Тоя разказ после съм го чувал много пъти. В най- разнообразни форми. За мене той е едно от първите неща на демокрацията, разнообразието на стоките, плурализма и пазарната икономика. Ако някой е забравил, воала, така се почна.
Майка ми имаше един колега. Хари. Сума години работеха заедно. Като пукна демокрацията, Хари беше вече пенсионер, ама чат пат се виждаха къде по работа, къде на лаф. Щото лафаджия беше Хари. Отвори ли си устата, приготви се за хилеж.
Вървя си- разправя - по тротоара и зяпам витрините и магазинчетата. Чудна работа. Нещо, което цял живот си го помнил все едно и също, сега става различно. Е тва беше баничарница, пък сега на- аптека. Пак същите решетки, същия цвят са, не са го пребоядисали даже, бе едно към едно, а вместо банички и боза – сироп за кашлица, аналгин- хинин и презервативи. Е. Аз - вика - понастоящем твърдо предпочитам баничките, но не е това въпроса. Има касетофони, портокали, пижами, джапанки, дънки, е така направо по тротоарите и на витрините. И има вси- чко. Не стига това ами едно до други ги продават, един на друг си подбиват цените и клиента става господар на положението. Кеф ти от тука да си го купиш касетофона, кеф ти от съседа. Който дава по- евтино, той печели. Голема работа е тва пазарната икономика! Баш когато станах пенсионер. Ма карай- живот. Зяпам си, разхождам се. Долу комунизма и тва е!
По едно време гледам в едно лъскавичко, такова магазинче, някакви страхотни обувки. Черрни, кожени, елеганс. Сега- аз може да съм пенсия, може всичко, обаче тва какво ми пречи да разбирам от обувки. Па тия са се отепали. Тънко бомбе, с връзки, бе леле мале. Я викам си да питам колко струват. Влизам вътре, едно вика девойче младо такова. И само тия обувки, друго почти нищо няма за продаване. Прохожда магазина. Пробват пазара, сега един модел обувки, утре втори, и така. – Здравей викам, момиченце! Тия обувки- викам- много ли пари струват?
Ами то, чичо, като има човек нужда, парите не са от значение.
Брей, че и говорят вече така любезно, викам си, със съчувствие. Нужда хехе.
Колко, де колко- питам аз- и чакам да чуя 120 или па направо двеста лева. Пък то детето ми вика- ами 20 лева са, чичо.
Аз, само дето не седнах. Тия са решили да направят дъмпинг и да завладеят София! Разбираме и ние тия работи. Дъмпинг. Сигурно една две седмици ще са на тия цени и после ела да видиш. И аз съм от първите, не мода да повярвам, егати. Късмет!
Ами 41 номер имаш ли, детко? Имам- вика.
Я дай да ги пробвам!
За- леп- на! По калъп! Леле егати кефа, не мога да се нарадвам. И така се гледам и иначе, няма огледало, ама за какво ми е огледало, кой ще ти търси огледало.
3 – викам- чифта!
Ама как така?! – пита момичето и ме гледа. Аз чак се изплаших. Леле да не ги дават само по един? Викам сега тука на ъгъла има телефон, звънкам на Жан и на зетя, идват и се уреждам. Ма я да пробвам да го ударя на молба.
Ами- викам – моля ти се, бе, момиче! Сума време ги търся тия обувки. Айде да ми ги продадеш, само 3 чифтчета, бе! И то ме гледа, гледа, пък ми извади три кутии и хоп готово! Не е от вчера чичо ви Хари! Три чифта патъци, първо качество, за без пари! Демокрация, мамата си трака! Кви сме били глупави, бее. Мръссни комунисти и сандали нямаше едно лято, само като се сетя, тяхната мама…!
На другия ден – вика- аз естествено с обувките джиткам из квартала. Кой не ме видя той не ме разпитва, и той не ми завидя. Италиански- викам. От Италия. Кво да им отварям очите?!
Ходя наляво надясно и сигурно съм наджапал в някава локва, понеже взе да ми мокрее малко. Много важно!
Да, ама едно, че мокрото си стана неприятно, ами и стъпвам така някак… Бе на плочките усещам грапавините вече. Не че нещо, ама така на усет, се едно по чорапи си праскам.
Вдигам си, значи аз крака И ВЕРНО БЕ! Директеман си виждам чорапа. И малко от подметката, ама само на тока. Хоп веднага стъпвам долу че да не ме видят. И бодро- до в къщи. И там взех да изследвам чепиците. Картон! Тия идиоти сложили подметки от картон. Мамицата им. Аайде сега кутиите под мишница и обратно в магазинчето в Захарна фабрика.
Ами чичо не мога да ви ги взема обратно- вика ми същото девойче. Вие сте ги разлепили и трите чифта. Ами понеже не можах да повярвам- викам. Кой кретен ще направи обувки с картонени подметки. Що за фирма сте вие, бе? Как си мислите че ще продавате това на хората и какъв магазин е това.
Пък то ми вика:
– Ами- вика- траурна агенция сме! Фирмата ни и магазинчето е траурна агенция. Тия обувки са за покойници. Аз помислих, че знаете.
Погледах я, погледах, пък си тръгнах. Какво да и кажа? Траурна агенция отворили е така на тротоара. Никакъв ред, нищо.
Навремето поне една баничка и боза щях да си купя, та да ми попремине. А сега? Презервативи!
Кво да ги правя?
20 години демокрация
-
Green Light
- Мнения: 13475
- Регистриран на: 22.09.06, 21:57
тъйтъй, като ходили навремето в шамони едни другари, ама като се напукали...и тоя френската гимназия най много и пратили най трезвения дубльор до френския супер за бира и за мезе. безалкохолна бира щото била най ефтина и страхотни ефтини консерви за мезе .... нещо като русенско закупил другаря
п.п.консервите били за приятелите на народа:-)... не за милицията, ми за кученцата:-)
п.п.консервите били за приятелите на народа:-)... не за милицията, ми за кученцата:-)
77. Морските кончета винаги пътуват заедно - хванати опашка за опашка.
-
сър Айвънхоу
- Мнения: 13302
- Регистриран на: 22.11.06, 15:57
Re: 20 години демокрация
Грийни, батка... аз това съм го гледАл на живо... у ГДР-то...
един от нашите си купи едни евтини, ама мноооого евтини обувки... и много се кефеше... докато преводача на групата не му прочете етикета... хм... смех, срам... ко да ти разправям...
един от нашите си купи едни евтини, ама мноооого евтини обувки... и много се кефеше... докато преводача на групата не му прочете етикета... хм... смех, срам... ко да ти разправям...
аз пък все се опитвам да забравя как се почна, ама като си помисля все се сещам разни неща...
вярно сме го чували този разказ, не знам за Хари ли е или за някой друг, обаче определено не разбирам какви изводи трябва да си направи човек/българин от него, каква е поуката, както се казва...
За някой е случка стил бай Ганъо и сигурно е истинска, всички сме виждали Ганъовци наживо в чужбина или родината, за други може виц да е. Аз си мислех, че е виц, ама щом казвате, че с очите си сте го виждали значи така е...
А бе аз хич, ама хич не искам да ме погребат с такива 'специални' обувки, Искам да са си мой и да струват поне 100лв, и дрехите ми да са хубави, и както и от баба ми знам, след едно време вече си знаеш и си къташ пари за погребението, и дрехи си приготвяш.
Остави ти тва разнаообразие на стоки, символичен е разказът ти разбирам, ама за много хора тълкуванието си беше буквално. И както казваше едно време Бригита Чолакова в едни смутни времена: 'Някой хора тръгнаха да си купуват коли с дебели гуми преди да си купят прилично спално белъо'...Та така
И това на фона на суперлативите изказани от нея по повод 'появата' на Жени Калканджиева на модния подиум и в модния бизнес...и колко и се радвала, че била млада и хубава, и умна...бизнесменка ;-)
та така, аз това си спомних..ама добре беше...интересно ни беше, а?
много ми хареса и появата на лидерите на Брандербурската врата (ей, там още не съм ходила!) тази вечер! сериозно! хубаво беше...ама не знам защо си помислих за чадърите им, всички бяха еднакви (това става преди да чета тука темата, ок?) и на германката беше същия като на французина. Вярно, че тя е физичка жената ама все пак можеха по-различен да и дадат. Как не са се сетили разните му протоколчици и сценаристи, се питам...
Защо, не мога да си обясня, те празнуват 20 год края на студената война, а аз им гледам чадърите?!
...
Явно най-накрая съм разбрала що е пазарна икономика, и разнообразие на стоки, и как само ми се формирал консуматорския вкус, а?
вярно сме го чували този разказ, не знам за Хари ли е или за някой друг, обаче определено не разбирам какви изводи трябва да си направи човек/българин от него, каква е поуката, както се казва...
За някой е случка стил бай Ганъо и сигурно е истинска, всички сме виждали Ганъовци наживо в чужбина или родината, за други може виц да е. Аз си мислех, че е виц, ама щом казвате, че с очите си сте го виждали значи така е...
А бе аз хич, ама хич не искам да ме погребат с такива 'специални' обувки, Искам да са си мой и да струват поне 100лв, и дрехите ми да са хубави, и както и от баба ми знам, след едно време вече си знаеш и си къташ пари за погребението, и дрехи си приготвяш.
Остави ти тва разнаообразие на стоки, символичен е разказът ти разбирам, ама за много хора тълкуванието си беше буквално. И както казваше едно време Бригита Чолакова в едни смутни времена: 'Някой хора тръгнаха да си купуват коли с дебели гуми преди да си купят прилично спално белъо'...Та така
И това на фона на суперлативите изказани от нея по повод 'появата' на Жени Калканджиева на модния подиум и в модния бизнес...и колко и се радвала, че била млада и хубава, и умна...бизнесменка ;-)
та така, аз това си спомних..ама добре беше...интересно ни беше, а?
много ми хареса и появата на лидерите на Брандербурската врата (ей, там още не съм ходила!) тази вечер! сериозно! хубаво беше...ама не знам защо си помислих за чадърите им, всички бяха еднакви (това става преди да чета тука темата, ок?) и на германката беше същия като на французина. Вярно, че тя е физичка жената ама все пак можеха по-различен да и дадат. Как не са се сетили разните му протоколчици и сценаристи, се питам...
Защо, не мога да си обясня, те празнуват 20 год края на студената война, а аз им гледам чадърите?!
...
Явно най-накрая съм разбрала що е пазарна икономика, и разнообразие на стоки, и как само ми се формирал консуматорския вкус, а?
Блажени са бедните духом
Щот си жена. Аз се огледах дали и обувките не си им забелязала... /поне не си го описала/.Sweety написа: Защо, не мога да си обясня, те празнуват 20 год края на студената война, а аз им гледам чадърите?!
Аз поне я празнувам тая дата, защото мога да слушам свободно музика. Не, че youtube не ми махат на поне 50% от клиповете музиката...щот нали..била несъвместима с авторските права на некоя си интернешънъл лапачев къмпъни дето няма нищо общо с авторите и изпълнителите. Няма значка, че е преработена покрай клипа и е с поне 10 пъти по-ниско качество за слушане... Ама дет викаш...дУмокрация.
Ма те и аз тЕка... вглеждам им се у чадърите.
