Наоколо все още се търкаляха артефакти от войната на боговете - турбинно витло то небесна колесница.
С мъка си проправих път покрай стената
и стигнах до ъглова кула в подножието на която беше буренясалият вход към сърцето на града, и олтара на храма.
Въпреки любопитството и неизчерпаемият кураж да премина през входа не посмях, защото знам, че тайната на изгубения град се пази строго от дъждовният саламандър
и водния дракон.
Малцина са дръзналите да преминат отвъд, но никой не се е върнал.
Предпочетох днес да съм отново тук и да ви разкажа апокалипто по БоЕВ-ски.
Нищо вечно няма..
