Снощи.
На гости.
Вкусотии, питиета, наздравици, смях.
Еклерова торта. ммммм
Става късно.
Таксито чака долу. Айде чао чао, ще те изпратим до долу. Ами ок.
Тръгва тържествено тоя ми ти асансьор и съвсем нетържествено спира на средата на пътя. И за по-голяма точност, на средата между 3-я и 2-я етаж. Опааа.... Не е от тока, защото все още свети поне.
Аз почвам да вадя телефоните един по един да видя кой може да има някакво покритие. Заставам в странни пози и геройски осъществявам връзка с някаква клетка. Викам помощ и след около няма и час ни изваждат измежду етажите почти като на филм.
По-интересното за мен обаче беше, че нищо от горе(раз)казаното не ме впечатли толкова, колкото това, че през цялото време все едно не участвах в ситуацията (поне емоционално), а я "гледах отстрани". Стресът има интересен ефект в подобни моменти. Не се изплаших, не се притесних, не изгубих самообладание. Знаех точно какво да направя, координирах цялата "акция" от асансьора. Звъня на съседа, после на техника, отказвам таксито, всичко по реда си. По странен начин се чувствах точно като Барон Мюнхаузен, който сам се издърпал за косата и се спасил, дет има една дума. Е, това в кръга на шегата де, да са живи и здрави и хората, които ни помогнаха, разбира се, иначе без малко да си нощуваме там ...
Такива ми ти работи...
Защо ви разказвам това ли!?
Нямам никаква идея, вероятно това е моя начин да смеля ситуацията...
:rotfl24:
супер си се справила! 
не ми се е случвало такова чудо, да чукна на дърво
и местните предупреждаваха, ма на кой му се качва пеша до петия етаж..