И накрая ще е я 1984-та, я нещо друго по Оруел.
А тия дет дирижират...ще си дирижират.
-
Green Light
- Мнения: 13475
- Регистриран на: 22.09.06, 21:57
Ти, тука, да ти кажа, малко по мазола ме настъпваш. Или хъм имаш нещо навпредвид?!Sweety написа:аз пък все се опитвам да забравя как се почна, ама като си помисля все се сещам разни неща...
вярно сме го чували този разказ, не знам за Хари ли е или за някой друг, обаче определено не разбирам какви изводи трябва да си направи човек/българин от него, каква е поуката, както се казва...
За някой е случка стил бай Ганъо и сигурно е истинска, всички сме виждали Ганъовци наживо в чужбина или родината, за други може виц да е. Аз си мислех, че е виц, ама щом казвате, че с очите си сте го виждали значи така е...
А бе аз хич, ама хич не искам да ме погребат с такива 'специални' обувки, Искам да са си мой и да струват поне 100лв, и дрехите ми да са хубави, и както и от баба ми знам, след едно време вече си знаеш и си къташ пари за погребението, и дрехи си приготвяш.
Остави ти тва разнаообразие на стоки, символичен е разказът ти разбирам, ама за много хора тълкуванието си беше буквално. И както казваше едно време Бригита Чолакова в едни смутни времена: 'Някой хора тръгнаха да си купуват коли с дебели гуми преди да си купят прилично спално белъо'...Та така
И това на фона на суперлативите изказани от нея по повод 'появата' на Жени Калканджиева на модния подиум и в модния бизнес...и колко и се радвала, че била млада и хубава, и умна...бизнесменка ;-)
та така, аз това си спомних..ама добре беше...интересно ни беше, а?
много ми хареса и появата на лидерите на Брандербурската врата (ей, там още не съм ходила!) тази вечер! сериозно! хубаво беше...ама не знам защо си помислих за чадърите им, всички бяха еднакви (това става преди да чета тука темата, ок?) и на германката беше същия като на французина. Вярно, че тя е физичка жената ама все пак можеха по-различен да и дадат. Как не са се сетили разните му протоколчици и сценаристи, се питам...
Защо, не мога да си обясня, те празнуват 20 год края на студената война, а аз им гледам чадърите?!
...
Явно най-накрая съм разбрала що е пазарна икономика, и разнообразие на стоки, и как само ми се формирал консуматорския вкус, а?
Начи има едни чадъри- автоматик. С копче се отваря и после като искаш да го затвориш пак така с копчето щрак - и се затваря. Бейби ми подари такъв преди време и направо се родих. Все едно за мене е измислено, адски удобно като си влизаш в колата. Старите чадъри, докато го затвориш и се олееш, все едно под душа си бил, пък с тоя цък и готово, с известната ми ловкост и малко опит може и капчица да не капне върху мен.
Обаче мина се не мина време и чадъра някъде го запилях. Страдах, търсих, ама тцъ! Чадърише, дет би казала Меркел, найн! Купих си втори. В Арт деветдесет и нещо ги продават. Тва за колани, ръкавици и кожените неща. Нямаше чадъри известно време, ама аз редовно проверявах, набарах ги веднъж и дръж! Чадър номер две. Тоя втория го посях още на първата седмица. Викам, тва некой ако не ми ги краде па на! И айде пак дебнене в Арт деветдесет и там. Продавачките взеха да мислят че ги свалям. Като ме видят и почват да се кискат. Ама удобството изисква жертви. Нещата се развиха като виж по- горе. Доставка, класиране, трети чадър!
Оня ден сменям гумите летни зимни, при един съученик. И той ми вика- бе вика- пич, ти вика нали се фукаше с един чадър тука в мойто кръчме, на сбирката на класа. Да не си бил ти, тоя дето го е забравил. Щот остана и седи вече година. Пазя го и разпитвам, ма никой не си го познава. Автоматик ли, бе- викам? Автоматик! Красив, чистак нов и с благородно излъчване? Аха вика - същия! Твоя ли е? Мой! Начи тука съм го оставил. (То от оная сбирка едва ли само тоя чадър е останал. На бас че поне трима директно са си спали на пейките. Аз, поне, се прибрах у нас!) Радо, викам, аз си купих вече нов, а тоя ти го подарявам. Едно че за тия гуми всяка година сума отстъпки ми правиш и друго- вземи го да видиш какво е рахат! Удобство, викам и половина. Нова кола, викам, имаш, ето ти от мене спешъл чадър, пази се, викам от метеорологията и споменавай! Радо каза че ще го пробва, мерси ми, и така.
Пък аз, от тогава нещо не мога да си намеря последния чадър. Още паниката не ме е обзела и съм куул. Обаче в колата го няма(проверих веднага щом подарих другия чадър на Радо) У нас го няма. Сега, днес се поогледах и из офиса, и тука го няма!
Та нещо за чадъри да ти кажа не ми се говори напоследък. Еле па автоматик.
Тия на Меркеловата банда автоматик ли бяха?
Re: 20 години демокрация
Green Light написа:Тоя разказ после съм го чувал много пъти. В най- разнообразни форми. За мене той е едно от първите неща на демокрацията, разнообразието на стоките, плурализма и пазарната икономика. Ако някой е забравил, воала, така се почна.
...
:lol::lol:... и се стигна до?
Не знам защо, но понякога от едно разказано нещо се сещам за друго, което изобщо може да няма връзка с първото. Или пък има връзка, то между всичко може да се намери зависимост. Не знам.
Та за какво се сетих сега - за един легендарен случай. Легендарен в смисъл, че така и никога не можеш да разбереш дали се е случил наистина.
В средата на 70-те години, млад музикант на гребена на кариерата си. Прави страхотен концерт с най-първия ни оркестър, голям успех, празник на духа и т.н.
След концерта - купон с компания, историята не казва точно къде, но пък казва докога - до зори.
С първите лъчи на слънцето тръгва младият и много елегантен музикант да се прибира и върви по "Славейков" все така с фрака и с небрежно заметнат бял шал (имаше и нещо като пардесю в разказите, а не знам защо си го представям и с цилиндър даже, ама това вече е съвсем невероятно).
И както си върви, унесен в спомени от предишната вечер, пред него скача една от вече започналите работния си ден метачки, хваща го за реверите, разтърсва го и изревава в лицето му:
- Нееее, това не е социализъм! За това ли се борихме?
Panta rhei...
Re: 20 години демокрация
сигурно е помислилИ както си върви, унесен в спомени от предишната вечер, пред него скача една от вече започналите работния си ден метачки, хваща го за реверите, разтърсва го и изревава в лицето му:
- Нееее, това не е социализъм! За това ли се борихме?
е те тва е делира ибаси:blink:
[/quote]77. Морските кончета винаги пътуват заедно - хванати опашка за опашка.
И какво сега - видял индианец пишеща машина. А шопът - жираф.
Интересно ми е как няма да видя някой, дето се е пулил на разни джаджи, които големите западни магазини имаха, а у соца ги нямаше. Или на начините на сервиране в ресторанти/по-тежкарски места.
Всеки преход си има майтапите - от незнание или от друго. Пък и хората свикват на хубавото бързо. 96-та година тук никой не бе чувал за ирландско уиски, например ;) И за Интернет ;) А сега ... макар че доста хора още пушат пурите с етикет ;) Да не говорим по темите, свързани с нашата история ;) Но с времето, нещата едно по едно си идват на мястото. Поне някои.
Интересно ми е как няма да видя някой, дето се е пулил на разни джаджи, които големите западни магазини имаха, а у соца ги нямаше. Или на начините на сервиране в ресторанти/по-тежкарски места.
Всеки преход си има майтапите - от незнание или от друго. Пък и хората свикват на хубавото бързо. 96-та година тук никой не бе чувал за ирландско уиски, например ;) И за Интернет ;) А сега ... макар че доста хора още пушат пурите с етикет ;) Да не говорим по темите, свързани с нашата история ;) Но с времето, нещата едно по едно си идват на мястото. Поне някои.
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
да, това бяха основните желания на хората 96-та. да четат плейбой и/или ng, да пътуват без ограничения, да не гледат манифестации по тв, а холивудска продукция, да разказват вицове за когото си пожелаят, да членуват в партия, която им е по сърце и всички магазини да са като кореком. и? сега като всичко това е факт? доволни ли сме?ELBI написа:
Всеки преход си има майтапите - от незнание или от друго. Пък и хората свикват на хубавото бързо. 96-та година тук никой не бе чувал за ирландско уиски, например ;) И за Интернет ;)
just perfect
честит празник !!!:-)
честито на печелившите:-)
а на останалите да не спират да опитват
http://vbox7.com/play:46d99aeb
честито на печелившите:-)
а на останалите да не спират да опитват
http://vbox7.com/play:46d99aeb
Quasi Universal Intergalactic Denomination
„Не може нации, които се напиват с бира, да дават акъл на нации, които изтрезняват с бира!“
„Не може нации, които се напиват с бира, да дават акъл на нации, които изтрезняват с бира!“
за балъците винаги трябва да се измислят некви тарикатски неща
нови играчки нови тва онова
и се сменя само опаковката иначе вътре си е едно и също
като дисниленд е:rotfl24:
нови играчки нови тва онова
и се сменя само опаковката иначе вътре си е едно и също
като дисниленд е:rotfl24:
Quasi Universal Intergalactic Denomination
„Не може нации, които се напиват с бира, да дават акъл на нации, които изтрезняват с бира!“
„Не може нации, които се напиват с бира, да дават акъл на нации, които изтрезняват с бира!“
-
сър Айвънхоу
- Мнения: 13302
- Регистриран на: 22.11.06, 15:57
не издавай тайните бре!и това не е малко пич. Иначе щеше да апваш банани само по коледа оооппсс - нова година - след 2 часа опашка, да караш москвич или в краен случай - Лада след 10 г. чакане, да чакаш по 40 мин за сервиране на студена храна и още 40 - за сметката, лекарствата да не говорим как щеше да си ги взимаш и намираш, а чужбина - през крив макарон и очерците на Тома Томов. За сметка на това щеше да хапваш яко кремвирши и да висиш по 4 часа по сервизи и да обсъждате тук как и колко прав е бил таварищ Димитров...Remmivs написа:къде я видяхте тази демокрация
само това се чудя
сигурно по витрините на магазините
както и да е
не ми забелязвайте, луд съм
и изчезвам и без това
Кви магазини, кви 5 лева ... кви японски телевизори, кви фотоапарати...
