Да видите вие сега какви неща се получават...
Много ме развесели тая статия.
Ето източника.
Ето и съществената част:
...
Нека сега минем към виртуалните превъплъщения на национализма. От една страна, българската мрежа изобилства с удивителни в своята наивност емблеми и ритуали, сякаш извадени от предвоенния нафталин – от спонтанни поднасяния на венци и стоене на почетна стража пред паметници и умиление пред загубената Македония, до расистки шеги с роми или бунене на антитурска омраза. От друга, националното присъства по един невидим и всеобхватен начин – банален, ако използвам израза на Майкъл Билиг. Първо, в интернет езикът естествено огражда „националната” територия – най-добрият пример е китайският[4] интернет, езиково непроницаем за западния свят, в който действат и други търсачки, и други полицейски практики, и други мащаби на пиратство. Що се отнася до България, показателно е постепенното развиване на нетърпимост (някъде след 2001 г.) към онези, които продължаваха да пишат на латиница, въпреки че повечето платформи бяха почнали да правят възможна кирилицата. Можеше ли да предположим, че националният език ще стане отново така важен след визуалния обрат, след макдоналдизацията? Употребата на малкия език служи и да обозначи нашето пространство, и да затрудни достъпа на онези, които не го знаят или не са снабдени със съответната клавиатура. Националният език е не само път към сплотяване на своите, но и бариера пред чуждите - откъдето можем да разберем защо екзотичните езици не бяха погълнати от английския в мрежата.
Една от характеристиките на това пространство е, че потребителите се чувстват защитени. В българския – в руския, в китайския… - интернет националният потребител по-трудно може да бъде залавян от глобалните полиции, което му осигурява достъп до културата такава, каквато си я представя – може да свали най-новия холивудски филм, да работи с последната кракната програма на Майкрософт, да бъде в час с музикалните тенденции и т. н. Аналогът сред реалните предмети са ментетата на супермарковите дрехи, които можеш да си купиш за няколко евро. Местните се защищават благодарение на неразбираемия за външните език, писменост, културни кодове. Полусуверенните национални държави днес все пак не се престарават в защитата на авторското право поради съпротивата на гражданите, а глобални институции няма и не се очертава да има скоро. Това, в комбинация с вече споменатото шеметно развитие на полето, прави налагането на универсални норми в съвременния свят проблематично.
Вероятно ще възникне въпросът в какъв смисъл достъпът до новия Хари Потър или Мадона има нещо общо с българската национална култура. Всъщност, тук няма нищо необичайно, доколкото при културните форми основното е не някакво автентично съдържание, а употребата, адаптацията към условията. Също така важен стожер на българската нация е била появата на националната опера през 1890 г. - към този момент подобна практика е изцяло внесена от чужбина и неразбираема за местните хора, което не пречи във втората половина на XX век българските оперни певци да прославят страната си.
Наложило се е убеждението, че виртуалната „нация” принадлежи на потребителите. От логическа гледна точка това е, разбира се, нелепо – интернет платформите са частни предприятия, в принципа си глобални, не национални и т. н. И заедно с това потребителите като че ли развиват особен патриотизъм по отношение на своя сектор във виртуалния свят. Българските младежи често изтъкват за свое оправдание, че се въздържат да пиратстват български филми и музика, че крадат само чуждите, онези, които и без това имат твърде много пари – по подобен начин пиратите на Фрасис Дрейк навремето са нападали испански, но не и английски кораби. От друга страна, усещането за свое пространство поражда невероятен изблик на доброволческа енергия, която се излива в писането на блогове, безкористното превеждане на крадените филми на български, записването и качването на клипове с важни телевизионни събития, помощта за непознати потребители по форумите. Трогателната наивност на тези самодейни граждански форми на културна активност ни връщат в XIX век, в зората на нацията. В България аналог на това стихийно присвояване на културата отдолу са възникналите в средата на XIX век читалища, където вътре в Османската империя, безразлична на централно ниво към културата и образованието, местни общности с доброволни пожертвования организират библиотеки, театрални трупи, просветни дружества. В определен смисъл новите виртуални мрежи за взаимна помощ, дискусии, обмен на съдържания днес, без да знаят, следват този модел – и с аматьоризма си, и с локалния си характер, и с идеализма, и с подривния си характер. И като говорим за кражба – та не се ли настанява и тогава нацията незаконно върху територия, владяна от империите?
Странните наглед връзки, който се опитах да прокарам между пиратство и национализъм, имаха за цел да очертаят два аспекта на присвояването, да кажа ли - национализирането на виртуалния свят. Вероятно те могат да обяснят и странното преплитане на национализъм и анархизъм, на ляво и дясно, на глобалофилия и глобалофобия, когато от реалния свят прекрачим в мрежата.
