За лека нощ, за добро утро...
Преди 6 месеца не бих пуснала това, ма.. що пък не, това е Камелия Кондова
Монолог на вещицата
Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.
А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал...
По-хубавото е това:
Ина Григорова
В СПЕКТАКЪЛА НА ЛАЙФА
АЗ СЪМ РЪКОПЛЯСКАЩА
И умея да обичам чуждото стихотворение
тъй сякаш аз съм го написала
и да се гордея някак с него
както с головете на Стоичков
и даже облите гърди
покачват във гърдите ми пейзажа,
нищо, че не са на моето стебло
и че не правят мойта сянка сянка на цигулка.
Единствено на себе си понякога завиждам
за щедростта, с която сипвам
захарта на чуждите напредъци във чая си,
защото знам, че не е моя щедрост
и казвам си с какво я е заслужила па тая
и с ръбчето на тока си се ритам яко в кокалчето
и тъй накуцвам към поредния антракт,
където питат “С колко захарчета чая?”
и отговарям “Ми като за кекс”.
:rotfl24:
и защо ме накара да стигам до там, че да те предизвиквам, та да си свършиш работата? 
