По идея Карлово ся трява да е поне милион и половина жители- чисто, спокойно, близко до всякъде. Ама не...сънородницети се врът като паткани упорито по разни мегалитни паноптикуми...да не изреждам кои и ривът - криза с боклука, криза с паркирането....криза със сичко....Абе хора, не разбрахте ли, че човек като изрлезе от на майка си...хм...бърлогата и сичко наоколо се превръща в ена голяма криза, и продължава за кой 70 години, за кой по-малко. А Карловци са щастливци, щото с нашенския манталитет градчето им ше остане поне още 200 години тихо и спокойно. Аре, че се отплеснах:shy: След Карлово пътеката тръгва по едно он най-живописните каньончета в България. За съжаление рядко нещо се вижда рано сутринта по тва време на годината...Горе на скалите ми прилошава за няколко минути, тука на ено и също място вече ми прилошава около 20 години за кратко като минавам, има нещо бе .... изпадам в дуализъм, душата ме тегли нагоре към хижата, а стомаха ме пъди към близките храсти. Тоа път обаче надделява душата. Час след тръгването сме на изравнителя на ВЕЦ. В 6 без 15 минаваме покрай Хубавец. Бавно започва да се разведилява:-)
Продължаваме нататък. По ено време с периферното си зрение виждам нащо ми пресича пътя. Ама голямо и бавно. И ме гледа навъсено с ени малки очички като бургийки. Чуствам се за миг беззащитен, като бълха върху котлон. Апарата сам го щрака обаче....
Тва са поне 100 кила наденици. Ама за мене. За него аз съм сигурно удобна мишена за изпробване на бивниците върху коремната ми стена. След кратък размисъл обаче се разминаваме мълчаливо. Жена ми мърмори, че снимката ше излезе кофти... В 6.30 зад гърба ни остават и Розите.
Оттука насетне следва гърч, ама нали сме дошли да се гърчиме...т.е да тренираме за Гърция:rotfl24: В 8 и нещо сме на Левски. Пусто е. Няма го и хижаря дори. Еми лошо няма .....отпускаме се на хапкопийка /менюто не е кой знай кво - само фафли и степове/. После придремваме за час и нещо и газ нагоре по пътеката към билото. Стръмно е, но друго си е почвката, пробягваме я за 25 минути. Тука навремето бях срещнал мечка една зима в гората. От тея дето не спят. Изплаши се ужасно от мене и избяга панически в ено дере като се прекътурваше през 15 метра. Тъй е, или се плашат от мене или не ме забелязват...
Горе е слънчево и духовито.
Решаваме да вървиме по лятната пътека към Дюза, пък докадето стигнеме. В улеите има снежни езици. Това не ми харесва много, нямаме нито котки, нито железа. И въже няма. Ама преминаваме през един език, втори, шести...
Последните отпред обаче са кофти, лъщят от леда горе....долу долината е далече и е стръмно ама много:shy: едно подхлъзване ме прави вдовец, или жената вдовица или децата вдовци:shy: Мисля, мисля.....
Вятъра спира за малко, долу от Южна България се чуват разни пролетни звуци. Някъде далече под нас минава влак в полето. ....Туп-труп-туп-труп....
Решавам да се откажем от по-нататъшния път. Не мие много приятно. Само 12 часа е. Връщането започва лежерно. Минаваме пак през шестте езика зад нас, постоплило се е и като нищо някой от тях да ни се изплези. Измислям разни примитивни начини за самоусигураяване, фактически фиктивни, но малко успокояват:-)Бял минзухар ли е тва или обезцветен?
Ето ни пак на Левски. 13 и 30 е. Решаваме, че по-добре да чакаме тука да се мръкне в Планината отколкото да киснеме в долината за нощния влак. Започваме да лентяйстваме. Говориме си, малко подремваме, правя някакви снимки.
Така се раждат Дърветата...
Тъй живеят...
Вкопчени в Земята.
И тъй умират. Полуправи.
Карловското пръскало.
Към 14.30 на хижата идват от долу хижарите. Симпатични, разбрани. Говори ме си и с тях. Научавам за някой емблематични хижарски размествания в Централен Балкан. Обстановката се разведрява още повече. Купуваме си няколко бири и ги пиеме под един бор. Мързеливо обелваме по някой дума пак. Почва да се мръква и тръгваме надолу. В гората срещаме друго семейство. Ама кози. Женската върти гъз и тромаво се опитва да избяга по надалече...
Мъжкия внимателно бяга на зег-заг между нас и жена си. Да поеме снопа съчми предполагам, ако възникне тоя проблем. Де ги ся тея мъжки бря:shocked:
Мръква се се по-бързо, тъмното ни хваща на камъните точно над Карлово. Пускаме осветлението и изкретваме последните метри. Сядаме до един храст над града на завет и пак си говориме. Долу е като звездно небе - малки далечни светлинки на тихото балканско градче.... Към час и нещо така седиме и накроя забахърлява и почваме да трепериме от студ. В 23 часа слизаме на гарата, там бира и някакъв компостиран тутманик за жената. Дремваме малко на пейката в чакалнята. Две жени в деликатна възраст с огромни чанти и една котка сядат на съседната пейка 2 часа преди влака и почват да викат. Като в градска баня е ибахти. Не викат на нас, а просто така си говорят. Изтърпяваме ги. Съседството и на един местен ужасно умирисан клошар в последствие примъкнал се на завет, ни се струва като манна небесна. В 01.50 пристига влака. Намираме си нажежено като преисподнята купе и загриженао заспиваме на седалките. Събуждам се на гара Белослав. Минали са точно 36 часа.