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
да, друже, прав си, но това ли е демокрацията
това е просто консумацията
няма демокрация
виц е самата дума
това исках да кажа
виж ни управата
па и не само нашата
днес чух от едни блондинки двенки, които не знам откъде са го прочели
най-лесно в българия се забогатявало ако станеш политик
ми, не е само у нас
това е просто консумацията
няма демокрация
виц е самата дума
това исках да кажа
виж ни управата
па и не само нашата
днес чух от едни блондинки двенки, които не знам откъде са го прочели
най-лесно в българия се забогатявало ако станеш политик
ми, не е само у нас
не си прав. Имаш свобода. Да говориш, да избираш, даже да консумираш. Преди го нямаше.Remmivs написа:да, друже, прав си, но това ли е демокрацията
това е просто консумацията
няма демокрация
виц е самата дума
това исках да кажа
виж ни управата
па и не само нашата
днес чух от едни блондинки двенки, които не знам откъде са го прочели
най-лесно в българия се забогатявало ако станеш политик
ми, не е само у нас
Идеална управа няма никъде. Да не говорим за място, където до преди 20 год (а и още) хората не си знаеха правата и бяха принизени до поданици на чужда република. Всъщност ... как да забравя - гордият народ бил виновен за това. Фактът, че си говорим тук, само по себе си е нещо, което бе немислимо преди. Освен, ако не си се запътил към Ст. Загора, белене или софийския ;)
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
и да, и не (всичко е едно)ELBI написа:не си прав. Имаш свобода. Да говориш, да избираш, даже да консумираш. Преди го нямаше.
Идеална управа няма никъде. Да не говорим за място, където до преди 20 год (а и още) хората не си знаеха правата и бяха принизени до поданици на чужда република. Всъщност ... как да забравя - гордият народ бил виновен за това. Фактът, че си говорим тук, само по себе си е нещо, което бе немислимо преди. Освен, ако не си се запътил към Ст. Загора, белене или софийския ;)
говорим повече, но говорим ли истински свободно
една ограда я заменихме с друга ограда
еле пък сега от известно време къде юли насам
една милиция с друга мутриция
можем да викаме верно не само президентът на щатите е педераст
можем да викаме сега и президентът на българия е педераст
а също и президентът на русия е педераст
керванът обаче си върви
няма демокрация
мит е това
PS
живял съм повече в демокрацията, отколкото в комунизма
и двете не са фелни
и двете не са това, което им пише в заглавието
и двете са нечовешки
и никъде не виждам човешки строй и управление
хомо хомини лупус ест
уви
хич не си прав пич, но това е нормално, щото си живял малко в комунизма... повече си бил млад и са се грижили за теб. Не е имало парт събрания, дето да решават Сър Рем дали е читав или не. Не е имало милион неща, с които не си се сблъсквал като възрастен човек.
А идеална система - няма. Но има огромна разлика между тоталитарна система и една демокрация. Макар и прохождаща. макар и с несправедливости. Всъщност - я покажи система без несправедливости? Освен в сънищата ти?
А идеална система - няма. Но има огромна разлика между тоталитарна система и една демокрация. Макар и прохождаща. макар и с несправедливости. Всъщност - я покажи система без несправедливости? Освен в сънищата ти?
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
Грийни, голем сладур си и много си те обичам!
И обувена история и чадърената са ти много готини! Благодаря ти!
Чудесно си ги написал!
Аз понеже, едно че чадъри рядко ползвам, второ всеки чадър е мой само до първия дъжд и после изчезва, та...
1. Скъпи чадъри не купувам и съм забранил да ми подаряват.
2. Имам си чадъри вкъщи, в колата и в офиса. И при различните любовници, когато бях разведен. Много е удобно, рийш.
3. Трето няма, ама па е хубаво да имаш три точки в изказавнето, нали...
И обувена история и чадърената са ти много готини! Благодаря ти!
Чудесно си ги написал!
Аз понеже, едно че чадъри рядко ползвам, второ всеки чадър е мой само до първия дъжд и после изчезва, та...
1. Скъпи чадъри не купувам и съм забранил да ми подаряват.
2. Имам си чадъри вкъщи, в колата и в офиса. И при различните любовници, когато бях разведен. Много е удобно, рийш.
3. Трето няма, ама па е хубаво да имаш три точки в изказавнето, нали...
Трудните неща ги правя с лекота, невъзможните малко ме забавят.
Абе, по-добре демокрация, макар и леко сакатичка, отколкото здрав и силен тоталитаризъм.ELBI написа:хич не си прав пич, но това е нормално, щото си живял малко в комунизма... повече си бил млад и са се грижили за теб. Не е имало парт събрания, дето да решават Сър Рем дали е читав или не. Не е имало милион неща, с които не си се сблъсквал като възрастен човек.
А идеална система - няма. Но има огромна разлика между тоталитарна система и една демокрация. Макар и прохождаща. макар и с несправедливости. Всъщност - я покажи система без несправедливости? Освен в сънищата ти?
Внуците ми ще си имат живи дядовци, макар и леко изкуфели и досадни, а не избити от комунягите. И ще могат да кандидатстват за каквото образование си поискат, а не да им е забранено, защото са деца на врагове на народа. Ще могат да си живеят където искат в България, че и в света, а не да са закотвени за мястото си на раждане като крепостни на режима. Както няма и да разбират за какво им се говори, като чуят словосъчетанието "ергенски данък".
Наздраве за празника! (макар и на патерици)
Трудните неща ги правя с лекота, невъзможните малко ме забавят.
АВе написа:Абе, по-добре демокрация, макар и леко сакатичка, отколкото здрав и силен тоталитаризъм.ELBI написа:хич не си прав пич, но това е нормално, щото си живял малко в комунизма... повече си бил млад и са се грижили за теб. Не е имало парт събрания, дето да решават Сър Рем дали е читав или не. Не е имало милион неща, с които не си се сблъсквал като възрастен човек.
А идеална система - няма. Но има огромна разлика между тоталитарна система и една демокрация. Макар и прохождаща. макар и с несправедливости. Всъщност - я покажи система без несправедливости? Освен в сънищата ти?
Внуците ми ще си имат живи дядовци, макар и леко изкуфели и досадни, а не избити от комунягите. И ще могат да кандидатстват за каквото образование си поискат, а не да им е забранено, защото са деца на врагове на народа. Ще могат да си живеят където искат в България, че и в света, а не да са закотвени за мястото си на раждане като крепостни на режима. Както няма и да разбират за какво им се говори, като чуят словосъчетанието "ергенски данък".
Наздраве за празника! (макар и на патерици)
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
Re: 20 години демокрация
[/quote]Кент написа:сигурно е помислилИ както си върви, унесен в спомени от предишната вечер, пред него скача една от вече започналите работния си ден метачки, хваща го за реверите, разтърсва го и изревава в лицето му:
- Нееее, това не е социализъм! За това ли се борихме?
е те тва е делира ибаси:blink:
Той - ясно. Ама представяш ли си как са се почувствали метачките, съзирайки го да се носи в ранното социалистическо утро? Че и делириум са си нямали като обяснение...
Panta rhei...
изчезна и т.нар. "другарски съд"АВе написа:Абе, по-добре демокрация, макар и леко сакатичка, отколкото здрав и силен тоталитаризъм.
Внуците ми ще си имат живи дядовци, макар и леко изкуфели и досадни, а не избити от комунягите. И ще могат да кандидатстват за каквото образование си поискат, а не да им е забранено, защото са деца на врагове на народа. Ще могат да си живеят където искат в България, че и в света, а не да са закотвени за мястото си на раждане като крепостни на режима. Както няма и да разбират за какво им се говори, като чуят словосъчетанието "ергенски данък".
Наздраве за празника! (макар и на патерици)
как шъ гу коментираш това явление от миналото
друго е да те изправят да те питат какви са тия многобройни чадъри, дето ги оставяш при любовниците
чадърите обикновени ли бяха или христо маркови
-
Глас в пустиня
- Мнения: 16879
- Регистриран на: 26.09.06, 16:16
Забравено през годините демокрация!
У НАС ДРУГАРИТЕ БЕЗЧИНСТВАХА В ИМЕТО НА ХИТЛЕР, СТАЛИН И НА СССР
Когато червените интернационалисти и кафявите нацисти празнуваха 1 май ● Доброта и нравственост по болшевишки ● „Заслугите” на част от буржоазията или как се продава душа на Мамона ● Фашизъм ли? Имаше такъв, но след Девети
На 23 август 1939 г. в Москва СССР и Германия подписват Договор за ненападение и взаимна помощ. Болшевиките и нацистите скрепяват старото си приятелство чрез автографите на своите външни министри Молотов и Рибентроп. Дотогава те винаги са вървели ръка за ръка. Нали са рожби на онзи таен интернационал, който върти света на пръста си. Самият „баща” на Червената армия Леон Троцки пише: „
Гледам фотографията, на която Сталин и Рибентроп си стискат ръцете. На лицето на Рибентроп има повече увереност. Зад усмивката на лицето на Сталин се крие неувереността и объркаността на провинциалиста, който не знае чужди езици и при среща с хора, на които не може да заповядва, направо се губи... Въобще Сталин е лишен от творческо въображение, от изобретателност, заобиколил се е с посредствени хора и явно подражава на Хитлер, който импонира със своята изобретателност и смелост.
”[2]
Едва ли някой ще обвини стария болшевик в привързаност към фюрера. Нито моя милост. Обратното. Родителите ми ненавиждаха Хитлер най-малкото за това, че според тях той бе докарал „другарчетата”. Всъщност те, комунистите
БЯХА СЪЮЗНИЦИ НА НАЦИСТИТЕ
И едните, и другите празнуваха 1 май – деня, в който през 1776 г. бившият юдейски йезуит Адам Вайсхаупт „Спартак”[3] официално обявил основаването на Ордена на илюминатите. И в Москва, и в Берлин развяваха червени знамена. С договора „Рибентроп-Молотов” си поделяха огромни сфери на влияние. „Няма нищо чудно в това, че Рибентроп се завърнал от Москва с най-възторжени впечатления от Сталин, които не пропуснал да сподели със своите колеги от обкръжението на Хитлер.”[4] Той разказвал: „... В Кремъл се чувствах съвсем като сред стари партийни другари”.[5] „След възхитителните разкази на Рибентроп Розенберг записал в дневника си: „Време е болшевиките да съставят своя делегация за конгреса на [нацистката] партия в Нюрнберг.””[6] Пък и нали самият идеолог на Германската работническа националсоциалистическа партия Алфред Розенберг бил юдейски болшевик от Естония, проводен от Москва при фюрера...[7]
По това време нашенските комунисти се кълнели във вярност към Сталин и болшевишката партия. По силата на формалната логика – и на Хитлер и нацистите. За всичко слушали гаулайтера на Комунистическия интернационал, техния „бащица” Георги Димитров. Той вече бил съветски, а не български гражданин. На 7 септември 1939 г. Йосиф Висарионович приел пречупения в кръста Димитров в присъствието на свидетелите Молотов и Жданов. Какви ли мисли са минавали през главата на „героя от Лайпциг”? Дали като на забързани кинокадри през въображението му не се превъртали епизодите около подпалването на Райхстага, последвалия затвор, съда...? Възможно ли е поне за миг да го е жегнал споменът за предадените от него в ръцете на зверовете от НКВД Благой Попов и Никола Танев или за хилядите комунисти от различни страни, които изпратил в лагерите? Можем само да гадаем. Но застанал в поза „пудел”, Димитров изслушал наставленията на „бащата на народите” и смирено кандисал на всичко. Дори „заповядал терминът „фашизъм”, използван спрямо Германия, да изчезне от документите на Коминтерна, както вече липсвал от страниците на съветските вестници”.[8]
Няма да се спирам на подробностите около съюза между комунистите по целия свят и нацистите. Нашенският „ляв” печат също изведнъж заприличал на „десния” в Берлин. До 22 юни 1941 г. нито един комунист, роден в България, не бил антифашист – нито на думи, нито на дела. „Червените” възхвалявали Сталин и Хитлер. Другарят Добри Джуров си спомня как вече като войник в района на Любимец болшевиките в униформа започнали да тровят съзнанието на местните хора с приказки за СССР и за „осъществената мечта на работниците и селяните върху една шеста от земното кълбо. Разговорите за Съветския съюз, които само допреди няколко месеца можеха да доведат до арест и затвор, сега се водеха почти свободно. Сключеният пакт за ненападение между СССР и Германия внесе известно объркване сред фашистите. Само за няколко месеца в България бе устроена изложба на съветската книга, по будките се продаваха съветски вестници, дойдоха съветски футболисти и пред петнадесетхилядна публика, станала на крака, полицейската „музика” изсвири Интернационалът.”[9]
Като всеки комунист Джуров лъже. Още след Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. управляващите масони, до един агенти на чужди шпионски служби, установяват дипломатически отношения със СССР. Пак те основават дружество за българо-съветска дружба. Всичко това оцелява, докато на 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България. Днес комунистите се пишат „антифашисти”, а бяха съюзници и приятели на нацистите в Германия. Правят го преди всичко за пари. Освен това зад тази измама прикриват своята собствена принадлежност към фашизма. Защото, следвайки дефинициите, всеки нормално мислещ човек разбира: у нас е имало фашизъм само след 9 септември 1944 г. И особено по време на поредицата от т. нар. Възродителни процеси.
