Сабазий

[Мнемозина]

от Кристин Димитрова.

Тази книга прочетох снощи.

Обичам романи, в които уж всичко е старо, а когато ги изчетеш, виждаш света мъничко променен.
И този е такъв.
"Сабазий" е роман за митовете и легендите, за това как те биват пресътворявани отново и отново във всеки един момент от живота - на света, на хората, на човека. За това как техните герои съществуват и днес.
"Сабазий" е роман за днешното, нашето днешно - такова едно безжалостно и сурово, за тъмните му страни, но без вулгарност. За това, което уж си знаем и сме живели, но винаги ни е странно, като го видим през още нечии очи.
Но не се заблуждавайте: преки позовавания няма. Нито на митовете, нито на актуалностите. Просто всичко е сплетено така, че днешният живот на Зевс или Орфей не ти изглежда скърпен и невъзможен, нито пък измислен и далечен.
"Сабазий" е книга за тъмните страни на митовете.
И все пак накрая... няма пък да ви кажа.
Хубава е книгата, прочетете я.
Ще ви препиша само началото - но то не е част от сюжета, то е само прелюдията към него.

Сабазий чужденецът, освободителят, кръвожадният, пияният, лъжецът, разгулникът, аскетът, красивият, лудият, непризнатият бог дойде късно на Олимп, макар да бе от древните по-древен. Син на Зевс и простосмъртната Семела, той дълго трябваше да доказва, че е достоен за пантеона на нечовеците. И го правеше нечовешки.
Свещените му предмети са бръшлян, леопард, лоза, вино, змия, бик, фалос. И ако някой от тях се появи сред думите или в живота, значи и Сабазий не е далеч.
Наричан още Дионис, Бакхус или Загрей, Сабазий беше тракиец по произход. Че е чужденец на Олимп личеше и от друго. Гръцките богове можеха всичко, но не и да умрат. За разлика от тях, Сабазий познаваше смъртта. Затова го наричаха още "Дитирамбос", което значи "Онзи от двете врати", "Елевтериос" - "Освободителя" и "Двойнородения", защото само той бе успял да се завърне от мъртвите.
Истината е, че преди него египтянинът Озирис, разкъсан от врага си Сет, бе падал в плен на смъртта, а после, сглобен част по част от Изида, се бе преродил, за да тържествува. Мнозина твърдят, че в Тракия са го познавали като Сабазий. В такъв случай ще излезе, че синът на смъртната Семела е по-древен от баща си Зевс. Сред тракийците има и друг, който предявява права върху наследството на Озирис, и навярно поради това този друг рядко се е засичал в общ мит със Сабазий. Защото то е като да събереш един човек със сянката му и после да се чудиш кой кой е.
Сабазий, бог да щастието, болката и абсурда, се счита още за покровител на театъра, земеделието, цивилизацията.

[bead_]

Хубава е книгата, прочетете я.

хубава е. но малко разтеглена ми се стори. можеше да я посъбере и щеше да стане още по-добра. и да я насити с още нюанси и случки. в края на четенето сякаш бях яла свежа пролетна салата, но без подправки и само с 2-3 парчета моцарела...

[Мнемозина]

Хубава е книгата, прочетете я.

хубава е. но малко разтеглена ми се стори. можеше да я посъбере и щеше да стане още по-добра. и да я насити с още нюанси и случки. в края на четенето сякаш бях яла свежа пролетна салата, но без подправки и само с 2-3 парчета моцарела...

На мен пък точно тая непикантност ми хареса. Сигурно защото все пак дава някаква дистанция.
И разни други неща ми харесаха, едни такива уж дребни находки, обаче не искам да ги издавам - да ги откриваш е част от удоволствията на четенето.