Поводът да идем на старопланинската хижа Чавдар бе рожден ден и годеж. Събрахме се 13 ентусиасти, 12 кг кайма и 12л бира и весело защъпуркахме по пътеката. А тя, мъничка, лъкатушеща и доволно кална, уверено ни водеше далеч от отрицателните емоции, натрупани в града.. Беше точно толкова стръмна на места.
Планината се изпълни със смях. Той се провираше между клоните на летаргичните дървета и разрошваше тревите по поляните. Смъкнали ежедневието от плещите си, дори калта и мрачното небе не можеха да ни потиснат.
Хижата е разположена сред букова гора, на около 2ч под вр. Баба. С часове можеш да разглеждаш дърветата в тази гора и да се изумяваш от нескончаемата фантазия, с която са изваяни тези скулптори от дърво. Веднага в съзнанието ми прозвуча песента “Лирическая” на Висоцки.
http://vbox7.com/play:53d01658
Здесь лапы у елей дрожат на весу,
Здесь птицы щебечут тревожно.
Живешь в заколдованном диком лесу,
Откуда уйти невозможно.
Пусть черемухи сохнут бельем на ветру,
Пусть дождем опадают сирени,
Все равно я отсюда тебя заберу
Во дворец, где играют свирели.
Привечер откъм долината започна да се изкачва мъгла. Сякаш това, което бяхме оставили в ниското, се опитваше да ни застигне и тук. Но гората само стана още по-призрачна и тиха. За разлика от хижата, където купонът течеше с пълна пара.
“Два акорда на китара,
леко дрезгав глас…..”.
И на който гласът му все още не беше дрезгав – стана такъв към 7ч сутринта, защото едва тогава закрихме купона. За малко.
А звезди имаше. Големи като прасета. Звезди, каквито не можем да видим през прозорците на панелните си черупки в града.
Като стана дума за прасета- не мога да подмина с безразличие кулинарната страна на вечерта. Защото понеже нали знаете, че гладна мечка хоро не играе. Нито пък сиртаки.
Както вече споменах, бяхме се събрали, за да отпразнуваме рожден ден и годеж. Разказвам тук за последното с изричното съгласие на годениците. Но историята им е колкото красива, толкова и поучителна, и не мога да я подмина, защото е едно от най-хубавите неща, на които съм ставала свидетел напоследък. Разликата във възрастта им е 18 години. Мога само да гадая колко много мъдрост, търпение и любов е необходима, за да бъдат заедно вече толкова време…
При поредното излизане навън, за да се порадваме на чистия въздух, установихме, че вече се е развиделило. А ни чакаше изкачване на вр. Баба, поради което благоразумно се оттеглихме по стаите за кратка дрямка. А утрото ни посрещна с искрящо синъо небе и прясно изпечени пържоли на масата :))) И двама местни, дошли с джипка дотук. Узнавайки за плановете ни да изкачим върха, те предложиха да ни спестят половината път, като ни закарат донякъде. Препили, преяли и недоспали, идеята ни се видя привлекателна, но бяхме 7+1 души, а джипката далеч не беше голяма. Все пак, водени от максимата, че няма невъзможни неща, успяхме да се сбутаме 8 души “на 2 етажа” в колата. Траповете по пътя и неравния терен превърнаха пътуването в незабравимо преживяване и за джипа, и за нас.
Старопланинското било ни посрещна с килим от лилави минзухари. Падна голямо залягане между цветята за снимки.
Наслаждавахме се на гледките, докато не забелязахме откритите рудници “Медет”. Замислих се с колко положителна енергия ни зарежда планината и ми прилоша при вида на това, което сме й сторили ние.
Под върха има паметник на близо 900те руски и български войници, загинали при снежната буря, която е съпътствала преминаването на Балкана (Етрополе-Буново) през зимата на 1877. Полазиха ме тръпки като си представих стотици човешки кости, пръснати по билото, където сега растяха хиляди минзухари. Помолих се душите на тези хора да са намерили покой и си внуших, че за всеки от тях в тревата расте поне по един минзухар.
До върха се стига по черен път. По-точно не се стига до самия връх, защото попада в огражденията на военна база. Когато пристигнахме там имах усещането, че никога не ме е брулил по-свиреп вятър. Сякаш се опитваше да ни изгони по-бързо от това място и прекъсне разсъжденията ни защо изобщо на военните им е нужна огромната постройка, че и на връх планината.
Изправена срещу вятъра изведнъж почувствах, че той изсмуква горчилката от мен и я запраща надалеч, за да я замени с радост. Вътре в себе си реших, че вероятно съм като ехолокатор, прихванал положителните емоции на някой като мен, застанал на друг връх срещу вятъра.
Ветер
ДДТ
http://www.youtube.com/watch?v=j7z0jtmb ... re=related
На слизане, по идея на “младоженците” легнахме в снега, оформяйки с тела думата ДА. Предполагам, че всеки е вложил свое си значение в тази дума. Но всички се обединихме около мнението, че с този жест всъщност казваме ДА на хубавото, светлото, положителното.
Реплика към фотографа, докато правеше снимката:
- Вижда ли се какво пише?
- Не знам…
- Абе ти не можеш ли да четеш?!
Всичко хубаво, както и всичко лошо има своя край. Планината обаче остава в нас.И ние в нея. Защото ”всичко е едно”!
http://www.vbox7.com/play:8483710f
Прощание с горами.
Висоцки
В суету городов и в потоки машин
Возвращаемся мы - просто некуда деться!
И спускаемся вниз с покоренных вершин,
Оставляя в горах, оставляя в горах свое сердце.
Так оставьте ненужные споры!
Я себе уже все доказал -
Лучше гор могут быть только горы,
На которых еще не бывал.
Кто захочет в беде оставаться один?
Кто захочет уйти, зову сердца не внемля?
Но спускаемся мы с покоренных вершин -
Что же делать, и боги спускались на землю.
Так оставьте ненужные споры!
Я себе уже все доказал -
Лучше гор могут быть только горы,
На которых еще не бывал.
Сколько слов и надежд, сколько песен и тем
Горы будят у нас и зовут нас остаться.
Но спускаемся мы - кто на год, кто совсем,
Потому что всегда, потому что всегда мы должны возвращаться.
Так оставьте ненужные споры!
Я себе уже все доказал -
Лучше гор могут быть только горы,
На которых никто не бывал.
ПП Благодаря на Сноу, Тере и Кента за търпението и помощта, които ми оказаха при борбата с качването на снимките
ППП Не целият снимков материал е мой. Имах проблеми с фотото, та се наложи да взема някоя и друга снимка назаем:bigsmile:
Ако не беше РД на щерката, щях и аз да се мъдря по снимките.
е, ако се беше обадила