Дали следните слова не принадлежат на някой „национален предател”, както са свикнали да се изразяват болшевиките, понастоящем наметнали разноцветни политически мантии? Не, ще цитирам част от завета на Дякон Игнатий: „За тези, които насаждат омраза между хората, живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате помежду си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те, видите ли не предполагали, че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт.”[10]
Това – за сведение на пръкналите се от мазетата на Държавна сигурност пробългарски, протурски, процигански и проеврейски „националисти” и на техните болшевишки господари. За мен едно е сигурно: Не бива да има давност за престъпленията срещу човечеството и човечността, извършени от комунистите през наложеното от тях на народа фашистко робство, довело и до насилственото унищожаване на повече от 222000 българи!
БЛАГОДАРНОСТ ПО ДЖУРОВСКИ
В своето „безсмъртно” произведение „Мургаш” Добри Джуров без свян, дори с гордост разказва:
„В края на 1944 година в Окръжното управление на МВР в София се получи телеграма:
„Нанко Перпелиев, бивш полицейски началник в Плевен, е избягал в Югославия, където има роднини по женска линия. Същият е осъден от Народния съд на смърт. Вземете мерки да бъде издирен и върнат в България.
ОУ – милиция – Плевен.”
Две седмици по-късно дежурният въведе при мене един небръснат, мръсен, смачкан мъж, с глава, впита между раменете, и очи, които не се откъснаха от земята.
– Другарю началник, Нанко Перпелиев!
Трепнах. Нима наистина това беше моят съученик? Нима това е онзи жизнерадостен младеж, който участваше във всичките ни диспути и пръв запяваше песните вечер?
Не, това не беше той. Пред мене седеше просто полицай, потиснат престъпленията, които бе извършил, смазан от наказанието, което го очакваше.
Появилото се в миг поле на бръшляница, училищният салон и седенките изведнъж потънаха в миналото. Погледите ни се срещнаха и той се прегърби още повече.
– Добри... Господин началник...
Правилно, Перпелиев, тук ти нямаш съученик, съселянин, другар от детските дни. И за какво ли всъщност можем да приказваме с тебе? За вината ти? Тя е доказана. За престъпленията ти? Те са разкрити. Може би за някои от твоите съученици, които са успели да се скрият, дори да наметнат плащеницата на „наши”. Да, това си струва времето, прекарано с тебе. – Седнете! Слушам ви!
– Господин началник, аз съм оклеветен... Нищо, което разправят за мене, не е вярно... Аз просто изпълнявах добросъвестно службата си... Вярно, сбърках, като постъпих в полицията, това беше огромна, фатална грешка, обаче... Добри, ти сам знаеш... Нали помниш, през 1939 г. ние се срещнахме с тебе... тогава аз знаех, че си комунист, можех да те арестувам, а те пуснах. Каже, помниш ли?...
И аз си спомних...
Беше в края на март 1939 г.
У мене вече бе се изработил рефлексът не да виждам, не да забелязвам, а просто да усещам приближаването на полицая или агента. Но дали защото пролетта вече бе настъпили или защото бързах да се срещна с Лена, не чух твърдите стъпки, които ме настигнаха, и когато една ръка легна тежко върху рамото ми, изненадан се обърнах.
Пред мене стоеше полицейски офицер с акселбанти и тънка, леко закривена сабя. Лачените му ботуши блестяха, а фуражката му бе леко килната встрани.
– Върви пред мене! И само ако посмееш да побегнеш...
Разкопча многозначително кобура на пистолета си.
– Че защо ще бягам?
– Ти си знаеш.
Беше Нанко. Не бях го виждал доста години, но знаех, че е инструктор в софийската полицейска школа....
Той вървеше на две крачки от мене и рязко командваше.
– Вляво, сложи ръцете отзад, не се оглеждай. Направо!...
Когато влязохме в участъка, възрастен мустакат полицай се затича напред и разтвори пред нас една врата. Нанко седна зад бюрото, а аз застанах прав, като мислех бързо за какво ли мога да бъда арестуван.
По лицето на полицейския инструктор бе плъзнала доволна усмивка. Той запрелиства някаква папка, после я бутна встрани.
– Откога те търсим ние...
– Никой нищо не ми е казвал.
– Защото си забравил да си оставиш адреса...
Изглежда, сам се възхити на духовитостта си и като не преставаше да се усмихва, продължи:
– Това ви е лошото на вас нелегалните, че забравяте да си оставяте адреса в полицията. Но ние ви намираме и без адресни карти. Нищо не може да се укрие от нас. Нали разбра вече...
Аз разбрах, че е станало наистина някакво недоразумение.
– Защо? Аз имам и адрес, и адресна карта. Може би вие не знаете това. Проверете. Живея на улица...
– Я не се прави на занесен!
– Попитайте по телефона в Пети участък!
– Ще попитам! Ама ако си ме излъгал...
Натисна звънеца и след миг полицаят чукна токове:
– Запейте, гос’ин началник.
– В дежурната. Арестуван е.
След три часа отново ме въведоха при Нанко. Той бе ядосан и в ръка държеше някаква зелена хартия.
– Ти защо се отклоняваш от военна служба?
Събрах всичката си воля да изглеждам малко смутен и объркан.
– Няма такова нещо...
– Хората го търсят из цялата страна, а той... „няма такова нещо”. За самоотлъчка подлежиш на военен съд, разбираш ли?
– Не съм получавал повиквателна...
– Ето ти я! И още утре да тръгваш, че иначе...
Подаде ми листчето, което държеше, и ме накара да се разпиша, че съм получил повиквателната.
– Веднага отиваш в казармата и да знаеш: досиетото ти е вече там. За една дума ще идеш отново в затвора.
После със злорадство добави:
– Там не е като при нас. Хората пипат с желязна ръкавица. Така да знаеш. Свободен си!
Тази история искаше да си спомня бившият полицейски инструктор, бившият плевенски околийски началник Нанко Перпелиев и аз и досега не мога да си обясня дали наистина е мислил, че тя с нещо би могла да му помогне...”[11]
Колко ли мръсници, прочели горните редове, сега се усмихват доволно и потриват ръце. Дланите ги сърбят за убийства. Точно така постъпил другарят Добри Джуров със своя съученик Нанко Перпелиев, който му спасил живота. От „благодарност” го ликвидирал. „Моралът” на комунистите се съдържа в следните разсъждения на престъпника с шумкарски псевдоним Лазар: „Перпелиев, тук ти нямаш съученик, съселянин, другар от детските дни. И за какво ли всъщност можем да приказваме с тебе? За вината ти? Тя е доказана. За престъпленията ти? Те са разкрити. Може би за някои от твоите съученици, които са успели да се скрият, дори да наметнат плащеницата на „наши”.”
А наистина доста продадоха душите и станаха „техни”.
ТРАГЕДИЯТА НА БЪЛГАРИТЕ
Ще дам няколко примера. Някогашният главен редактор на вече забравения всекидневник „Вечерни новини” Делчо Кръстев криеше фамилното си име Хаджикръстев. Защото с него бил познат като член на Съюза на българските национални легиони и като поет, написал стих, славещ О’Бозе почившия ни цар Борис ІІІ. След 9 септември 1944 г. „обърнал резбата”, казано на уличен жаргон, и станал предан комунист. Истината е, че някои от най-ортодоксалните болшевики произхождаха от бившата буржоазия. Та Делчо Кръстев, когото по-свободомислещите журналисти наричаха Хаджискръстев, защото все стоеше със скръстени като Мао Дзе Дун ръце, поканил за кум на сватбата си другаря Владимир Бонев – член на ЦК на БКП и два пъти председател на Президиума на болшевишкото Народно събрание (1972-1981). Разказвали са ми как този панагюрец Делчо се хвалел, че тогавашният кмет на столицата Тодор Живков присъствал на бракосъчетанието му. Пак същият Делчо Кръстев, изключително зъл, държащ се пренебрежително с хората другар, чиято дъщеря Луливера бе кадър на „Работническо дело”, бе застигнат от провидението. Сякаш за назидание неговият син Петър Кръстев – водещ репортер в радиото, твърде млад бе покосен от инфаркт. Сещайте се за Тодор Живков, Тано Цолов, Огнян Дойнов, Гриша Филипов, Симо Мадридски, Филип Боков, Желю Желев, офицера Енчев и пр. С тези неща майтап не бива. Ние забравяме, Господ – никога!
Друг пример. Майката на прословутия съсипител на бъргарския език и журналистика Валери Найденов – комунист и агент на Държавна сигурност, също била активистка на Съюза на българските национални легиони. Често изпъвала ръка в хитлеристкия поздрав „За България!” Завършила първия випуск на Висшия институт за физкултура и спорт. След като „палачинката се обърнала”, решила не само да оцелее, но и да се сдобие със „сладък живот”. Затова оправила биографията си, като се омъжила за съветския партизанин Георги Найденов. В качеството си на кореспондент на „Работническо дело” този „елитен” кадър на болшевишката пропагандна машина я отвел... чак в „империалистически” Ню Йорк. Сетне другарката Найденова ходела по приеми като съпруга на директора на БТА или на главния редактор на партийния седмичник „Народна култура”. Според легендата по време на разпитите в Москва на отвлечения от Истанбул благодарение на Ким Филби някогашен шеф на отделение „А” на полицията Никола Гешев, смятаният за български „суперполицай“ се надсмял над болшевишките следователи. Обяснил им, че техните селски простаци с окъсани потури ще се запознаят с красивите, чудесно облечени и добре образовани дъщери на буржоазията и ще се прехласнат по тях. Ще започнат да се женят за тези момичета и „по този начин ние пак ще ви управляваме”, подигравал се Гешев. Тази ирония се сбъднала и под лозунга, издигнат от внука на любимия Хитлеров автомобилен състезател Манфред фон Браухич[12], отявления комунист Павел Писарев. Казват, че той изрекъл прословутите слова: „Да се женим за внучките на Политбюро.” И сключил брак с наследницата на масона и архипрестъпника Васил Коларов, състудент на дуче...
Още един пример. Малцина са чували за Стефан Бочев. Неговият баща бил „архикапиталист” – председател на Съюза на акционерните дружества в България. Сам той станал секретар на министър-председателя Георги Кьосеиванов [13] и даже се оженил за дъщеря му. По тази линия, в качеството му на служител в легацията ни, където пълномощен министър бил неговият тъст, Девети септември заварил Бочев в Швейцария. Ала като убеден демократ, той не изтраял и според много от „практичните” хора имал „глупостта”, да зареже своята „малка Аркадия” и да се върне да помага на последната оцеляла опозиционна брънка – на земеделците-николапетковисти. Което го превърнало в един от дългогодишните „обитатели” на „концлагерна България”, по собственото му определение.[14] Този достолепен човек, когото съвсем бегло познавах, Бог да го прости, също поднася примери на люде, продали душите си на комунистите. Той си спомня:
„Друг един такъв „патриотичен водач” – ама и той ли е от „Легиона”, не съм сигурен – беше „Христо Кунчев-Фюрера”. Сега, в 1985 г., едва ли някой си спомня това име. И ако да, то ще е с презрителна усмивка... Но во време оно – хе, тогава, в годините 1935-1940 – Христо Кунчев беше избраникът на генерал Луков за... фюрер на България! А пък Христо Луков не беше един какъв да е генерал, ами сам две години оглавявалият Министерството на войната офицер![15] Комуто царят и Кьосеиванов бяха дали предпочитанието си... За пръв път видях физиономията на казания Христо Кунчев... в Рим, пролетта на 1939 г... Само много смътно бях чувал дотогава за това, дето генерал Луков го гласял за „фюрер”!... Пак видях тогова „Христо Кунчев-Фюрера” чак 1951 и 1952-53 – на Острова![16] И – все „културпросветник” – което ще рече „официална антена”[17] – в бригадите, в които попадах... Христо Кунчев-Фюрера нарежда ли, нарежда за „грижите на народната власт”... Години след разтурването на лагерите научих, че и нашенският фашистки кандидат-фюрер бил пуснат на свобода.[18] Че даже го оставили и да си довърши медицинското образование, което беше почнал при комунизма... и че си бил един „преуспяващ лекар”...”[19]
Подобни примери, колкото щете. Да припомня ли, че бившият съдия в Страсбург и в нашенския Конституционен съд Димитър Гочев, издънката на прочутата някога предприемаческа фамилия Чилови[20], както и още много представители на някогашната буржоазия се уредиха с топли служби и съответните съпътстващи ги... досиета? Както отсъжда Стефан Бочев, тази буржоазия „криво се роди, криво живя, криво умря”.[21] Защото юдеомасонството, заразило т. нар. национално-освободително движение, окончателно показа рогата си след „освобождението”. В лицето на разбойниците, самообявили се за „поборници”, то унищожи старата патриотична, богобоязлива българска буржоазия, пренесла българщината през вековете. Строила черкви и манастири, училища и читалища, помагала на закъсалите и застъпвала се за прекрачилите закона пред властите. Замениха я люде, които „не се бояха от Бога и не почитаха царя”, както пропагандираше един от любимите на комунистите поети.[22] С малки изключения тези новобогаташи не бяха помирисвали барут и не бяха зървали ятаган. Те се изкараха „поборници” заради пари, за служби и пенсии. Бяха руски агенти, подчиняваха се на чужда воля и срещу солидно заплащане служеха на враждебна нам държава.[23] И пак по външна заповед насадиха незаличимата до ден днешен фалшива и унижаваща ни представа за някакво „турско робство”...
Ала заместилата я червена буржоазия бе най-страшното зло, което би могло да сполети народа ни. Където мина, трева не поникна. Тя не само олицетворяваше най-долните черти на нашенци, но заимстваше и крайния старозаветен садизъм на господстващите в СССР хазари. Приложи го върху нас и ни кла, както никой в нашата история не го бе правил. Морал ли? Тези зверове в човешки образ не познават нравствени понятия. По талмудски са научени да „изтриват от лицето на Земята” онези, които не им харесват, които са им неудобни, пречат им. И това е поне е три-четвърти от българската трагедия. Първата четвърт е в неизвоюваното освобождение, в подарената свобода, във всичко случило се в името и заради келепира на едно семейство – Ротшилд. Ала това е друга тема, която ми предстои да разработя в книга...
КРИВОРАЗБРАНАТА ЦАРСКА МИЛОСТ И НАСТОЯЩАТА БЕЗИЗХОДИЦА
Толкова лоша ли е била държавата Царство България, срещу която се биели нашенските болшевики? Самият Добри Джуров признава: „В онези години [преди трагичния 9 септември 1944 г.] хората нямаха кадрови досиета, нямаше отдели „Личен състав”, нито служби за проучване.”[24] Когато узурпираха властта с помощта на съветските танкове, с какво „добро” замениха всичко това? Ами създадоха Народна милиция, чиято задача бе да убива и репресира. По образец на съветското НКВД и с помощ на комисари от там изградиха служба за партийна сигурност, която нарекоха „държавна”. Премахнаха свободата на съвестта, словото и сдруженията и я замениха с диктатурата на номенклатурата, която обявиха за „пролетарска”?! Ликвидираха политическите си противници, убиваха без съд и присъда или чрез инструмента на преднамереното, скалъпеното „правосъдие”. Засипаха България с концентрационни лагери. Въведоха личните паспорти и задължителното регистриране по местоживеене и месторабота. Пак по съветски образец започна да действа институцията на жителството – правото само със съответното разрешение да се сменя мястото за живеене. След конфискацията на земята, обявена за „коопериране”, за поне половината ни сънародници софийското жителство се превърна в трудно постижима мечта. Появи се квалификацията „враг на народа”. Лепваха я на всеки, когото смятаха за „нетехен”. Другарите разкриха филиали на своята партийна сигурност във всяко предприятие и учреждение. Нарекоха ги отдели „Личен състав”. За да учи висше образование, всеки младеж трябваше да се снабди със надлежното позволение от организацията на Отечествения фронт – ОФ-бележка. Децата на „врагове на народа” бяха лишени от това право. Така страната ни пропусна да реализира маса таланти! И докато при масовите убийства, в затворите и лагерите загиваха десетки хиляди българи, техните майки и бащи, жени и съпрузи, дъщери и синове биваха изселвани или проверявани от службите „Личен състав”. Там нискочели ченгета определяха по-нататъшната им съдба. „Свобода” по комунистически!
Както подчертава Добри Джуров: „Селяните трябва да видят с очите си партизанската сила, партизанското оръжие и оттук да тръгне мълвата из околните села за партизанската мощ.”[25] Ето как се насажда страх, по-точно ужас – терор! Не мога да спестя вината на цар Борис ІІІ и на тогавашните управници. Били са длъжни да не проявяват мекушавост, а да изгарят с нажежен меч болшевишката зараза. Така, както в Средновековието са горели чумавите на клада. Вместо това – прояви на криворазбрано християнско милосърдие. При партизанска акция на Трънския отряд се стига до сражение с полицията. Джуров обяснява: „За беда в сражение с врага куршум ранява Гьорето, който попада в плен. Една прищявка на полицейския командир и Гьорето вместо да бъде разстрелян, бил изпратен в затворническата група, която копаеше в рудник „Куциан”.”[26] Нали се досещате, че след Девети е станал сатрап?...
Допускате, че това бил изолиран случай? Хайде де! Арестували другарката Елена Джурова. Разкрили я като терористка. Разпитвали я, но не й посегнали. Сама признава, че само: „Китките ми бяха разранени и аз дълго не можех да ги раздвижа... Накрая началникът, като написа нещо върху папката, се изправи.
– Знаеш ли какво заслужаваш ти. Да вземе човек едно дърво, па да ти вдигне полата и да удря, докато се умори. Ама аз съм готов да направя един жест за тебе. Днес е третият ден на Великден и съм решил да го започна с добро дело. Пък и дядо ти...
Слушах го с широко отворени очи и нищо не разбирах.
– Ще те пусна да си вървиш при едно условие. Още днес да си вземеш партакешите и напуснеш моята околия. Върви където щеш, само тук да не ми се мотаеш...
Не вярвах на ушите си. Наистина ли ще ме пусне. Тогава дяволът започна да ме изкушава.
– Господин началник, искам да се оплача от вашите подчинени. Снощи един от тях влезе в килията ми...
Полицейският се намръщи.
– Кой е той?
– Един с бяло кожухче...
– Виновния ще накажа веднага – натисна звънеца и на прага се появи стражар. – Вкарай Киро в ареста! А вие се махайте веднага оттук. Оттук и от околията, разбрано ли е?
– Разбрано, господин началник. Аз винаги съм знаела, че в полицията служат културни и интелигентни хора...”[27]
Когато докопаха властта, я развъртяха като гьостерица. Думата „милост” не съществуваше в техния речник. След многомесечно чакане мама, Бог да я прости, се добра до приемната на човешкото недоразумение Пеко Таков, издигнат от съветската партия до висш червен велможа – заместник-председател на Държавния съвет. Едва се сдържала да не проплаче, че без време са пратили мъжа й в отвъдното и сме на улицата – всичко ни е отнето от другарите. Заплашила да опъне палатка пред Партийния дом. (Щеше да бъде първата жителка на Града на истината.) Другарят (Прос)Таков високомерно й посочил вратата и я заплашил: „Благодарете, че сме ви оставили живи.” Горката ми майчица! Бе се почувствала двойно по-унизена и се сърдеше на себе си, задето предприела тази стъпка. Някак в унес повтаряше: „Обърна се към мен на „ти”.” Изглежда простащината му я успокояваше донякъде.
Бях на 22 и се зарекох: няма да им живея. И престанах. Въведох няколко вида мислене. Едното – служебно, за пред тях. Друго – за пред приятели. И трето – само за най-близките ми. Не ходех на манифестации и Ленински съботници. Системата бе толкова самонадеяна, че никой не забелязваше. В ОФ-то казвах, че членувам в комсомола и не се записах. А в комсомола твърдях, че съм в ОФ-организацията. Четири пъти ме приемаха зорлем. След 10 ноември 1989-а се заклех пред гроба на Тате, който наивно като повечето нормални българи вярваше на западняците и слава Богу, не доживя да види измамата им: „Никога повече няма да мисля, говоря и пиша по друг начин, освен по истинския. И никой не ще ме види пречупен. Аз съм свободен човек!”
У нас малцина са свободни хора. А при мъжете направо има оскъдица. Имам предвид мъже като характер. Иначе панталони носят и жените. България се превърна в мина плакалница. Всички вият и призовават да се гласува за кандидатите на ОФ. Намират се и такива, които искат да направят изборите задължителни, като при социализЪма на другарите, когато се отчиташе активност пред урните от 99,99 на сто. Народе????
Приключвам този откъс с още едно признание за „ужасната фашистка власт” в Царство България. Джуров се е разприказвал: „Но струва ми се, у нас, в България, положението бе сравнително по-сложно, що се отнася до възможността за разгръщане на широко партизанско движение през годините 1941-1942 г. Благодарение на немските победи българската държава получи почти санстефанските граници. Този прост факт, както и да го тълкувахме, не можеше да не се хареса на хората. Освен това поведението на немските войски в България беше прилично. Намесата във вътрешните работи в страната ни бе прикрита от дипломатическите отношения и бе особено трудно да се обяснява на хората, че всички злини на България произтичат от хитлеристите, след като военните им победи бяха поставили цяла Европа на колене.
При това положение първите, пък и не само първите партизани бяха кадрови партийни и ремсови дейци. В тези дни партизанската борба нямаше популярността, получена през 1943-1944 година...”[28]
Действително има нещо сгрешено и конформистко в „чипа” на този т. нар. народ. На 9 септември 1944 г. БРП (к) наброява не повече от 4500 члена, а едва една трета от тях са били в шумата. Година и нещо след това броят на комунистите достига 700000 души! Още толкова се записват в БЗНС, други 150000 – в младежката земеделска организация. В края на комунистическия режим „активните борци против капитализма и фашизма”, радващи се на тлъсти народни пенсии и на разнообразни привилегии, надхвърляха 200000! Даже се разказваха вицове, че ако шумкарите наистина били толкова, не би било необходимо Червената армия да ни окупира... По данни, съобщени от покойния главен прокурор Иван Татарчев, общият брой на агентите на репресивните тайни служби е бил около 3 милиона души![29] Навярно поне една четвърт са още живи. Старата ни имиграция изобилства от офицери и доносници на Държавна сигурност и РУМНО. Новата гъмжи от болшевики, от техни деца и внуци.
След продължителното комунистическо робство, след бягството извън страната на милион и осемстотин хиляди здрави българи, сред тях може би една трета - читави люде, при отрицателната раждаемост на българите и многократно превишаващата я на една малцинствена група, ми се струва, че за нас изход от кризата няма. Вярно, други ни надробиха попарата, но да сложим ръка на сърце и да признаем: тя се услади на мнозинството нашенци. Едни и същи хора (около 30 на сто от населението) с бюлетините си постоянно узаконяват познатата болшевишка номенклатура и нейните пълномощници, представящи се под различни „идейни” окраски. Все повече нашенци жалят за безвремието на социализЪма, когато всички бяхме равни в бедността, но някои другари бяха по-равни и безочливо богати на наш гръб. Изглежда, не случайно още преди седем лета съм написал, че „България не е заплашена от фашизъм, а от реставрация на комунизма”.[30] Днес тя е почти приключил процес.
Бог да ни е на помощ!
www.forumat-bg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=196:2009-04-17-03-49-45&catid=44:2008-12-23-17-29-57&Itemid=64
У НАС ДРУГАРИТЕ БЕЗЧИНСТВАХА В ИМЕТО НА ХИТЛЕР, СТАЛИН И НА СССР
Когато червените интернационалисти и кафявите нацисти празнуваха 1 май ● Доброта и нравственост по болшевишки ● „Заслугите” на част от буржоазията или как се продава душа на Мамона ● Фашизъм ли? Имаше такъв, но след Девети
На 23 август 1939 г. в Москва СССР и Германия подписват Договор за ненападение и взаимна помощ. Болшевиките и нацистите скрепяват старото си приятелство чрез автографите на своите външни министри Молотов и Рибентроп. Дотогава те винаги са вървели ръка за ръка. Нали са рожби на онзи таен интернационал, който върти света на пръста си. Самият „баща” на Червената армия Леон Троцки пише: „
Гледам фотографията, на която Сталин и Рибентроп си стискат ръцете. На лицето на Рибентроп има повече увереност. Зад усмивката на лицето на Сталин се крие неувереността и объркаността на провинциалиста, който не знае чужди езици и при среща с хора, на които не може да заповядва, направо се губи... Въобще Сталин е лишен от творческо въображение, от изобретателност, заобиколил се е с посредствени хора и явно подражава на Хитлер, който импонира със своята изобретателност и смелост.
”[2]
Едва ли някой ще обвини стария болшевик в привързаност към фюрера. Нито моя милост. Обратното. Родителите ми ненавиждаха Хитлер най-малкото за това, че според тях той бе докарал „другарчетата”. Всъщност те, комунистите
БЯХА СЪЮЗНИЦИ НА НАЦИСТИТЕ
И едните, и другите празнуваха 1 май – деня, в който през 1776 г. бившият юдейски йезуит Адам Вайсхаупт „Спартак”[3] официално обявил основаването на Ордена на илюминатите. И в Москва, и в Берлин развяваха червени знамена. С договора „Рибентроп-Молотов” си поделяха огромни сфери на влияние. „Няма нищо чудно в това, че Рибентроп се завърнал от Москва с най-възторжени впечатления от Сталин, които не пропуснал да сподели със своите колеги от обкръжението на Хитлер.”[4] Той разказвал: „... В Кремъл се чувствах съвсем като сред стари партийни другари”.[5] „След възхитителните разкази на Рибентроп Розенберг записал в дневника си: „Време е болшевиките да съставят своя делегация за конгреса на [нацистката] партия в Нюрнберг.””[6] Пък и нали самият идеолог на Германската работническа националсоциалистическа партия Алфред Розенберг бил юдейски болшевик от Естония, проводен от Москва при фюрера...[7]
По това време нашенските комунисти се кълнели във вярност към Сталин и болшевишката партия. По силата на формалната логика – и на Хитлер и нацистите. За всичко слушали гаулайтера на Комунистическия интернационал, техния „бащица” Георги Димитров. Той вече бил съветски, а не български гражданин. На 7 септември 1939 г. Йосиф Висарионович приел пречупения в кръста Димитров в присъствието на свидетелите Молотов и Жданов. Какви ли мисли са минавали през главата на „героя от Лайпциг”? Дали като на забързани кинокадри през въображението му не се превъртали епизодите около подпалването на Райхстага, последвалия затвор, съда...? Възможно ли е поне за миг да го е жегнал споменът за предадените от него в ръцете на зверовете от НКВД Благой Попов и Никола Танев или за хилядите комунисти от различни страни, които изпратил в лагерите? Можем само да гадаем. Но застанал в поза „пудел”, Димитров изслушал наставленията на „бащата на народите” и смирено кандисал на всичко. Дори „заповядал терминът „фашизъм”, използван спрямо Германия, да изчезне от документите на Коминтерна, както вече липсвал от страниците на съветските вестници”.[8]
Няма да се спирам на подробностите около съюза между комунистите по целия свят и нацистите. Нашенският „ляв” печат също изведнъж заприличал на „десния” в Берлин. До 22 юни 1941 г. нито един комунист, роден в България, не бил антифашист – нито на думи, нито на дела. „Червените” възхвалявали Сталин и Хитлер. Другарят Добри Джуров си спомня как вече като войник в района на Любимец болшевиките в униформа започнали да тровят съзнанието на местните хора с приказки за СССР и за „осъществената мечта на работниците и селяните върху една шеста от земното кълбо. Разговорите за Съветския съюз, които само допреди няколко месеца можеха да доведат до арест и затвор, сега се водеха почти свободно. Сключеният пакт за ненападение между СССР и Германия внесе известно объркване сред фашистите. Само за няколко месеца в България бе устроена изложба на съветската книга, по будките се продаваха съветски вестници, дойдоха съветски футболисти и пред петнадесетхилядна публика, станала на крака, полицейската „музика” изсвири Интернационалът.”[9]
Като всеки комунист Джуров лъже. Още след Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. управляващите масони, до един агенти на чужди шпионски служби, установяват дипломатически отношения със СССР. Пак те основават дружество за българо-съветска дружба. Всичко това оцелява, докато на 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България. Днес комунистите се пишат „антифашисти”, а бяха съюзници и приятели на нацистите в Германия. Правят го преди всичко за пари. Освен това зад тази измама прикриват своята собствена принадлежност към фашизма. Защото, следвайки дефинициите, всеки нормално мислещ човек разбира: у нас е имало фашизъм само след 9 септември 1944 г. И особено по време на поредицата от т. нар. Възродителни процеси.
Дали следните слова не принадлежат на някой „национален предател”, както са свикнали да се изразяват болшевиките, понастоящем наметнали разноцветни политически мантии? Не, ще цитирам част от завета на Дякон Игнатий: „За тези, които насаждат омраза между хората, живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате помежду си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те, видите ли не предполагали, че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт.”[10]
Това – за сведение на пръкналите се от мазетата на Държавна сигурност пробългарски, протурски, процигански и проеврейски „националисти” и на техните болшевишки господари. За мен едно е сигурно: Не бива да има давност за престъпленията срещу човечеството и човечността, извършени от комунистите през наложеното от тях на народа фашистко робство, довело и до насилственото унищожаване на повече от 222000 българи!
БЛАГОДАРНОСТ ПО ДЖУРОВСКИ
В своето „безсмъртно” произведение „Мургаш” Добри Джуров без свян, дори с гордост разказва:
„В края на 1944 година в Окръжното управление на МВР в София се получи телеграма:
„Нанко Перпелиев, бивш полицейски началник в Плевен, е избягал в Югославия, където има роднини по женска линия. Същият е осъден от Народния съд на смърт. Вземете мерки да бъде издирен и върнат в България.
ОУ – милиция – Плевен.”
Две седмици по-късно дежурният въведе при мене един небръснат, мръсен, смачкан мъж, с глава, впита между раменете, и очи, които не се откъснаха от земята.
– Другарю началник, Нанко Перпелиев!
Трепнах. Нима наистина това беше моят съученик? Нима това е онзи жизнерадостен младеж, който участваше във всичките ни диспути и пръв запяваше песните вечер?
Не, това не беше той. Пред мене седеше просто полицай, потиснат престъпленията, които бе извършил, смазан от наказанието, което го очакваше.
Появилото се в миг поле на бръшляница, училищният салон и седенките изведнъж потънаха в миналото. Погледите ни се срещнаха и той се прегърби още повече.
– Добри... Господин началник...
Правилно, Перпелиев, тук ти нямаш съученик, съселянин, другар от детските дни. И за какво ли всъщност можем да приказваме с тебе? За вината ти? Тя е доказана. За престъпленията ти? Те са разкрити. Може би за някои от твоите съученици, които са успели да се скрият, дори да наметнат плащеницата на „наши”. Да, това си струва времето, прекарано с тебе. – Седнете! Слушам ви!
– Господин началник, аз съм оклеветен... Нищо, което разправят за мене, не е вярно... Аз просто изпълнявах добросъвестно службата си... Вярно, сбърках, като постъпих в полицията, това беше огромна, фатална грешка, обаче... Добри, ти сам знаеш... Нали помниш, през 1939 г. ние се срещнахме с тебе... тогава аз знаех, че си комунист, можех да те арестувам, а те пуснах. Каже, помниш ли?...
И аз си спомних...
Беше в края на март 1939 г.
У мене вече бе се изработил рефлексът не да виждам, не да забелязвам, а просто да усещам приближаването на полицая или агента. Но дали защото пролетта вече бе настъпили или защото бързах да се срещна с Лена, не чух твърдите стъпки, които ме настигнаха, и когато една ръка легна тежко върху рамото ми, изненадан се обърнах.
Пред мене стоеше полицейски офицер с акселбанти и тънка, леко закривена сабя. Лачените му ботуши блестяха, а фуражката му бе леко килната встрани.
– Върви пред мене! И само ако посмееш да побегнеш...
Разкопча многозначително кобура на пистолета си.
– Че защо ще бягам?
– Ти си знаеш.
Беше Нанко. Не бях го виждал доста години, но знаех, че е инструктор в софийската полицейска школа....
Той вървеше на две крачки от мене и рязко командваше.
– Вляво, сложи ръцете отзад, не се оглеждай. Направо!...
Когато влязохме в участъка, възрастен мустакат полицай се затича напред и разтвори пред нас една врата. Нанко седна зад бюрото, а аз застанах прав, като мислех бързо за какво ли мога да бъда арестуван.
По лицето на полицейския инструктор бе плъзнала доволна усмивка. Той запрелиства някаква папка, после я бутна встрани.
– Откога те търсим ние...
– Никой нищо не ми е казвал.
– Защото си забравил да си оставиш адреса...
Изглежда, сам се възхити на духовитостта си и като не преставаше да се усмихва, продължи:
– Това ви е лошото на вас нелегалните, че забравяте да си оставяте адреса в полицията. Но ние ви намираме и без адресни карти. Нищо не може да се укрие от нас. Нали разбра вече...
Аз разбрах, че е станало наистина някакво недоразумение.
– Защо? Аз имам и адрес, и адресна карта. Може би вие не знаете това. Проверете. Живея на улица...
– Я не се прави на занесен!
– Попитайте по телефона в Пети участък!
– Ще попитам! Ама ако си ме излъгал...
Натисна звънеца и след миг полицаят чукна токове:
– Запейте, гос’ин началник.
– В дежурната. Арестуван е.
След три часа отново ме въведоха при Нанко. Той бе ядосан и в ръка държеше някаква зелена хартия.
– Ти защо се отклоняваш от военна служба?
Събрах всичката си воля да изглеждам малко смутен и объркан.
– Няма такова нещо...
– Хората го търсят из цялата страна, а той... „няма такова нещо”. За самоотлъчка подлежиш на военен съд, разбираш ли?
– Не съм получавал повиквателна...
– Ето ти я! И още утре да тръгваш, че иначе...
Подаде ми листчето, което държеше, и ме накара да се разпиша, че съм получил повиквателната.
– Веднага отиваш в казармата и да знаеш: досиетото ти е вече там. За една дума ще идеш отново в затвора.
После със злорадство добави:
– Там не е като при нас. Хората пипат с желязна ръкавица. Така да знаеш. Свободен си!
Тази история искаше да си спомня бившият полицейски инструктор, бившият плевенски околийски началник Нанко Перпелиев и аз и досега не мога да си обясня дали наистина е мислил, че тя с нещо би могла да му помогне...”[11]
Колко ли мръсници, прочели горните редове, сега се усмихват доволно и потриват ръце. Дланите ги сърбят за убийства. Точно така постъпил другарят Добри Джуров със своя съученик Нанко Перпелиев, който му спасил живота. От „благодарност” го ликвидирал. „Моралът” на комунистите се съдържа в следните разсъждения на престъпника с шумкарски псевдоним Лазар: „Перпелиев, тук ти нямаш съученик, съселянин, другар от детските дни. И за какво ли всъщност можем да приказваме с тебе? За вината ти? Тя е доказана. За престъпленията ти? Те са разкрити. Може би за някои от твоите съученици, които са успели да се скрият, дори да наметнат плащеницата на „наши”.”
А наистина доста продадоха душите и станаха „техни”.
ТРАГЕДИЯТА НА БЪЛГАРИТЕ
Ще дам няколко примера. Някогашният главен редактор на вече забравения всекидневник „Вечерни новини” Делчо Кръстев криеше фамилното си име Хаджикръстев. Защото с него бил познат като член на Съюза на българските национални легиони и като поет, написал стих, славещ О’Бозе почившия ни цар Борис ІІІ. След 9 септември 1944 г. „обърнал резбата”, казано на уличен жаргон, и станал предан комунист. Истината е, че някои от най-ортодоксалните болшевики произхождаха от бившата буржоазия. Та Делчо Кръстев, когото по-свободомислещите журналисти наричаха Хаджискръстев, защото все стоеше със скръстени като Мао Дзе Дун ръце, поканил за кум на сватбата си другаря Владимир Бонев – член на ЦК на БКП и два пъти председател на Президиума на болшевишкото Народно събрание (1972-1981). Разказвали са ми как този панагюрец Делчо се хвалел, че тогавашният кмет на столицата Тодор Живков присъствал на бракосъчетанието му. Пак същият Делчо Кръстев, изключително зъл, държащ се пренебрежително с хората другар, чиято дъщеря Луливера бе кадър на „Работническо дело”, бе застигнат от провидението. Сякаш за назидание неговият син Петър Кръстев – водещ репортер в радиото, твърде млад бе покосен от инфаркт. Сещайте се за Тодор Живков, Тано Цолов, Огнян Дойнов, Гриша Филипов, Симо Мадридски, Филип Боков, Желю Желев, офицера Енчев и пр. С тези неща майтап не бива. Ние забравяме, Господ – никога!
Друг пример. Майката на прословутия съсипител на бъргарския език и журналистика Валери Найденов – комунист и агент на Държавна сигурност, също била активистка на Съюза на българските национални легиони. Често изпъвала ръка в хитлеристкия поздрав „За България!” Завършила първия випуск на Висшия институт за физкултура и спорт. След като „палачинката се обърнала”, решила не само да оцелее, но и да се сдобие със „сладък живот”. Затова оправила биографията си, като се омъжила за съветския партизанин Георги Найденов. В качеството си на кореспондент на „Работническо дело” този „елитен” кадър на болшевишката пропагандна машина я отвел... чак в „империалистически” Ню Йорк. Сетне другарката Найденова ходела по приеми като съпруга на директора на БТА или на главния редактор на партийния седмичник „Народна култура”. Според легендата по време на разпитите в Москва на отвлечения от Истанбул благодарение на Ким Филби някогашен шеф на отделение „А” на полицията Никола Гешев, смятаният за български „суперполицай“ се надсмял над болшевишките следователи. Обяснил им, че техните селски простаци с окъсани потури ще се запознаят с красивите, чудесно облечени и добре образовани дъщери на буржоазията и ще се прехласнат по тях. Ще започнат да се женят за тези момичета и „по този начин ние пак ще ви управляваме”, подигравал се Гешев. Тази ирония се сбъднала и под лозунга, издигнат от внука на любимия Хитлеров автомобилен състезател Манфред фон Браухич[12], отявления комунист Павел Писарев. Казват, че той изрекъл прословутите слова: „Да се женим за внучките на Политбюро.” И сключил брак с наследницата на масона и архипрестъпника Васил Коларов, състудент на дуче...
Още един пример. Малцина са чували за Стефан Бочев. Неговият баща бил „архикапиталист” – председател на Съюза на акционерните дружества в България. Сам той станал секретар на министър-председателя Георги Кьосеиванов [13] и даже се оженил за дъщеря му. По тази линия, в качеството му на служител в легацията ни, където пълномощен министър бил неговият тъст, Девети септември заварил Бочев в Швейцария. Ала като убеден демократ, той не изтраял и според много от „практичните” хора имал „глупостта”, да зареже своята „малка Аркадия” и да се върне да помага на последната оцеляла опозиционна брънка – на земеделците-николапетковисти. Което го превърнало в един от дългогодишните „обитатели” на „концлагерна България”, по собственото му определение.[14] Този достолепен човек, когото съвсем бегло познавах, Бог да го прости, също поднася примери на люде, продали душите си на комунистите. Той си спомня:
„Друг един такъв „патриотичен водач” – ама и той ли е от „Легиона”, не съм сигурен – беше „Христо Кунчев-Фюрера”. Сега, в 1985 г., едва ли някой си спомня това име. И ако да, то ще е с презрителна усмивка... Но во време оно – хе, тогава, в годините 1935-1940 – Христо Кунчев беше избраникът на генерал Луков за... фюрер на България! А пък Христо Луков не беше един какъв да е генерал, ами сам две години оглавявалият Министерството на войната офицер![15] Комуто царят и Кьосеиванов бяха дали предпочитанието си... За пръв път видях физиономията на казания Христо Кунчев... в Рим, пролетта на 1939 г... Само много смътно бях чувал дотогава за това, дето генерал Луков го гласял за „фюрер”!... Пак видях тогова „Христо Кунчев-Фюрера” чак 1951 и 1952-53 – на Острова![16] И – все „културпросветник” – което ще рече „официална антена”[17] – в бригадите, в които попадах... Христо Кунчев-Фюрера нарежда ли, нарежда за „грижите на народната власт”... Години след разтурването на лагерите научих, че и нашенският фашистки кандидат-фюрер бил пуснат на свобода.[18] Че даже го оставили и да си довърши медицинското образование, което беше почнал при комунизма... и че си бил един „преуспяващ лекар”...”[19]
Подобни примери, колкото щете. Да припомня ли, че бившият съдия в Страсбург и в нашенския Конституционен съд Димитър Гочев, издънката на прочутата някога предприемаческа фамилия Чилови[20], както и още много представители на някогашната буржоазия се уредиха с топли служби и съответните съпътстващи ги... досиета? Както отсъжда Стефан Бочев, тази буржоазия „криво се роди, криво живя, криво умря”.[21] Защото юдеомасонството, заразило т. нар. национално-освободително движение, окончателно показа рогата си след „освобождението”. В лицето на разбойниците, самообявили се за „поборници”, то унищожи старата патриотична, богобоязлива българска буржоазия, пренесла българщината през вековете. Строила черкви и манастири, училища и читалища, помагала на закъсалите и застъпвала се за прекрачилите закона пред властите. Замениха я люде, които „не се бояха от Бога и не почитаха царя”, както пропагандираше един от любимите на комунистите поети.[22] С малки изключения тези новобогаташи не бяха помирисвали барут и не бяха зървали ятаган. Те се изкараха „поборници” заради пари, за служби и пенсии. Бяха руски агенти, подчиняваха се на чужда воля и срещу солидно заплащане служеха на враждебна нам държава.[23] И пак по външна заповед насадиха незаличимата до ден днешен фалшива и унижаваща ни представа за някакво „турско робство”...
Ала заместилата я червена буржоазия бе най-страшното зло, което би могло да сполети народа ни. Където мина, трева не поникна. Тя не само олицетворяваше най-долните черти на нашенци, но заимстваше и крайния старозаветен садизъм на господстващите в СССР хазари. Приложи го върху нас и ни кла, както никой в нашата история не го бе правил. Морал ли? Тези зверове в човешки образ не познават нравствени понятия. По талмудски са научени да „изтриват от лицето на Земята” онези, които не им харесват, които са им неудобни, пречат им. И това е поне е три-четвърти от българската трагедия. Първата четвърт е в неизвоюваното освобождение, в подарената свобода, във всичко случило се в името и заради келепира на едно семейство – Ротшилд. Ала това е друга тема, която ми предстои да разработя в книга...
КРИВОРАЗБРАНАТА ЦАРСКА МИЛОСТ И НАСТОЯЩАТА БЕЗИЗХОДИЦА
Толкова лоша ли е била държавата Царство България, срещу която се биели нашенските болшевики? Самият Добри Джуров признава: „В онези години [преди трагичния 9 септември 1944 г.] хората нямаха кадрови досиета, нямаше отдели „Личен състав”, нито служби за проучване.”[24] Когато узурпираха властта с помощта на съветските танкове, с какво „добро” замениха всичко това? Ами създадоха Народна милиция, чиято задача бе да убива и репресира. По образец на съветското НКВД и с помощ на комисари от там изградиха служба за партийна сигурност, която нарекоха „държавна”. Премахнаха свободата на съвестта, словото и сдруженията и я замениха с диктатурата на номенклатурата, която обявиха за „пролетарска”?! Ликвидираха политическите си противници, убиваха без съд и присъда или чрез инструмента на преднамереното, скалъпеното „правосъдие”. Засипаха България с концентрационни лагери. Въведоха личните паспорти и задължителното регистриране по местоживеене и месторабота. Пак по съветски образец започна да действа институцията на жителството – правото само със съответното разрешение да се сменя мястото за живеене. След конфискацията на земята, обявена за „коопериране”, за поне половината ни сънародници софийското жителство се превърна в трудно постижима мечта. Появи се квалификацията „враг на народа”. Лепваха я на всеки, когото смятаха за „нетехен”. Другарите разкриха филиали на своята партийна сигурност във всяко предприятие и учреждение. Нарекоха ги отдели „Личен състав”. За да учи висше образование, всеки младеж трябваше да се снабди със надлежното позволение от организацията на Отечествения фронт – ОФ-бележка. Децата на „врагове на народа” бяха лишени от това право. Така страната ни пропусна да реализира маса таланти! И докато при масовите убийства, в затворите и лагерите загиваха десетки хиляди българи, техните майки и бащи, жени и съпрузи, дъщери и синове биваха изселвани или проверявани от службите „Личен състав”. Там нискочели ченгета определяха по-нататъшната им съдба. „Свобода” по комунистически!
Както подчертава Добри Джуров: „Селяните трябва да видят с очите си партизанската сила, партизанското оръжие и оттук да тръгне мълвата из околните села за партизанската мощ.”[25] Ето как се насажда страх, по-точно ужас – терор! Не мога да спестя вината на цар Борис ІІІ и на тогавашните управници. Били са длъжни да не проявяват мекушавост, а да изгарят с нажежен меч болшевишката зараза. Така, както в Средновековието са горели чумавите на клада. Вместо това – прояви на криворазбрано християнско милосърдие. При партизанска акция на Трънския отряд се стига до сражение с полицията. Джуров обяснява: „За беда в сражение с врага куршум ранява Гьорето, който попада в плен. Една прищявка на полицейския командир и Гьорето вместо да бъде разстрелян, бил изпратен в затворническата група, която копаеше в рудник „Куциан”.”[26] Нали се досещате, че след Девети е станал сатрап?...
Допускате, че това бил изолиран случай? Хайде де! Арестували другарката Елена Джурова. Разкрили я като терористка. Разпитвали я, но не й посегнали. Сама признава, че само: „Китките ми бяха разранени и аз дълго не можех да ги раздвижа... Накрая началникът, като написа нещо върху папката, се изправи.
– Знаеш ли какво заслужаваш ти. Да вземе човек едно дърво, па да ти вдигне полата и да удря, докато се умори. Ама аз съм готов да направя един жест за тебе. Днес е третият ден на Великден и съм решил да го започна с добро дело. Пък и дядо ти...
Слушах го с широко отворени очи и нищо не разбирах.
– Ще те пусна да си вървиш при едно условие. Още днес да си вземеш партакешите и напуснеш моята околия. Върви където щеш, само тук да не ми се мотаеш...
Не вярвах на ушите си. Наистина ли ще ме пусне. Тогава дяволът започна да ме изкушава.
– Господин началник, искам да се оплача от вашите подчинени. Снощи един от тях влезе в килията ми...
Полицейският се намръщи.
– Кой е той?
– Един с бяло кожухче...
– Виновния ще накажа веднага – натисна звънеца и на прага се появи стражар. – Вкарай Киро в ареста! А вие се махайте веднага оттук. Оттук и от околията, разбрано ли е?
– Разбрано, господин началник. Аз винаги съм знаела, че в полицията служат културни и интелигентни хора...”[27]
Когато докопаха властта, я развъртяха като гьостерица. Думата „милост” не съществуваше в техния речник. След многомесечно чакане мама, Бог да я прости, се добра до приемната на човешкото недоразумение Пеко Таков, издигнат от съветската партия до висш червен велможа – заместник-председател на Държавния съвет. Едва се сдържала да не проплаче, че без време са пратили мъжа й в отвъдното и сме на улицата – всичко ни е отнето от другарите. Заплашила да опъне палатка пред Партийния дом. (Щеше да бъде първата жителка на Града на истината.) Другарят (Прос)Таков високомерно й посочил вратата и я заплашил: „Благодарете, че сме ви оставили живи.” Горката ми майчица! Бе се почувствала двойно по-унизена и се сърдеше на себе си, задето предприела тази стъпка. Някак в унес повтаряше: „Обърна се към мен на „ти”.” Изглежда простащината му я успокояваше донякъде.
Бях на 22 и се зарекох: няма да им живея. И престанах. Въведох няколко вида мислене. Едното – служебно, за пред тях. Друго – за пред приятели. И трето – само за най-близките ми. Не ходех на манифестации и Ленински съботници. Системата бе толкова самонадеяна, че никой не забелязваше. В ОФ-то казвах, че членувам в комсомола и не се записах. А в комсомола твърдях, че съм в ОФ-организацията. Четири пъти ме приемаха зорлем. След 10 ноември 1989-а се заклех пред гроба на Тате, който наивно като повечето нормални българи вярваше на западняците и слава Богу, не доживя да види измамата им: „Никога повече няма да мисля, говоря и пиша по друг начин, освен по истинския. И никой не ще ме види пречупен. Аз съм свободен човек!”
У нас малцина са свободни хора. А при мъжете направо има оскъдица. Имам предвид мъже като характер. Иначе панталони носят и жените. България се превърна в мина плакалница. Всички вият и призовават да се гласува за кандидатите на ОФ. Намират се и такива, които искат да направят изборите задължителни, като при социализЪма на другарите, когато се отчиташе активност пред урните от 99,99 на сто. Народе????
Приключвам този откъс с още едно признание за „ужасната фашистка власт” в Царство България. Джуров се е разприказвал: „Но струва ми се, у нас, в България, положението бе сравнително по-сложно, що се отнася до възможността за разгръщане на широко партизанско движение през годините 1941-1942 г. Благодарение на немските победи българската държава получи почти санстефанските граници. Този прост факт, както и да го тълкувахме, не можеше да не се хареса на хората. Освен това поведението на немските войски в България беше прилично. Намесата във вътрешните работи в страната ни бе прикрита от дипломатическите отношения и бе особено трудно да се обяснява на хората, че всички злини на България произтичат от хитлеристите, след като военните им победи бяха поставили цяла Европа на колене.
При това положение първите, пък и не само първите партизани бяха кадрови партийни и ремсови дейци. В тези дни партизанската борба нямаше популярността, получена през 1943-1944 година...”[28]
Действително има нещо сгрешено и конформистко в „чипа” на този т. нар. народ. На 9 септември 1944 г. БРП (к) наброява не повече от 4500 члена, а едва една трета от тях са били в шумата. Година и нещо след това броят на комунистите достига 700000 души! Още толкова се записват в БЗНС, други 150000 – в младежката земеделска организация. В края на комунистическия режим „активните борци против капитализма и фашизма”, радващи се на тлъсти народни пенсии и на разнообразни привилегии, надхвърляха 200000! Даже се разказваха вицове, че ако шумкарите наистина били толкова, не би било необходимо Червената армия да ни окупира... По данни, съобщени от покойния главен прокурор Иван Татарчев, общият брой на агентите на репресивните тайни служби е бил около 3 милиона души![29] Навярно поне една четвърт са още живи. Старата ни имиграция изобилства от офицери и доносници на Държавна сигурност и РУМНО. Новата гъмжи от болшевики, от техни деца и внуци.
След продължителното комунистическо робство, след бягството извън страната на милион и осемстотин хиляди здрави българи, сред тях може би една трета - читави люде, при отрицателната раждаемост на българите и многократно превишаващата я на една малцинствена група, ми се струва, че за нас изход от кризата няма. Вярно, други ни надробиха попарата, но да сложим ръка на сърце и да признаем: тя се услади на мнозинството нашенци. Едни и същи хора (около 30 на сто от населението) с бюлетините си постоянно узаконяват познатата болшевишка номенклатура и нейните пълномощници, представящи се под различни „идейни” окраски. Все повече нашенци жалят за безвремието на социализЪма, когато всички бяхме равни в бедността, но някои другари бяха по-равни и безочливо богати на наш гръб. Изглежда, не случайно още преди седем лета съм написал, че „България не е заплашена от фашизъм, а от реставрация на комунизма”.[30] Днес тя е почти приключил процес.
Бог да ни е на помощ!
www.forumat-bg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=196:2009-04-17-03-49-45&catid=44:2008-12-23-17-29-57&Itemid=64
holi_day написа:изчезна и т.нар. "другарски съд"
Изтрито от автора
Последно промяна от АВе на 11.11.09, 11:14, променено общо 1 път.
Трудните неща ги правя с лекота, невъзможните малко ме забавят.
да, това бяха основните желания на хората 96-та. да четат плейбой и/или ng, да пътуват без ограничения, да не гледат манифестации по тв, а холивудска продукция, да разказват вицове за когото си пожелаят, да членуват в партия, която им е по сърце и всички магазини да са като кореком. и? сега като всичко това е факт? доволни ли сме?[/quote]
Като изключим членуването в партия, +1 за останалото. И за книгите хамерикански и прочее, дето преди ги четяхме на руски, за зимите на 91 и на 96, дето едвам ги изкарахме на лютеница и ентусиазъм, и дори за корекоми не ни минаваше мисъл, не ми се задълбава. В този сравнителен порядък СЪМ ДОВОЛНА.
В сравнителния порядък с приятелите ми в чужбина, дето заминаха на вълни, пак съм доволна - имат много много повече матИриал, но щастие май нихт.
Демек хубав ден е днес.За останалото - не е денят за равносметка.
Като изключим членуването в партия, +1 за останалото. И за книгите хамерикански и прочее, дето преди ги четяхме на руски, за зимите на 91 и на 96, дето едвам ги изкарахме на лютеница и ентусиазъм, и дори за корекоми не ни минаваше мисъл, не ми се задълбава. В този сравнителен порядък СЪМ ДОВОЛНА.
В сравнителния порядък с приятелите ми в чужбина, дето заминаха на вълни, пак съм доволна - имат много много повече матИриал, но щастие май нихт.
Демек хубав ден е днес.
За останалото - не е денят за равносметка.-
Stranniche
- Мнения: 4660
- Регистриран на: 26.09.06, 17:11
- Местоположение: Nowhere
- Обратна връзка:
Re: 20 години демокрация
Грийн, благодаря ти за сладкодумстването!Green Light написа: