Да се включим утре и ние,
да си прочетем по нещо и тук
Маратон на четенето
Маратон на четенето
Маратонът започва на 23 април - Международния ден на книгата и авторското право.
Да се включим утре и ние,
да си прочетем по нещо и тук
Да се включим утре и ние,
да си прочетем по нещо и тук
"Спаси си деня!" - Green Light
-
windcolours
- Мнения: 4447
- Регистриран на: 07.02.10, 12:10
- Местоположение: София
звучи готино като идея....да вземем да решим какво ще четем и накрая всеки да си каже като как го е разбрал....може и да си направим томбола! Всеки казва номерче, а всяко номерче отговаря на даден писател, книга, поет, стих...
тва за тези от нас дето нямат работа де.....
.
тва за тези от нас дето нямат работа де.....
."Животът ще покаже на всеки какъв е той" Гьоте
-
сър Айвънхоу
- Мнения: 13302
- Регистриран на: 22.11.06, 15:57
Re: Маратон на четенето
значи на тази дата НЯМА да чета... щото явно ми е празник, а на празник не се работи...Нефертити написа:Маратонът започва на 23 април - Международния ден на книгата и авторското право.
Да се включим утре и ние,
да си прочетем по нещо и тук
Маратонът започна
Ще го стартирам аз като човек, работещ в сферата на културата.
Считам за подобаващо да честитим вчерашния юбилей на Валери Петров.
Валери Петров (псевдоним на Валери Нисим Меворах) , (р. 1920) , български поет , сценарист , драматург и преводач от европейски произход.
Големият български писател Валери Петров навърши 90 години вчера. Поколения българи израснаха с неговите стихове, пиеси и сценарии за филми. На него дължим и цялостните преводи на Шекспир и на творчеството на западно-европейските писатели.
Валери Петров вярва, че хората могат да се разберат не с удари, а с думи. Когато говорим за него си представяме цялата поезия и разбираме езика на Шекспир. Музата все още каца на компютъра му, а римите се разхождат заедно с него по улицата, връхлитат го дори когато гледа новините.
ДИПЛОДОШКА ЖАЛБА
Ний сме диплодоци, кротки, тревопасни,
тежки и огромни, ала безопасни.
Дълго си живяхме мирно и по свойски
в нявгашни далечни ери мезозойски,
ала нещо става - чувстваме го всички,
като си напрегнем дребните главички:
някои животни станали са ловки,
нокти са развили и добили човки,
гребени от плочи, челюсти зъбати,
и на туй отгоре - нрави непознати.
А пък ний, родени в миналото време,
ний сме пригодени папрат да пасеме
и затуй зъбите са ни всички кътни,
и затуй спокойно другите ядат ни,
и затуй видът ни, рядък напоследък,
бавно си изчезва с общия напредък.
Но не може нищо тук да се извърши,
тъй като процесът става твърде бърже,
а не подобава някой диплодокус
да се унижава до подобен фокус:
за да не загине, зъби да си турне,
тоест, по причини чисто конюнктурни.
И какво излиза? Че като държиме
да опазим свойто диплодошко име,
сложен в обстановка, сложна като тази,
себе си видът ни няма да опази.
Но какво да сторим? И полека-лека
тръгваме ний в свойта царствена пътека,
трийсет метра дълги, бавни и масивни,
все тъй удивени и все тъй наивни,
да поставим нейде в залите музейни
своите огромни прешлени идейни.
МАЛКАТА КЪЩА
Къде изчезна, малка къщо,
със барелефа над вратата си?
Едно чудовище могъщо
разчиства твоите остатъци.
Балкончето в бръшлян го няма,
под него няма я и фурната,
на тяхно място в грозна яма
оградката стърчи, катурната.
За два-три дена те погълна,
не ти прости духът на времето,
а през годините бе пълна
и с радостта им, и със бремето.
Какво от тебе ще остане?
Фасадката ти само, ако е
успяла смътно да се хване
на снимка във албумче някое.
Сега един квадрат открит си,
разделящ две кооперации,
във който пърхат леки птици
и тягостни асоциации,
като например тази първа,
че временни неща изграждаме
и че не много ни отърва
да мислим за какво се раждаме.
предавам щафетата на вас.
Считам за подобаващо да честитим вчерашния юбилей на Валери Петров.
Валери Петров (псевдоним на Валери Нисим Меворах) , (р. 1920) , български поет , сценарист , драматург и преводач от европейски произход.
Големият български писател Валери Петров навърши 90 години вчера. Поколения българи израснаха с неговите стихове, пиеси и сценарии за филми. На него дължим и цялостните преводи на Шекспир и на творчеството на западно-европейските писатели.
Валери Петров вярва, че хората могат да се разберат не с удари, а с думи. Когато говорим за него си представяме цялата поезия и разбираме езика на Шекспир. Музата все още каца на компютъра му, а римите се разхождат заедно с него по улицата, връхлитат го дори когато гледа новините.
ДИПЛОДОШКА ЖАЛБА
Ний сме диплодоци, кротки, тревопасни,
тежки и огромни, ала безопасни.
Дълго си живяхме мирно и по свойски
в нявгашни далечни ери мезозойски,
ала нещо става - чувстваме го всички,
като си напрегнем дребните главички:
някои животни станали са ловки,
нокти са развили и добили човки,
гребени от плочи, челюсти зъбати,
и на туй отгоре - нрави непознати.
А пък ний, родени в миналото време,
ний сме пригодени папрат да пасеме
и затуй зъбите са ни всички кътни,
и затуй спокойно другите ядат ни,
и затуй видът ни, рядък напоследък,
бавно си изчезва с общия напредък.
Но не може нищо тук да се извърши,
тъй като процесът става твърде бърже,
а не подобава някой диплодокус
да се унижава до подобен фокус:
за да не загине, зъби да си турне,
тоест, по причини чисто конюнктурни.
И какво излиза? Че като държиме
да опазим свойто диплодошко име,
сложен в обстановка, сложна като тази,
себе си видът ни няма да опази.
Но какво да сторим? И полека-лека
тръгваме ний в свойта царствена пътека,
трийсет метра дълги, бавни и масивни,
все тъй удивени и все тъй наивни,
да поставим нейде в залите музейни
своите огромни прешлени идейни.
МАЛКАТА КЪЩА
Къде изчезна, малка къщо,
със барелефа над вратата си?
Едно чудовище могъщо
разчиства твоите остатъци.
Балкончето в бръшлян го няма,
под него няма я и фурната,
на тяхно място в грозна яма
оградката стърчи, катурната.
За два-три дена те погълна,
не ти прости духът на времето,
а през годините бе пълна
и с радостта им, и със бремето.
Какво от тебе ще остане?
Фасадката ти само, ако е
успяла смътно да се хване
на снимка във албумче някое.
Сега един квадрат открит си,
разделящ две кооперации,
във който пърхат леки птици
и тягостни асоциации,
като например тази първа,
че временни неща изграждаме
и че не много ни отърва
да мислим за какво се раждаме.
предавам щафетата на вас.
"Спаси си деня!" - Green Light
Re: Маратон на четенето
и аз почвам да чета авторското правоНефертити написа:Маратонът започва на 23 април - Международния ден на книгата и авторското право.
Да се включим утре и ние,
да си прочетем по нещо и тук
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
за по-мързеливите
и за работливите, които не им се чете,
нека послушат :
стихове на Мадлен Алгафари.
Днес пред аудитория четох именно нея- колежката, авторитета, познатата.
Послушайте я/ме и вие.
http://vbox7.com/play:38cbcc19
http://vbox7.com/play:08b3a18b&al=1&vid=
http://vbox7.com/play:4e6d1dc3
http://vbox7.com/play:4e6d1dc3&al=1&vid= за вас!
http://vbox7.com/play:9f86cb24&al=1&vid=
и за работливите, които не им се чете,
нека послушат :
стихове на Мадлен Алгафари.
Днес пред аудитория четох именно нея- колежката, авторитета, познатата.
Послушайте я/ме и вие.
http://vbox7.com/play:38cbcc19
http://vbox7.com/play:08b3a18b&al=1&vid=
http://vbox7.com/play:4e6d1dc3
http://vbox7.com/play:4e6d1dc3&al=1&vid= за вас!
http://vbox7.com/play:9f86cb24&al=1&vid=
"Спаси си деня!" - Green Light
Re: Маратон на четенето
Ето ЗАПСП, започвай:ELBI написа:и аз почвам да чета авторското правоНефертити написа:Маратонът започва на 23 април - Международния ден на книгата и авторското право.
Да се включим утре и ние,
да си прочетем по нещо и тук
http://im.cablebg.net/clients/zapsp-93.htm
после ще те изпитвам, да знаеш
"Спаси си деня!" - Green Light
Ей,ELBI написа:адски интересно... ще се отдам на това четене - все пак е световен ден...
с героите е малко зле този матриал, но може да стигна до главния по-надолу...
защо не се отнасяте оп-сериозно ПОНЕ с тази тема,
калпазани недни!
Раздавам книгите
и отсъствия ще пиша.
"Спаси си деня!" - Green Light
много си строга, рийшли...Нефертити написа:Ей,ELBI написа:адски интересно... ще се отдам на това четене - все пак е световен ден...
с героите е малко зле този матриал, но може да стигна до главния по-надолу...
защо не се отнасяте оп-сериозно ПОНЕ с тази тема,
калпазани недни!
Раздавам книгите, и отсъствия ще пиша.
http://farm4.static.flickr.com/3054/247 ... 5435ec.jpg
http://gamesnet.vo.llnwd.net/o1/gamesta ... 8_main.jpg
http://teacherpictures.com/images/naughty-teacher.jpg
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
аз намерих:Нефертити написа:
Елби,
що така ме подценяваш, ейй
снимаха по време на четенето.
Но няма да ви покажа снимки, защото сте несериозни четци.
http://www.mpsaz.org/lincoln/department ... -color.gif
http://www.snanji.com/pics/blue%20spruce%20picture.gif
http://www.ancgroup.com/storage/static/ ... 0books.jpg
(на горната -Рем е точно зад теб)
http://enhanced-minds.com/images/stories/hotteacher.jpg
(тук пишеш, но не може само четене)
http://campussqueeze.com/wp-content/upl ... eacher.jpg
така завършваш час...
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
-
Green Light
- Мнения: 13475
- Регистриран на: 22.09.06, 21:57
Йосиф Петров
Безсмъртният
Трагична битова поема
за стария общински бик
живял живот като в харема
на сластолюб султан велик
но после подло бил продаден
от кмет жесток и кръвожаден
на столичната салхана
за срам на всички времена!
Пред салханата във безреда,
като пред строг върховен съд,
тълпяха се безброй говеда
в очакване на свойта смърт.
Телета, крави и юници,
волове, бикчета и бици
във тоя свиден сетен час
мучаха жаловито с глас.
Като момиченца с момченца,
с безгрижни, весели сърца,
две групи шарени теленца
играеха като деца.
Край тях лежаха стари крави,
а други пък стояха прави
и кротко като у дома
на ум преживяха ярма.
Сред тази гмеж говежда сива,
общински бик стоеше горд,
с осанка царствено красива,
като на стар английски лорд.
Със нежност и любов отгледан
той подло бе сред нощ доведен
от подла общинарска сган
да бъде подло тук заклан.
С очи от скърби изнурени,
изгубил сила, мощ и власт,
сред кравите опечалени,
във сетния предсмъртен час,
говеждият ни лорд прославен,
от свои и чужди изоставен,
с безкрайна нежност си спомни
за свойте славни младини…
… Бе някога, преди години:
той беше хубав, силен, млад,
юнак сред млади юнакини –
герой на кравешкия свят.
Безбройни сиви хубавици,
пресладки крави и юници,
с капистри сребърни в ръка,
довеждаха му на крака.
Красив изгря далечен спомен
за първия му бичи скок:
той беше млад, неук и скромен,
със хубав, кривнат, светъл рог.
Телицата бе първескиня,
от зор капистрата откина,
но скачката му удържа
и стана млада госпожа.
Занизаха се ред години
на всекидневен бичи труд:
юници млади, нежни, фини
и в зной, и в мраз, и в пек, и в студ,
пристигаха на върволици
все млади, стройни хубавици,
възжаждали греховен миг
в прегръдката на расов бик.
Телички дребнички и малки
от Искърското дефиле
и монтафонки, сименталки
от Дунавското ни поле,
смутени, тръпни, боязливи,
прииждаха в редици сиви
по прашния далечен друм
като кумичици при кум.
И гордата му бича слава
на околийски първенец
разнесе се навред тогава,
подобно песен на звънец.
И нямаше душа говежда
да не подхранваше надежда
и скрит копнеж – момински блян –
за флирт със този Дон Жуан.
А той: охранен, едър, снажен,
отпуснал дълъг, сив гердан,
вървеше бавно горд и важен
със салтанат на млад султан.
И сторваха му път да мине
добитък, хора и гадини,
и славеше го птичи хор
във всяка къща, всеки двор.
Надут, наперен, сериозен –
като полковник на парад,
със поглед строг, суров и грозен
изглеждаше той „нижний” свят!
Но свойта работа служебна,
на глед нищожна, малка, дребна,
той вършеше с голям мерак
като синоден здравеняк.
Ах как го хранеха тогава!
С каква любов бе обграден!
И кмет, и бирник, и управа
за него мислеха весден.
На пух от плява той лежеше,
каквото да е – не ядеше,
че сред хамбари със ярма
той беше пуснат на салма.
Зер службата му бе такава:
налагаше се да яде,
стопански план го задължава
безброй телета да даде,
че нужда имаше народа
от хубавата му порода
да влачи тежките коли
по кални друмища в мъгли.
***
На прародители далечни
далечен и разгален внук,
за неговите баби млечни
се носеха легенди тук
А майка му – халал и име –
е давала от свойто виме,
по думите на бай Младен,
от две до три ведра на ден.
Дедите му – красиви бици –
се радвали на благ живот
и властвали като владици
над простия говежди род.
Със кеф живота си живели:
каквото искали ядели
и служили със жар и плам
на любовта в светия храм!
Като красива нежна рожба
на стар, прославен, знатен род
в говедовъдната изложба
зачуди в Плевен цял народ!
Петчленно жури със отрада
му даде първата награда
а гостът важен отдалеч,
два часа там държа му реч!
Но щастието тук не спира,
а лей се като из ръкав:
на поза го фотографира
нарочно викнат фотограф.
Портретът му бе бързо пратен
и незабавно отпечатан.
Изпратен бе и друг портрет
чак в Министерския съвет.
Щом скотовъдния оратор
привърши дългия трактат
усмихнат кинооператор
го сне със филмов апарат.
И после прегледът обходи
страни, държави и народи
и сякаш даде той криле
на славни папи и крале!
А, радиото с гръмки фрази
света за него прогърмя
и славата му на талази
заля широката земя.
Възжаждаха го хубавици,
а разни старци и владици
му завидяха с бяс и яд
на хубавия занаят.
А хубав беше занаята
на нашия говежди шеф:
да ти заплаща общината
загдето ти си правиш кеф.
Че кой такава служба славна,
за благото на тоз народ
не би я служил цял живот?
Веднъж доведоха юничка
с наведена от срам главичка,
плахлива като горска птичка
пристъпи тя едва, едва.
Със лъвски скок я той възседна,
тя с жал стопанина погледна
и със премрежени очи
започна жално да мучи.
Когато слезе той от нея
трепереше тя, като лист,
а той – лъвът, епикурея –
бе чист, като евангелист!
Подвила своята опашка,
юничката ни сиромашка,
недели после с поглед плах
потръпваше във сладък страх.
Занизаха се дни честити
и сладки, като пчелен мед,
и всички чувстваха се сити
юници, крави, бик и кмет.
Стопаните и те щастливи
работеха по свойте ниви,
очакващи от все сърце
теленца, сиренце, млекце.
Тъй майстор беше в занаята,
героят, нашият познат,
че славата му всепризната
обая кравешкия свят.
А той – охранен юначина –
старица или първескиня
не ги пробираше, а с ред
им скачаше като атлет.
Но ето – както често става:
увлечен в свойта дива страст,
той почна да се остървява,
като управник прост от власт.
И стана груб, безочлив, гаден,
жесток, свиреп и кръвожаден
и лудост почна да личи
в кръвясалите му очи.
Когато кравенце красиво
довеждаха му – всеки път
той изреваваше тъй диво,
че ужас всяваше и смърт!
От страх изтръпваше махлата:
уплашени навред децата
сред страшни писъци и смут
се свиваха във майчин скут!
Започна често да налита
и да напада като звяр,
веднъжка даже се опита
и на самия си бикар,
но той с верига на краката
с уюн привърза му рогата
и после с дългия кривак
му тръсна сто оки даяк!
***
Годините летят, отлитат,
отиват си във вечността
и без дори да ни попитат,
открадват ни от младостта.
А ний се мъчим, борим, любим
и всеки ден по малко губим,
докато дойде оня час,
когато гасне сетна страст!
Така се случи и с героя
на тоя мъничък роман,
на лудата си страст в пороя
залитна той, като пиян,
но времето с камшик минава
и всяка лудост укротява,
та тоя бик ли що пуфти
не може то да укроти?
Ах, то какво ли не разнищя!
Героят знатен на страстта
започна да се понасища
и да разслабва дейността.
Преди ги качваше без мяра –
каквато падне – млада, стара,
а вече почна със мерак
да ги пробира, и то как!
Напреж покриваше с дузина,
а днес едва по две на ден.
И от година на година
той ставаше по- уморен.
Полека- лека изостави
окльощените дърти крави,
а търсеше юнички той
загладени – от род и сой.
Ала дойдоха дни горчиви,
в които той живот прокле:
зад млади бутчета красиви
висеше цели часове,
докато тежко се изправи
и се помъчи да направи
това, което сам Аллах
нарекъл беше „сладък грях”.
И най- подире всичко свърши
отпусна той победен меч.
Невидим враг ли го прекърши,
та нивга той не стана веч?
И нашият герой посърна
и от света очи отвърна,
навън да се показва спря,
съвсем отпадна, застаря.
Събра общинската управа
тогава селския ни кмет
и бързо дадоха обява
във седем вестника подред,
че бикът се на търг продава
и който иска да наддава
да се яви във сряда в пет
във кметовия кабинет.
Отвред пристигнаха касапи
със мазни кожени палта
и с черни капи на арапи,
с капаци дълги на врата.
И дадоха добри парички
а най- жестокия от всички,
на кръста със кама и нож
го сам доведе посред нощ,
ей тук, пред кланницата градска,
пред фабриката на смъртта,
с машина кървава и адска,
най- кървавата на света,
с огромен нож на колелета,
обезглавявала, проклета,
разказвал някакъв си мъж,
по пет шест бика наведнъж!
И ето го сега: забравен,
във тая нощ пред тоя съд,
от свои и близки изоставен,
очакваше го страшна смърт!
Макар осъден, жаден, гладен,
Исус бе някога продаден
за сребърници цял каскет,
а той – за пачка книжна смет!
Къде е съвестта чутовна
на гордия богочовек
и справедливостта върховна
на двадесетия ни век?
Къде е правдата, другари,
управници и общинари,
потънали в архивен прах,
във престъпления и грях?
Наместо с орден за заслуга
и на гърдите със медал,
зарад голямата услуга,
която той им беше дал,
със топлата си братска дружба
през дълголетната му служба
на вярност честност, труд, борба,
дариха го … със нож в гърба.
А мислеше си той, горкият,
през тихите, яхърни дни,
когато буйната стихия
на младостта му отзвъни
и тежка старост го налегне,
а предницата му натегне,
в общинския дебел тефтер
ще го запишат пенсионер.
Прекарал би си старините
тъй както никой друг старик:
весден би пасъл из лъките
свободно, тъй, без оглавник.
Тревите сладки би пробирал,
а вечер сам би се прибирал
от веселия слънчев кър
в общинския широк яхър.
Когато имаха от него нужда,
угаждаха му с що ли не,
а днес? .. Той взе да се пробужда
от летаргичното спане.
Разбра им кондиките как са:
от всяка скачка тлъста пачка
събирали са те в пари,
общинските му маскари!
Разбра той страшната измама
със кроткия говежди род
и кървавата лична драма
на неговия чист живот.
За тях той бил е воденичка:
от всеки скок върху юничка
по лев, по два, по три, по пет
крадял общинския бюджет!
А днес, когато е негоден
за подвига на младостта
и по велик закон природен
погасна в него любовта,
намериха се куп сатрапи,
продадоха го на касапи,
в ръката със жесток топор.
Каква съдба! Какъв позор!
Къде е истината свята?
О, днес е той така злочест!
Ах, тези, що са в общината
да могат да му паднат днес:
на рог по седем- осем души
като кебап ще ги намуши
и зарад всички мръсоти
жестоко ще им отмъсти!
Но само те ли? Колко други
живеят с подлост и лъжи
Гъмжи животът от влечуги,
от мекотели цял гъмжи!
Мнозина днес се препитават
със подлости и преуспяват,
а други с мерзост и лъжа
те повече са, бас държа.
Навъдиха се вред умници
от най- различен ранг и сорт:
преписването от класици
превърнаха в печален спорт!
Невежи, прости, не престават
грамотни да ограмотяват
и с грозен пропаганден шум
на умните да дават ум!
Омръзна му хвалби да слуша
от всеки срещнат малчуган.
От речи му дойде до гуша
от сказки рекъл е аман!
Невръстни бикчета – хлапета,
в професията си джуджета,
чиито майки е любил
акъл му дават днес. Резил!
На скотовъдното стопанство
той посвети му цял живот
и както казахме чак в странство
познат бе неговият род.
Десетилетия той цели
служи на благородни цели
без план за всеки трудов ден
но с чувството на дълг свещен!
Без вестникарски шум тогава
но с денонощен труд, безспир,
спечели той завидна слава
на пръв разплодник – бригадир.
Той беше счупил всички норми,
дори въведе и реформи
във своя тънък занаят
чрез нови скачки, с нов похват!
Затуй ли беше той създаден
от всемогъщия творец,
да бъде подло днес продаден
от някакъв си кмет – подлец
и в салханата грозна, черна,
със гилотината модерна
тук, пред очите на светът
без съд да го обезглавят?
Ще го направят на суджуци
и разни градски негодяи
и подли пладнешки хайдуци
ще го разнасят по гуляи.
От кожата му за ботуши
ще вземат гьон за десет души
и ще направят те без жал
от кокалите му туткал.
От бутовите му останки
с особен кучи интерес
ще фабрикуват кош луканки
и всякакъв деликатес.
И с тях гладници като псета
ще пълнят своите шкембета
и ще крещят „ура”, „ура”!
на всяка пищна кьор- софра.
Безделнички с усмивки благи,
кирливи рошави момци,
хайлази, мамини синчаги,
нехранимайковци- крадци
със антитрудови таланти
във свръхмодерни ресторанти
ще се погаврят с вълча стръв
над неговата плът и кръв.
Далака, бъбреците бели,
почти сурови „а лангле”
завчас ще ги излапа цели
във някакво си бирхале
лапач пригладен, лъскав, мазен,
със череп твърд, но кух и празен-
дипломатически хайдук,
на бай ни Ганя трети внук!
А гастрономи – мръсни псета,
от хубавите му меса
ще майсторисат куп мезета
и кулинарни чудеса:
жиго, гулаш, жамбон, ролета
пържоли, шницели, кюфтета
и разни лакомства безброй!
Ах, боже мой! Ах, боже мой!
Чиновник някакъв си дребен,
за подкупи със джоб дълбок,
ще носи скъп прозрачен гребен
от неговия светъл рог.
А козината му- коприна –
срещу валута, във чужбина
ще изнесат за непознат
особен, рядък фабрикант.
И най- подир, о, майко мила! –
не ще да имат капка срам:
от яката му бича жила
ще изработят бич голям.
И с него буйните студенти
и непокорни елементи
надигащи се тук – таме
ще ги „съветват” насаме.
Като Христа се той раздаде,
на милиони е баща!
И много щастие създаде,
и много хубост завеща.
И ето днеска за отплата
доведоха го в салханата,
във кървавата салхана.
О, нрави, и о, времена!
И свойто тяло остаряло
разтърси той във горък плач
и сбра се в миг голямо, мало
пред своя грохнал, стар водач.
Когато всичко бе готово
държа им той последно слово
и като истински баща
да тръгне пръв им обеща.
И ето черния джелатин
нададе страшния си глас.
Дойде без поп и адвокатин
върховният съдбовен час.
Развъвраха се във безреда
обезумелите говеда,
а старият общински лорд
стоеше несломим и горд!
Със поглед тъмен той изгледа
във тоя скръбен, сетен миг
джелати, хора и говеда,
и като стар борец и бик
последно сбогом взе с живота
и тръгна сам към ешафота –
към кървавия ешафот,
за срам на цял един народ!...
***
Аз дълго гледах тая гледка
пред кървавия ешафот
и мислено си дадох сметка
за смисъла на тоз живот.
И кръст полека като сторих,
със чиста съвест отговорих:
спокойно бих и аз умрял,
такъв живот да бих живял!
Трагична битова поема
за стария общински бик
живял живот като в харема
на сластолюб султан велик
но после подло бил продаден
от кмет жесток и кръвожаден
на столичната салхана
за срам на всички времена!
Пред салханата във безреда,
като пред строг върховен съд,
тълпяха се безброй говеда
в очакване на свойта смърт.
Телета, крави и юници,
волове, бикчета и бици
във тоя свиден сетен час
мучаха жаловито с глас.
Като момиченца с момченца,
с безгрижни, весели сърца,
две групи шарени теленца
играеха като деца.
Край тях лежаха стари крави,
а други пък стояха прави
и кротко като у дома
на ум преживяха ярма.
Сред тази гмеж говежда сива,
общински бик стоеше горд,
с осанка царствено красива,
като на стар английски лорд.
Със нежност и любов отгледан
той подло бе сред нощ доведен
от подла общинарска сган
да бъде подло тук заклан.
С очи от скърби изнурени,
изгубил сила, мощ и власт,
сред кравите опечалени,
във сетния предсмъртен час,
говеждият ни лорд прославен,
от свои и чужди изоставен,
с безкрайна нежност си спомни
за свойте славни младини…
… Бе някога, преди години:
той беше хубав, силен, млад,
юнак сред млади юнакини –
герой на кравешкия свят.
Безбройни сиви хубавици,
пресладки крави и юници,
с капистри сребърни в ръка,
довеждаха му на крака.
Красив изгря далечен спомен
за първия му бичи скок:
той беше млад, неук и скромен,
със хубав, кривнат, светъл рог.
Телицата бе първескиня,
от зор капистрата откина,
но скачката му удържа
и стана млада госпожа.
Занизаха се ред години
на всекидневен бичи труд:
юници млади, нежни, фини
и в зной, и в мраз, и в пек, и в студ,
пристигаха на върволици
все млади, стройни хубавици,
възжаждали греховен миг
в прегръдката на расов бик.
Телички дребнички и малки
от Искърското дефиле
и монтафонки, сименталки
от Дунавското ни поле,
смутени, тръпни, боязливи,
прииждаха в редици сиви
по прашния далечен друм
като кумичици при кум.
И гордата му бича слава
на околийски първенец
разнесе се навред тогава,
подобно песен на звънец.
И нямаше душа говежда
да не подхранваше надежда
и скрит копнеж – момински блян –
за флирт със този Дон Жуан.
А той: охранен, едър, снажен,
отпуснал дълъг, сив гердан,
вървеше бавно горд и важен
със салтанат на млад султан.
И сторваха му път да мине
добитък, хора и гадини,
и славеше го птичи хор
във всяка къща, всеки двор.
Надут, наперен, сериозен –
като полковник на парад,
със поглед строг, суров и грозен
изглеждаше той „нижний” свят!
Но свойта работа служебна,
на глед нищожна, малка, дребна,
той вършеше с голям мерак
като синоден здравеняк.
Ах как го хранеха тогава!
С каква любов бе обграден!
И кмет, и бирник, и управа
за него мислеха весден.
На пух от плява той лежеше,
каквото да е – не ядеше,
че сред хамбари със ярма
той беше пуснат на салма.
Зер службата му бе такава:
налагаше се да яде,
стопански план го задължава
безброй телета да даде,
че нужда имаше народа
от хубавата му порода
да влачи тежките коли
по кални друмища в мъгли.
***
На прародители далечни
далечен и разгален внук,
за неговите баби млечни
се носеха легенди тук
А майка му – халал и име –
е давала от свойто виме,
по думите на бай Младен,
от две до три ведра на ден.
Дедите му – красиви бици –
се радвали на благ живот
и властвали като владици
над простия говежди род.
Със кеф живота си живели:
каквото искали ядели
и служили със жар и плам
на любовта в светия храм!
Като красива нежна рожба
на стар, прославен, знатен род
в говедовъдната изложба
зачуди в Плевен цял народ!
Петчленно жури със отрада
му даде първата награда
а гостът важен отдалеч,
два часа там държа му реч!
Но щастието тук не спира,
а лей се като из ръкав:
на поза го фотографира
нарочно викнат фотограф.
Портретът му бе бързо пратен
и незабавно отпечатан.
Изпратен бе и друг портрет
чак в Министерския съвет.
Щом скотовъдния оратор
привърши дългия трактат
усмихнат кинооператор
го сне със филмов апарат.
И после прегледът обходи
страни, държави и народи
и сякаш даде той криле
на славни папи и крале!
А, радиото с гръмки фрази
света за него прогърмя
и славата му на талази
заля широката земя.
Възжаждаха го хубавици,
а разни старци и владици
му завидяха с бяс и яд
на хубавия занаят.
А хубав беше занаята
на нашия говежди шеф:
да ти заплаща общината
загдето ти си правиш кеф.
Че кой такава служба славна,
за благото на тоз народ
не би я служил цял живот?
Веднъж доведоха юничка
с наведена от срам главичка,
плахлива като горска птичка
пристъпи тя едва, едва.
Със лъвски скок я той възседна,
тя с жал стопанина погледна
и със премрежени очи
започна жално да мучи.
Когато слезе той от нея
трепереше тя, като лист,
а той – лъвът, епикурея –
бе чист, като евангелист!
Подвила своята опашка,
юничката ни сиромашка,
недели после с поглед плах
потръпваше във сладък страх.
Занизаха се дни честити
и сладки, като пчелен мед,
и всички чувстваха се сити
юници, крави, бик и кмет.
Стопаните и те щастливи
работеха по свойте ниви,
очакващи от все сърце
теленца, сиренце, млекце.
Тъй майстор беше в занаята,
героят, нашият познат,
че славата му всепризната
обая кравешкия свят.
А той – охранен юначина –
старица или първескиня
не ги пробираше, а с ред
им скачаше като атлет.
Но ето – както често става:
увлечен в свойта дива страст,
той почна да се остървява,
като управник прост от власт.
И стана груб, безочлив, гаден,
жесток, свиреп и кръвожаден
и лудост почна да личи
в кръвясалите му очи.
Когато кравенце красиво
довеждаха му – всеки път
той изреваваше тъй диво,
че ужас всяваше и смърт!
От страх изтръпваше махлата:
уплашени навред децата
сред страшни писъци и смут
се свиваха във майчин скут!
Започна често да налита
и да напада като звяр,
веднъжка даже се опита
и на самия си бикар,
но той с верига на краката
с уюн привърза му рогата
и после с дългия кривак
му тръсна сто оки даяк!
***
Годините летят, отлитат,
отиват си във вечността
и без дори да ни попитат,
открадват ни от младостта.
А ний се мъчим, борим, любим
и всеки ден по малко губим,
докато дойде оня час,
когато гасне сетна страст!
Така се случи и с героя
на тоя мъничък роман,
на лудата си страст в пороя
залитна той, като пиян,
но времето с камшик минава
и всяка лудост укротява,
та тоя бик ли що пуфти
не може то да укроти?
Ах, то какво ли не разнищя!
Героят знатен на страстта
започна да се понасища
и да разслабва дейността.
Преди ги качваше без мяра –
каквато падне – млада, стара,
а вече почна със мерак
да ги пробира, и то как!
Напреж покриваше с дузина,
а днес едва по две на ден.
И от година на година
той ставаше по- уморен.
Полека- лека изостави
окльощените дърти крави,
а търсеше юнички той
загладени – от род и сой.
Ала дойдоха дни горчиви,
в които той живот прокле:
зад млади бутчета красиви
висеше цели часове,
докато тежко се изправи
и се помъчи да направи
това, което сам Аллах
нарекъл беше „сладък грях”.
И най- подире всичко свърши
отпусна той победен меч.
Невидим враг ли го прекърши,
та нивга той не стана веч?
И нашият герой посърна
и от света очи отвърна,
навън да се показва спря,
съвсем отпадна, застаря.
Събра общинската управа
тогава селския ни кмет
и бързо дадоха обява
във седем вестника подред,
че бикът се на търг продава
и който иска да наддава
да се яви във сряда в пет
във кметовия кабинет.
Отвред пристигнаха касапи
със мазни кожени палта
и с черни капи на арапи,
с капаци дълги на врата.
И дадоха добри парички
а най- жестокия от всички,
на кръста със кама и нож
го сам доведе посред нощ,
ей тук, пред кланницата градска,
пред фабриката на смъртта,
с машина кървава и адска,
най- кървавата на света,
с огромен нож на колелета,
обезглавявала, проклета,
разказвал някакъв си мъж,
по пет шест бика наведнъж!
И ето го сега: забравен,
във тая нощ пред тоя съд,
от свои и близки изоставен,
очакваше го страшна смърт!
Макар осъден, жаден, гладен,
Исус бе някога продаден
за сребърници цял каскет,
а той – за пачка книжна смет!
Къде е съвестта чутовна
на гордия богочовек
и справедливостта върховна
на двадесетия ни век?
Къде е правдата, другари,
управници и общинари,
потънали в архивен прах,
във престъпления и грях?
Наместо с орден за заслуга
и на гърдите със медал,
зарад голямата услуга,
която той им беше дал,
със топлата си братска дружба
през дълголетната му служба
на вярност честност, труд, борба,
дариха го … със нож в гърба.
А мислеше си той, горкият,
през тихите, яхърни дни,
когато буйната стихия
на младостта му отзвъни
и тежка старост го налегне,
а предницата му натегне,
в общинския дебел тефтер
ще го запишат пенсионер.
Прекарал би си старините
тъй както никой друг старик:
весден би пасъл из лъките
свободно, тъй, без оглавник.
Тревите сладки би пробирал,
а вечер сам би се прибирал
от веселия слънчев кър
в общинския широк яхър.
Когато имаха от него нужда,
угаждаха му с що ли не,
а днес? .. Той взе да се пробужда
от летаргичното спане.
Разбра им кондиките как са:
от всяка скачка тлъста пачка
събирали са те в пари,
общинските му маскари!
Разбра той страшната измама
със кроткия говежди род
и кървавата лична драма
на неговия чист живот.
За тях той бил е воденичка:
от всеки скок върху юничка
по лев, по два, по три, по пет
крадял общинския бюджет!
А днес, когато е негоден
за подвига на младостта
и по велик закон природен
погасна в него любовта,
намериха се куп сатрапи,
продадоха го на касапи,
в ръката със жесток топор.
Каква съдба! Какъв позор!
Къде е истината свята?
О, днес е той така злочест!
Ах, тези, що са в общината
да могат да му паднат днес:
на рог по седем- осем души
като кебап ще ги намуши
и зарад всички мръсоти
жестоко ще им отмъсти!
Но само те ли? Колко други
живеят с подлост и лъжи
Гъмжи животът от влечуги,
от мекотели цял гъмжи!
Мнозина днес се препитават
със подлости и преуспяват,
а други с мерзост и лъжа
те повече са, бас държа.
Навъдиха се вред умници
от най- различен ранг и сорт:
преписването от класици
превърнаха в печален спорт!
Невежи, прости, не престават
грамотни да ограмотяват
и с грозен пропаганден шум
на умните да дават ум!
Омръзна му хвалби да слуша
от всеки срещнат малчуган.
От речи му дойде до гуша
от сказки рекъл е аман!
Невръстни бикчета – хлапета,
в професията си джуджета,
чиито майки е любил
акъл му дават днес. Резил!
На скотовъдното стопанство
той посвети му цял живот
и както казахме чак в странство
познат бе неговият род.
Десетилетия той цели
служи на благородни цели
без план за всеки трудов ден
но с чувството на дълг свещен!
Без вестникарски шум тогава
но с денонощен труд, безспир,
спечели той завидна слава
на пръв разплодник – бригадир.
Той беше счупил всички норми,
дори въведе и реформи
във своя тънък занаят
чрез нови скачки, с нов похват!
Затуй ли беше той създаден
от всемогъщия творец,
да бъде подло днес продаден
от някакъв си кмет – подлец
и в салханата грозна, черна,
със гилотината модерна
тук, пред очите на светът
без съд да го обезглавят?
Ще го направят на суджуци
и разни градски негодяи
и подли пладнешки хайдуци
ще го разнасят по гуляи.
От кожата му за ботуши
ще вземат гьон за десет души
и ще направят те без жал
от кокалите му туткал.
От бутовите му останки
с особен кучи интерес
ще фабрикуват кош луканки
и всякакъв деликатес.
И с тях гладници като псета
ще пълнят своите шкембета
и ще крещят „ура”, „ура”!
на всяка пищна кьор- софра.
Безделнички с усмивки благи,
кирливи рошави момци,
хайлази, мамини синчаги,
нехранимайковци- крадци
със антитрудови таланти
във свръхмодерни ресторанти
ще се погаврят с вълча стръв
над неговата плът и кръв.
Далака, бъбреците бели,
почти сурови „а лангле”
завчас ще ги излапа цели
във някакво си бирхале
лапач пригладен, лъскав, мазен,
със череп твърд, но кух и празен-
дипломатически хайдук,
на бай ни Ганя трети внук!
А гастрономи – мръсни псета,
от хубавите му меса
ще майсторисат куп мезета
и кулинарни чудеса:
жиго, гулаш, жамбон, ролета
пържоли, шницели, кюфтета
и разни лакомства безброй!
Ах, боже мой! Ах, боже мой!
Чиновник някакъв си дребен,
за подкупи със джоб дълбок,
ще носи скъп прозрачен гребен
от неговия светъл рог.
А козината му- коприна –
срещу валута, във чужбина
ще изнесат за непознат
особен, рядък фабрикант.
И най- подир, о, майко мила! –
не ще да имат капка срам:
от яката му бича жила
ще изработят бич голям.
И с него буйните студенти
и непокорни елементи
надигащи се тук – таме
ще ги „съветват” насаме.
Като Христа се той раздаде,
на милиони е баща!
И много щастие създаде,
и много хубост завеща.
И ето днеска за отплата
доведоха го в салханата,
във кървавата салхана.
О, нрави, и о, времена!
И свойто тяло остаряло
разтърси той във горък плач
и сбра се в миг голямо, мало
пред своя грохнал, стар водач.
Когато всичко бе готово
държа им той последно слово
и като истински баща
да тръгне пръв им обеща.
И ето черния джелатин
нададе страшния си глас.
Дойде без поп и адвокатин
върховният съдбовен час.
Развъвраха се във безреда
обезумелите говеда,
а старият общински лорд
стоеше несломим и горд!
Със поглед тъмен той изгледа
във тоя скръбен, сетен миг
джелати, хора и говеда,
и като стар борец и бик
последно сбогом взе с живота
и тръгна сам към ешафота –
към кървавия ешафот,
за срам на цял един народ!...
***
Аз дълго гледах тая гледка
пред кървавия ешафот
и мислено си дадох сметка
за смисъла на тоз живот.
И кръст полека като сторих,
със чиста съвест отговорих:
спокойно бих и аз умрял,
такъв живот да бих живял!
-
сър Айвънхоу
- Мнения: 13302
- Регистриран на: 22.11.06, 15:57
-
сър Айвънхоу
- Мнения: 13302
- Регистриран на: 22.11.06, 15:57
Re: Маратон на четенето
Девойко, твоите очи
са истински сапфири.
Щастлив мъжът, в когото те
с любов сега се взират.
Елмаз е твоето сърце —
как всичко осиява!
Щастлив мъжът, комуто то
в любов се обещава.
Рубин е твоята уста,
не зная по-чаровна.
Щастлив мъжът, комуто тя
нашепва реч любовна.
Да знаех тоя мъж щастлив
и срещнех го случайно
самин в леса — ще се прости
с туй щастие безкрайно.
Хайнрих Хайне
и още от него...
са истински сапфири.
Щастлив мъжът, в когото те
с любов сега се взират.
Елмаз е твоето сърце —
как всичко осиява!
Щастлив мъжът, комуто то
в любов се обещава.
Рубин е твоята уста,
не зная по-чаровна.
Щастлив мъжът, комуто тя
нашепва реч любовна.
Да знаех тоя мъж щастлив
и срещнех го случайно
самин в леса — ще се прости
с туй щастие безкрайно.
Хайнрих Хайне
и още от него...
-
сър Айвънхоу
- Мнения: 13302
- Регистриран на: 22.11.06, 15:57
-
snowprincess
- Мнения: 5650
- Регистриран на: 24.09.06, 17:50
Re: Маратон на четенето
ПУК
от
ВАЛЕРИ ПЕТРОВ
Това се случило едно лято. Съвсем близо до плажа, от който долитали смях и викове, стърчала сред пясъка стъклена телефонна кабина. А вътре в кабината стояло малкото Лили по банско костюмче. С едната си ръчичка то държало слушалката, а с другата пластмасово харпунче; от време на време то се почесвало с харпунчето между плешките, защото кожата му се белела от слънцето и го сърбяла. Представяте ли си картинката: най-отпред кабината с Лилито, зад нея-жълтият плаж с чадърите, а най-отзад-синьото море и белите чайки над него.
И ето че отнейде се появил Набръчканият човек. Той много бързал да телефонира някъде, но нямало какво да прави-застанал пред кабината и зачакал.
Минала минута, минали две. Набръчканият човек вече не можел да търпи. Той отворил вратата на кабината казал:
- Хайде, малката, приключвай! Вече десет минути говориш!
- Ама аз не говоря-казало Лилито.
- Как не говориш! - учудил се Набръчканият човек. - А какво правиш?
- Слушам приказка - отговорило Лилито.
- Какво-о-о? - казал Набръчканият човек. Той не бил чувал, че има един телефонен номер, от който разказват за децата всеки ден по една нова приказка, и сега, за да не се види усмивката му, нарочно се намръщил и казал: - Хайде, хайде, ще й чуеш края друг път, от вашия телефон!
- Ама тя сега почва! - казало Лилито. – И съм си пуснала стотинката!
- И искаш да я чуеш цялата, така ли? - погледнал го Набръчканият човек.
- Така! - отговорило Лилито. - Тя е толкова интересна!
- Откъде пък знаеш? - попитал Набръчканият човек.
- Защото й чух края - казало Лилито.
- И за какво се разказва? - запитал Набръчканият човек.
- За едно момиченце, което слязло в дълбокото - казало Лилито. - И то се казва Лили като мен.
- Брей! - престорил се на учуден Набръчканият човек. - А можеш ли да се гмуркаш?
- Мога. Обаче само където морето е тънко - признало Лилито. - Защото мама.......
- Дето морето е какво? - прекъснал го Набръчканият човек.
- Тънко - повторило Лилито. -Дето вълничките.........................
То продължило да обяснява, но Набръчканият човек не го чувал, защото в главата му се вавъртели едни особени мисли. / Той, кой знае защо, от време на време мислел в стихове, затова и сега се получило нещо като стихотворение/. И ето какви били думите му:
Ах, колко чисто, прозрачно и звънко
Звучи това детско “морето е тънко”!
Като шум в раковина
Тази дума невинна,
Уж на смях
И уж нежно
Казва ясно
- на нас, нали? -
че сме, ах,
безнадеждно
и ужасно
пораснали!
И като свършил да мисли тези неща /които, разбира се, не са за деца/, Набръчканият човек казал:
- Добре, изслушай си приказката! Само дано не е дълга - имам цели три разговора да водя, за твое сведение.
Лилито много се зарадвало.
- Благодаря! - казало то, но тъкмо да затвори вратата на телефонната кабина, Набръчканият човек прибавил:
- Я чакай да чуя малко и аз, толкоз ли е интересна.
Лилито му подало слушалката и той я прилепил към ухото си.
И изведнъж станало чудо! Кабината потънала надолу като асансьор, а Набръчканият човек със слушалката в ръка останал нейде горе. Изчезнали щумът на плажа и крясъкът на чайките - станало невероятно тихо, защото телефонната кабина се била превърнала в подводна камера за изследване на морското дъно и вече отвсякъде я обграждала синьозелена вода, в която плували най-различни по вид и цвят същества. Кабината слизала все по-надълбоко, докато най-сетне нещо звъннало в нея, тя се заклатила, спряла неподвижна и Лилито преспокойно излязло навън с харпунчето си в ръка.
Колко било красиво всичко! Една по-чудна от друга се редували хубостите наоколо. Странни морски животни, прилични на хризантеми, шавали с прозрачни пипала; кафяви и зелени водорасли вълнували приказни пасбища, сред които се стрелкали шарено набраздени рибки. Лилито гледало наляво, гледало надясно, въртяло се омаяно на всички страни, но колкото и да се въртяло....
.......Едно ужасно същество, което се било появило иззад скалите и сега плувало зад него, все се изхитрявало да остане откъм гърба му, тъй че Лилито продължавало пътя, без да подозира опасността.
А какво било това ужасно същество?
Риба, то се знае, но невероятно грозна, кръгла като балон и все пак цялата ъглеста и бодлива, с опулени въртящи се очи и зъбата долна челюст, издадена като на куче от породата боксер. Освен това от тъпата й муцуна се извивал напред дълъг израстък, приличен на въдица, на който се люлеело червено електрическо фенерче.
Най-сетне, като се уморила да разглежда гостенката, страшната риба издала скърцащ звук, който почти не може да се изпише с букви:
- Х-р-р-р-ц-ч-ш-х-х-щ !..... Ще те изям!
Лилито подскочило и насочило харпунчето си към нея.
- Ч-к-щ-х-р.ц! Уплаши ли се?-изскърцала страшната риба.
- Не! - казало Лилито, макар че доста се било уплашило. - Защо скърцаш така?
- Това не е скърцане - изскърцала рибата - Това е моят смях. Ако река истински да скръцна със зъби.... Аз съм Ужаса на океана! Няма по-грозна и страшна риба от мен!
И тя запяла с ужасен глас:
- Аз съм страшният Хрили
с ужасните челюсти,
тъй че ти не разчитай
на своите прелести!
Виж ми зъбите само! Като скръцна със тях,
Всички живо тук долу си умира от страх,
Х-р-р-ц!
Аз нямам приятелки
И нямам приятели
И каквито съм имал,
От мен са патили.
Тъй че бързо готви се, безразсъдно дете,
Във очите на Хрили твойта смърт се чете,
Х-р-р-ц!
Песента на рибата била много страшна, но въпреки това Лилито само запитало:
- Значи се казваш Хрили?
- Да, защо? - запитала страшната риба изненадана, тъй като си мислела, че го е уплашила.
- Защото аз пък се казвам Лили - обяснило Лилито.
- Е, и какво от това? - казала рибата.
- Става римичка - засмяло се Лилито.-
Лили и Хрили
Нейде се скрили!
- Глупости! - казала рибата -Никаква римичка не става, защото истинското ми име е “Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери” от семейството на дълбоководните риби.
- А моето е Лиляна Трифонова Георгиева - казало Лилито - От семейството на мама и татко.
- Знам-изскърцала рибата. -И защо се забави?
- Един чичко горе....-започнало Лилито, но рибата го прекъснала:
-Чух го. И какво всъщност търсиш тук, в дълбокото? Дълбоко за теб, искам да кажа. А? Какво търсиш?
- Вълшебното бисерче - казало Лилито.
- Какво бисерче? - запитала рибата.
- Това, дето на който го намерел сърцето му ставало добро - казало Лилито.
- “Дето на който го намерел”! Така ли се говори? - изскърцала рибата - Само за това изречение заслужаваш да те изям. И къде си чула за такова бисерче? - запитала рибата.
- В една приказка пишеше - казало Лилито.
- Приказки! Какво ли няма в тях! – изскърцала рибата.-И защо ти е дотрябвало това бисерче?
- Защото мама, като направя пакост, все казва: ”А бе, Лиле, кога ще станеш добро дете?” – обяснило Лилито.
Рибата го изгледала внимателно от всички страни.
- Това, че си лоша, е хубаво. Но да не би да искаш да кажеш, че желаеш да станеш добра? - казала тя.
- Да - признало Лилито. - А пък не мога. Все се мъча, но................
- Не ме разсмивай! - казала рибата и скръцнала със зъби - Ц-щ-к-х-р-х-ц! Първо, това са измислици, защото такива бисери няма, и второ разсъждаваш много глупаво. Дотрябвало ти е да ставаш добра! Само ще си затрудняваш живота. По-добре е на този свят да си лош и жесток, грозен и страшен, така че всичко живо да се плаши от теб. Както се плашат от мен! Аз бих те изял като едно нищо, само че скоро съм обядвал, така че си ми почти напълно съвсем безразлична. Хайде, тръгвай си, преди да съм променил решението!
- Ако искам, ще тръгна! Да не е твое морето! - казало Лилито.
- Тръгвай си, ти казвам! - повторила застрашително рибата.
- Е пък няма да тръгна! - тропнало с краче Лилито. - Но аз все пак ще си потърся бисерчето.
- Тогава аз пък ще си тръгна. -казала рибата. - Сбогом с удивителна!
И отплувала нанякъде.
- Сбогом! - извикало след нея Лилито. - Но аз все пак ще си търся бисерчето!
- Твоя си работа! - дочул се отдалеч скърцащият глас. - Не ми се говори с глупави деца. Ц-х-ц-р-щ!
И Лилито продължило пътя си по морското дъно. А над него зазвучала нежна песничка, от тези, които нямат край - тъкмо мислиш, че са свършили и те пак почват отначало:
Свети във морето
На детските игри
Бисерче, което
Ни прави по-добри.
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че
Свети във морето
на детските игри
бисерче, което
ни прави по-добри....
А картината долу всеки миг се меняла и ето че водата се изпълнила с безброй прозрачни медузки. Сякаш били спуснати парашутисти някъде отвисоко - синкави и розови, те плавали около Лили и пеели:
- Ний сме медузките, ний сме медузките -
вижте ни как си надуваме бузките,
ха-ха-ха!
И смехът им бил не от три ха, а най-малко от триста, защото те били най-малко толкоз на брой. И в този миг отнейде бавно-бавно доплавала, десет пъти по-голяма, майка им.
- Харесват ли ти децата ми? - запитала с дебел, но нежен глас тя.
- Да-казало Лилито. - Като че ли са от найлон.
- Такива сме ние-прозрачни, нищо не можем да скрием от никого. Но и ти много ни харесваш - казала нежно голямата медуза. - Като те гледам, ти си едно чудесно момиченце, едно превкус.... искам да кажа, прекрасно момиченце, великолепно момиченце! И защо си дошло тука?
- Търся едно бисерче, което....-казало Лилито, но не могло да довърши.
- Чудесна идея, прекрасна идея, великолап....пардон, великолепна идея! - възкликнала радостно медузата, преди дори да го чуе докрай. - Позволи ми да ти стисна ръката!
- Как ще го направиш, като нямащ ръце? – учудило се Лилито.
- Те са под абажура ми - казала нежно медузата. - Разреши ми да се разперя над теб.
- Щом толкова искаш - съгласило се Лилито.
- Как да не искам.... -казала медузата, разперила се над него и –хоп!-покрила го с огромната си прозрачна палатка, като не преставала да говори нежно:-....Как да не искам, когато мойте медузки са гладнички! Деца, идвайте насам! Сега ще я изсмучем и ще й изплюем костюмчето..... -но изведнъж заговорила малко по-иначе: - Ей, ей, какво правиш?
- Стрелям, не виждаш ли?-чуло се гласчето на Лилито изпод прозрачната палатка. -Защото освен костюмче, аз имам и едно чудесно, прекрасно, великолепно харпунче с четири стрелички!
И то простреляло на още три места лакомата медуза и се измъкнало живо и здраво под нея.
- E, сега какво ми направи! - жално заговорила медузата. - Цяла ме надупчи! Сега как ще се закърпя? Какви времена! Искаш да стиснеш някому ръката, а той....
- Да, да, искала, чух те аз! - казало Лилито. - Хайде, събирай си децата и си пътувайте!
- Деца, да си пътуваме! Няма справедливост на тоя свят! - казала плачливо медузата и абажурчетата отплавали нанякъде и.ео кеся удйф н.ек'е.р&
- Ний сме медузките, ний сме медузките,
но где ни изчезнаха днеска закуските
ой-ой-ой!
И хленчът им бил не от три, а от триста “ой”- вече обяснихме защо.
А Лилито си тръгнало по дъното и ето че се чул глас:
- Добре се защити, но може би искаш да ми кажеш нещо, х-р-р-ц-п-щ-р-ц?
Всеки може да се досети чий бил този глас - да, грозният, страшният, безмилостният Хрили, ужаса на океана, не бил си отишъл, а се навъртал наоколо и бил видял цялата случка с медузата.
- Какво да ти кажа? - запитало Лилито.
- Ами нещо за света. Морския, разбира се - казал насмешливо Хрили. - Продължаваме ли да търсим бисерчета?
- Продължаваме! - отвърнало упорито Лилито.
Е, твоя работа! - казал пак Хрили. -Сбогом, този път с две удивителни!!
И пак изчезнал сред скалите и водораслите.
А Лилито с харпунчето в ръка продължило пътя си.
И ето че, като стигнало до една валчеста плоча, решило да стъпне на нея, за да огледа по-добре морското дъно. И какво станало? Станало това, че както стояло върху нея и се оглеждало с длан над очите, плочата под краката му бавно се раздвоила и издала сънен глас:
- Здравей, Мими! Чух, че така се казваш.
- Не Мими, а Лили! - казало Лилито, като скочило на пясъка.
- А, да! - поправила се мидата. Защото плочата не била плоча, а огромна мида, която сега, говорейки, се отваряла и затваряла: - Но всъщност това няма никакво значение. -казала тя. - Не бива да се откъсвам от своето занимание.
- А какво ти е заниманието? - запитало Лилито. То мислело, че мидите си седят на дъното и с нищо не се занимават.
- Явно е, че си чужденка, щом не го знаеш. Погледни ме само! - казала мидата.
Тя се отворила широко и запяла:
- Ах, колко съм съннна и страннно богата,
как в седефа ми чуден се прелива дъгата.
И как пия наслада, ах, щом нещо попада
В душата ми нежна и я кара да страда.
- Много си особена! Казваш “наслада”, хем “душата ми страда”! Как може? - учудило се Лилито.
- Много просто, мило Вили.....казала мидата.
- Не Вили, а Лили! - поправило я пак Лилито.
- Да, Лили! Но няма значение - казала мидата. - Въпросът е в това, че за мен е голяма щастие да бъда нещастна и когато нещо попаднало в мен отвън, ме накара да страдам, аз се радвам! - И продължила, пеейки:
- Защото тъй бива при случки такива,
че потайната болка във седеф се обвива
и в миг заблестява със хубост такава,
която човекът удивен назовава
със името “бисер”.....
Тя не могла да довърши обяснението си, защото Лилито, като чуло думата “бисер”, от радост я прекъснало малко невъзпитано:
- Значи ти си бисерна мида?
- А ти какво си мислиш! - казала мидата. -Тъкмо сега имам едно готово бисерче.
- Ама вълшебно?
- Моите бисери са всички вълшебни - казало гордо мидата. -Влез и си го вземи!
- Благодаря ти предварително! - казало Лилито.
Но когато скочило в разстворената мида, отнейде се дочул познатият скърцащ глас:
- Ц-щ-к-х-р-ц, малко бързаме с благодарностите. Ако бях на твое място, драга Лили....
Разбира се, това бил пак Хрили с ужасните челюсти. Въпреки заканата си, той и сега не се бил отдалечил от Лилито.
- Какво би направил, ако беше на моето място? - запитало го то, без да вижда, че похлупакът на мидата вече се спускал над него.
- Ами ако бях на твоето място, не бих останал на мястото си - отговорил Хрили, - а веднага бих се изместил или.....по-бързо! .............какво чакаш! ...................... бих използвал харпунчето си!
Лилито веднага разбрало съвета му и подпряло с харпунчето си похлупака на мидата, така че тя си останала разтворена.
- Сега как се чувстваш? - запитало я то, като изскочило навън.
- Уе! - издала тъжен звук мидата. Искала да каже “зле”, но харпунчето й пречело да говори.
- “Уе” ще си, то се знае! - казало Лилито. - И пада ти се, защото ти не си никаква бисерна мида, а си най-обикновена лакомница. Стой си така и да видим дали и това няма значение!
- “Уа, защото уой ти помогна! - казали мидата. Искала да каже: “Да, защото той ти помогна”.
- Това е вярно - признало Лилито, като се обърнало към грозната риба. - Благодаря ти, Хрили!
- Само не си въобразявай, че съм го направил заради теб! - казал Хрили - Аз просто защото съм ужасно лош и исках да видя как тя ще си остане с разчекната уста. Аз съм най-злобната и свирепа от дълбоководните риби, ц-х-р-ш-к-х! Махай се от пътя ми, докато не съм те.....
- Аз не ти стоя на пътя, а ти вървиш след мен! - казало Лилито.
- За риба глаголът е “плаваш” или “плуваш”, а не “вървиш”! - казал Хрили. - Как ви учат да говорите? И може би си представяш, че плавам или плувам след теб нарочно? Сбогом тогава и този път с три удивителни!!!
И си тръгнал.
- Почакай - извикало след него Лилито.
Но Хрили само замахнал отрицателно с бодливия си плавник и изчезнал. А Лилито си тръгнало като оставила мидата разтворена да говори нещо на езика “уа”, “уа”.
И изведнъж насреща му размятал гъвкавата си мантия голям плосък калкан.
- Ти ли си Лиляна Трифонова - казал любезно той, -тази която търсела вълшебен бисер?
- Да! - зарадвало се Лилито. -Знаеш ли къде е?
Не - отговорил калканът. - Но ако искаш, можем да си поиграем на жмичка.
- Нямам време и после ти си голям за такива игри! - казало Лилито.
- Какво като съм голям? - възразил калканът. И продължил:-
Ний, калканите, имаме
Много странна привичка:
дори и пораснали,
да играем на жмичка.
Такъв пъстър и плосък
Като детско хвърчило,
Кое рибе оченце
ме би различило,
ако легна на дъното
и с цвета му се слея?
Ей я рибката! Аз съм
Съвсем близко до нея.
Ето вече носа ми
С опашле гъделичка...
Хам!... Чудесна игра е
Играта на жмичка!
- Значи и ти си лош! - натъжило се Лилито.
- Такъв е животът! - казал калканът, размахал мантията си и се приготвил да скочи врху него. О, ужас! Лилито било вече без харпунче и нямало с какво да се защити. Още миг и..................... Но в този именно миг над калкана се появили осем огромни хобота, които се заплитали и разплитали във водата.
- Няма да пипаш детето! То е мое приятелче! - избоботил октоподът, защото тези хоботи били пипалата на един грамаден октопод, всеки го е разбрал, вярваме. -Няма да пипаш детето!
Знае се, че октоподът е по–силен от калкана, и калканът моментално се заровил в пясъка и станал невидим. А октоподът казал на Лилито:
- Ела ми, малката!
Ако бил казал “Ела, малката”, Лилито навярно щяло да го послуша, но това “ела ми” било много подозрително и то Лилито се загледало в тях, защото те наистина били много красиви, само че ....... чакайте, чакайте, какво ставало?....Клончетата така бързо растели и се сплитали, че докато се радвало на красотата им, Лилито неусетно се оказало пленено в гъстата им гора.
- Но как да изляза сега? - попитало разтревожено то.
- А, виж, това не знаем - отговорили гласчетата.-
По тези въпроси ний не се питаме,
Ний само растем и само се сплитаме.
- Но вие тогава сте по-лоши от калкана и от октопода! А изглеждате така красиви и симпатични! - казало със сълзи в гласа Лилито. - Пуснете ме, моля ви се!
- Какво е лошо и какво - добро? - говорели коралите, като все по-гъсто се сплитали около момиченцето; то вече едва се виждало зад красивите им синьорозови решетки. -Ние знаем само, че трябва да растем и да се сплитаме!
Тези думи - симпатия и антипатия -
Означават за нас непознати понятия.
Така говорели коралите и Лилито, като разбрало, че е безсмислено да ги моли, се опитало да разчупи клетката им. Дърпало, дърпало, но напразно! И отчаяно седнало на пясъка, и за първи път заплакало.
- Водата е достатъчно солена и без твоите сълзи! К-ч-х-х-р-ц-ш! – чул се гласът на Хрили. -Случайно минавах оттук и виждам, че пак си изпаднала в беда. Не, че това ме интересува много, тъй като ти си ми съвсем напълно безразлична и в тебе няма нищо за ядене, но исках да ти кажа, че ако се уловиш за десния ми плавник....улови ли се?
- Да - казало Лилито. Било престанало да плаче още щом го чуло.
- Добре тогава! - казал Хрили - Сега наляво!..... Сега надясно!
И грозният, ужасният Хрили, наречен още Ужаса на океана, с гъвкави движения помогнал на Лилито да се измъкне от затвора на коралите през един проход, който само той можел да открие.
Не било лесно и задъхани, двамата се спрели да си починат.
- Близко до кое? - запитало Лилито.
- До бисерчето ти, до кое! - казал Хрили - За което беше тръгнала.
- Ама значи го има! - зарадвало се Лилито. - И знаеш ли къде е?
- Хе! - казал само Хрили, като дал с плавниците си бавен заден ход.
- А защо не ми каза досега? – учудило се Лилито.- И защо викаше, че го нямало?
- Исках да те изненадам - казал Хрили - Да вървим! Скачай на гърба ми!
Лилито го яхнало и двамата поели. А над тях се носела познатата ни песничка:
Има в морето
на детските игри
бисерче, което
ни прави по –добри
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че......
И колко всичко било красиво! Сега-понеже били двама - в морето сякаш вече нямало страшни животни. Сребърни стада от малки рибки бързо се появявали, блясвали, когато сменяли посоката си и изчезвали. Бавно-бавно като презокеански параход с безброй кръгли прозорчета проплавала край тях огромна есетра....
Но Лилито забелязало, че Хрили започнал да се задъхва.
- Какво ти е ? - запитало го то.
- Ами това ми е - казал Хрили, - че не мога да издържам дълго на такава дълбочина.
- Да се качим по-нагоре тогава? - презложило Лилито.
- Не ме разскърцвай! - казал Хрили /на шега казал “не ме разскърцвай вместо “не ме разсмивай”, но всъщност на него самият никак не му било до шеги./ и продължил:- Аз съм дълбоководна риба, нали ти казах. Тук за теб може да е дълбоко, но за мен е плитко. Ще ти призная, че заради тебе - но само от любопитство, защото инак си ми съвсем безразлична - изплувах толкова нагоре. Чух те още в началото, като дишаше в слушалката. Много чисто дишане имаш.
- Не говори за дишане - казало Лилито, - защото някой ще пита как дишам тук под водата.
- Х-п-х-х-ц-ч! - изскърцал презрително Хрили. - Това ще е някой, който не разбира от приказки. Исках да ти кажа, че тази дълбочина ми е горната граница. Ако се изскача по-нагоре, ще се пукна като балонче и от мен ще остане само една гласпапирна кожичка. Виж ме как вече съм се подул, иначе не съм чак толкова грозен.
- Ти изобщо не си грозен, Хрили - казало Лилито.
- Не ти вярвам - измърморил Хрили и поруменял - Но не е лошо да ми го повтаряш от време на време.
И Лилито му повторило:
- Ти никак не си грозен, Хрили.
Но както си говорели така приятелски, изведнъж......
- Време е момиченце! - чул се глас - И какъв е този шаран?
Кой бил казал тези думи? Нашият стар познат, Набръчканият човек със слушалката, който се бил гмурнал с главата надолу в приказното море, където плували Хрили и Лили. /Май бяхме забравили за него, а/
- Шаран сте вие! - казал обиден Хрили.
- Това е Хрили. Никой няма право да го обижда! Той ме спаси от коралите! - разсърдило се Лилито.
- Дребна работа! - казал скромно Хрили, като отново се зачервил. И все пак добавил: И от мидата.
- Да, и от мидата! - потвърдило Лилито. - Той е мой приятел!
- Макар че аз трудно се сприятелявам! - казал Хрили - Но защо се дошли да я викате, ако можем да знаем?
- Защото бързам! - казал Набръчканият човек. - Трябва да телефонирам във връзка с едни фаянсови плочки модел “морско дъно”. Строя си вила и се налага да ги намеря, понеже
мойта мечта е, щом гости поканя,
да могат да видят една хубава баня!
- И затова сте дошли в приказката ни? – погледнал го изпитателно Хрили.
- Да - казал Набръчканият човек.
- А защо тогава ми свети фенерчето, х-р-ц-ч? - запитал насмешливо Хрили. И наистина червеното фенерче на израстъка пред муцуната му се било запалило.
- Че отде да знам защо! - учудил се Набръчканият човек.
- Щом не знаете, аз ще ви го кажа - казал Хрили. - Защото това не е фенерче за украса и на без това красивата ми физиономия, а моят сигнализатор за разпознаване на лъжите. Вие сте дошли тук не заради плочките, а защото сте си спомнили за миг времето, когато сте носили това костюмче!
Набръчканият човек се погледнал - забравихме да кажем, че той сега бил по къси панталонки и казал тихо:
- Признавам си, така е. Спомних си за летните ваканции и за това как тогава морското дъно ми се виждаше едно такова чудесно, каквито никакви плочки не могат да наподобят. Аз тогава носех очила, от много четене, и се къпех с тях. И веднъж, в последния ден на лятната ваканция, когато се къпех, очилата ми се изхлузиха във водата и оттогава дъното ми се вижда сиво и некрасиво. Не сте ли ги виждали тук някъде ?
- Вълните отдавна са ги превърнали в песъчинки - казал Хрили. - Крайно съжаляваме.
Но понеже очите на Набръчканият човек станали тъжни, на Лилито му домъчняло за него.
- Обаче, ако дойдете с нас - казало то - ще намерим и за вас едно бисерче и с него ще виждате морето пъстро като преди. Нали, Хрили? - И без да чака отговор, хванало Набръчкания човек за ръката. -Ще дойдете ли?
- Да, да! -съгласил се веднага Набръчканият човек.
- Ставаше дума за едно единствено бисерче - изскърцал недоволен Хрили. -И щяхме да го търсим двама!
- Но той ще остане сам! - помолило го тихо Лилито.
- А така пък няма да останем сами! - измърморил Хрили. - Но това ми е почти напълно съвсем безразлично. Хайде да вървим! Иначе тоя ще настоява да се връщаш.
И сега продължили търсенето трима: Лилито, яхнало Хрили, и Набръчканият човек зад тях и отново зазвучала песничката:
Има във морето
На детските игри
Бисерче, което
Ни прави по–добри....
Пътували, пътували и наоколо им се виели дългите панделки на водораслите; тук таме сред тях се мяркали едни морски животинчета с дълги муцунки и извити шии, изправени и съвсем неподвижни - само гръбните им перчици бързо-бързо трепкали, пррр!, като малки ветрилца. Те говорели:
-Външно сме прилични
много на коне,
но дали коне сме?
Ние мислим - не
Не, не сме прилични
Толкова на тях,
Колкото на фигурки
От подводен шах.
Ах, какво сме ние?...
- Вие сте морски кончета! - извикало Лилито. - Аз съм ви виждала в аквариума!
И животинчетата се зарадвали:
- Ний сми кончета морски.
Благодарности, Лили!
Сега всяко ще може
Свойто име да цвили!
Иииии
И тримата продължили пътя си.
- Приятно ти е, нали? - запитал Хрили.
- Да - казало Лилито. - Но ние сме тръгнали за бисерчета. Ти знаеш ли наистина къде са!
- Съмняваш ли се? -казал Хрили. -Аз съм ги скрил не едно тайно място, как няма да зная! Още малко търпение!
- Аз не мога повече. Хайде да се изкачваме - обадил се зад тях Набръчканият човек, като погледнал ръчния си часовник /той не пропускал вода/ - Имам да водя и друг телефонен разговор. Във връзка с наградата, която очаквам да ми дадат, защото
мечтая да бъда признат, отличен
и с педя по-горе от всички край мен!
- Ние говорим за бездъннни дълбочини, а той-за педи! Х-р-ц-ч! - изскърцал Хрили. -А нещо да си спомняте как на времето си правехте с едно приятелче сбирки за училище и как намерихте едно охлювче, каквото той нямаше, и как, като видяхте, че на него му се доплака, изпуснахте охлювчето си във водата? Май, нарочно го направихте, а?
- Да, май нарочно - спомнил си Набръчканият човек. - Но възможно ли е да съм имал толкова добро сърце? Бих искал да го намеря това охлювче и да го попитам все пак....
- Охлювчетата тук са 7364 милиарда - казал Хрили. -Върнете си се горе и се обадете от някой друг телефон.
- Но бисерчето ви, като го намерим, ще ви направи, какъвто сте бил тогава!-намесило се пак Лилито. -Нали, Хрили?
- Щом ти казваш!-въздъхнал Хрили.
- Тогава да го потърсим още малко! - казал Набръчканият човек.
И тримата се впуснали отново на път.
Ето че се появили няколко рака. Те марширували и смешно пеели:
- Ний сме безстрашните
рицари раци,
с брони и шлемове
и с дълги мустаци!
Никъде няма
Подобен парад!
Строй се по двама!
Ходом назад!
Само щом зърнат ни
Страшните щипки,
Махат ни с перчици
Игривите рибки!
Знаят, че рака
Войник е сърцат!
Смело в атака!
Ходом назад!
- Гледай, отдават ти чест! - казал Хрили.
- На мен ли? - зарадвало се Лилито.
- Да, защото си много храбра! - казал Хрили.
Лилито отговорило на рачешкия поздрав и тримата продължили пътя си.
Пътували, пътували и морското дъно ставало все по-красиво, но те били тръгнали да търсят вълшебните бисерчета а не да се наслаждават на разни красоти.
Тук бисерчета-там бисерчета....
- Нарочно ги скрих така дълбоко от себе си и сега не мога сам да ги намеря! - казал печално Хрили. - Но още малко търпение!
- Нямам вече нито капка! Хайде, малката, да се връщаме - обадил се наново Набръчканият човек. - Третият ми телефонен разговор съвсем не може да се отлага. Трябва да се обадя на.....
- Знаем на кого! - изскърцал Хрили.
Двамата - Хрили и Набръчканият човек - се спогледнали и млъкнали.
- Защо замълчахне? - запитало ги Лилито.
- Господинът си спомня нещо! - казал Хрили.
- Да - признал, Набръчканият човек, -спомням си, че когато бях малък, написах с клечка на морския пясък едно име, но пяната го лизна и отнесе в морето. Сега съм го забравил това име и си мисля дали ще го намеря тук, в дълбокото и чистото.
- Ако обещаете да ни дадете още време..... - започнал Хрили.
- Обещанам! - избързал да каже Набръчканият човек.
-............тогава ще ви съобщя-продължил Хрили, -че едва ли ще го намерите. Морето пази в паметта си тези имена, но след известен срок ги забравя и то. Все нови и нови постъпват, нали разбирате, х-р-ц-ч-х-щ!
- Но бисерчето ще му помогне да си спомни, нали, Хрили? - казало и този път Лилитол
- Не ми се вярва - поклатил глава Набръчкания човек-
За чудо такова е навярно потребно
Бисерче много, ама много вълшебно!
Лилито се обърнало към Хрили, но и той само поклатил тъжно глава.
- Тогава ще му дам и моето бисерче! С две може!-казало решително Лилито. Толкова му било станало жал за Набръчканият човек, макар и да не разбирало защо му е дотрябвало някакво си име.
- Ама и ти си една лоша, една лоша, втора като тебе няма!-въздъхнал Хрили.-Оке малко и ще почнеш да питаш какво ще стане с мидата и с медузата.
- Да - признало си Лилито - Какво ще стане?
- Ами ще се върнем и ще им окажем първа помощ - казал подигравателно Хрили. - Не ме ядосвай, че ще те зачеркна окончателно от списъка на лошите! - Но все пак се съгласил: - Добре, нека се мъкне след нас! Ще видиш, момичето ми, като пораснеш какви номера ще ти правят такива като него.
И тримата пак поели към бисерчетата.
Бисерчета тук - бисерчета там. Никъде ги нямало.
- Тук наблизо бяха - говорел Хрили. -Много добре си спомням. Още мъничко и ще ти намерим! Бъдете спокойни! Такива вълшебни бидери не са се виждали никъде по света.
Но Набръчканият човек бил загубил надежда и спрял окончателно.
- Хайде, малката! - заявил той. - Срокът изтече! Изкачваме се!
Уж бил по къси панталонки, но започнал да говори както преди, когато стоял пред кабината. А и Лилито било вече почти съгласно да се връща.
- И без това трябва да се разделим - казало то на Хрили. - Така е в приказката. Аз нали й чух края! Утре ще ги потърсим пак!
- Само още мъничко! - настоявал Хрили. - Такива чудесни вълшебни бисерчета! Много добре си ги спомням! Бяха от един арабски кореб, пълен с хиляди и една нощи, който потъна тук наблизо. Имаше цял сандък!....
Но Лилито не го слушало. То гледало смаяно фенерчето пред носа му, което се било запалило много по-ярко от първия път и заливало всичко наоколо с червена светлина.
- Хрили! - казало Лилито. Устничките му треперели.
- Ау! - калзал Ужаса на океана и си захапал плавника от смущение. - Значи съм забравил да го изключа!
- Значи ти през цялото време си ме лъгал! - извикало Лилито. Било готово да заплаче.- Значи наистина няма никакви бисерчета, които правят хората по-добри? И приказките лъжат? Така ли е, казвай, така ли е?
Стришният Хрили навел глава. Всичките му бодливи и наперени плавници клюмнали. Морето наистина било загубило красотата си и дори било станало ужасно сиво.
Лилито тропнало с краче:
- А защо ме лъга? Защо ме лъга?
Чул се звън.
- Хайде! Остави го, той и мен излъга! - казал Набръчканият човек. Той също бил доста тъжен, но все пак се отправил към кабината.
Ето го, вече бил влязъл в нея и през стъклата й правел знаци на Лилито да тръгва с него. Но Лилито само повтаряло:
- Защо ме излъга? Аз мислех, че сме станали приятели!
И Хрили изведнъж почервенял целият. По-силно от всеки друг път. Фенерчето му отдавна било угаснало, но той самият сякаш се бил запалил отвътре.
-Ами защото станахме приятели, затова! Защото не е вярно, че си ми съвсем напълно безразлична! Ти си ми даже много съсразлична! - хлипал той -И Исках да останеш по-дълго при менеЧ! Да бъдем заедно! Затова !
Той целият се тресял от плач. Виждал ли е някой как плачат рибите? Много е тъжно. Лилито го галело, макар че и неговите очи били пълни със сълзи.
- Недей да плачеш, Хрили, моля ти се! - говорело то. - Водата ще стане по-солена!
Мъчело се да го разсмее с неговата шега, но Хрили продължавал да се тресе.
- Аз пак ще дойда - казало му Лилито. - Ще видиш!
Но той не можел да се успокои:
- Обещания! При следващата приказка ще ме забравиш! Х-ц-ч-ш-х!
- Сигурно имаш и други приятели! - утешавало го Лилито.
- Нямам! - казал през хълцане Хрили. -Останали сме толкова малко екзофталмуси! Съвсем сме на изчезване! А знаеш ли тук какво е? Защо му викат, мислиш “светът на мълчанието” И всички се ядат, нали видя? А в най-дълбокото, където аз живея, е още по-лошо. Там няма дори смешри раци и кончета! Защо, мислиш, се правя на такъв страшен и на Ужас на океана! А сега, като си отидеш..... Човек не може без приятели, нали?
- “Човек”! - упрекнало го Лилито. - Чуваш ли се какво говориш! Недей плака! Иначе вместо Хрили, ще ти викам Хлипи!
- Няма кога да ми викаш, ние се разделяме! - изхлипал още по-силно Хрили. - Х-ц-ч-ш-к-ч-щ-х-к!
- Ама няма как! – казало Лилито. -Сам виждаш! Ела, да ме придружиш малко!
- И това не мога! - изхълцал Хрили и отново се разревал. - Нали ти казах, ние сме свикнали на по-високо налягане и в по-горните пластове-е-е. А ти си едно повърхностно момиче! На ти сега римички!
Лили и Хрили
Нейде се скрили.
Но станало тъй, че
ги разделили!
- Аз пак ще дойда! - могло да каже само Лилито. - Сбогом! Сбогом, Хрили, миличък!
- Сбогом - казал Хрили без всякакви удивителни, като си бършел муцуната с плавник. - Не ми обръщай внимание! Ц-х-ш-х-к-х! Ние, рибите, сме от студеноккръвните животни.
И Лилито влязло в телефонната кабина при Набръчкания човек и затворило стъклената врата зад себе си.
И кабината потеглила нагоре, оставяйки бодливия Хрили сам в студеното и дълбокото.
Но както се изкачвали /и панталонките на Набръчкания човек се удължавали, и вече се чувал шумът на плажа и крясъкът на чайките/, изведнъж.....
- Този глупчо! Какво прави?!-прошепнал Набръчканият човек, загледан надолу.
- Изплаща ни! - казало през сълзи Лилито.
- Но той е луд. -Екзофталмусите не могат....
И в този миг се чуло пукване. Едно единствено и леко, но все пак съвсем ясно “пук”.
- Какво пукна? - казало Лилито.
- Пукнало ли? - заговорил прекалено весело набръчканият човек. -Кога? Така ти се е счуло, момиченцето ми!
- Не ми се е счуло - казало Лилито. -И преди, като слушах края пак пукна!
- Може би е била някаква автомобилна гума горе на шосето - предположил Набръчканият човек. Говорел бързо и високо. - Аз нищо не чух. Честна дума! Тъпанчетата ти, може би от налягането...
Но това последното не трябвало да казва.
Плачът на Лилито се издигнал и заглушил гласа му:
- Пукнал се е! Хрили се е пукнал! Тръгнал е след мене и се е пуснал!
И в този момент нейде отдолу се заизкачвал бисерен наниз от мехурчета. Малки и големи, те блестели и пречупвали във всички цветове на дъгата слънчевата светлина, която идела от повърхността, издигали се заедно с телефонната кабинка, сякаш я придружавали. Колко били красиви!
Набръчканият човек протягал през стъклата ръце към тях.
- Бисерчетата! О, колко ясно виждам света! - викал той - Колко ми се иска да правя добрини! И колко чист се усещам!
Той ръкомахал и пълнел джобовете си с бисерни мехурчета. Но Лилито мълчало и само раменцата му подскачали. То , както всички деца, било всъщност много добро и нямало нужда от вълшебни бисеи, за да го обича майка му.
А кабината продлжавала да се изкачва безшумно нагоре и ето, достигнала повърхността, заклатила се и застанала на старото си място. Вече не била никаква подводна камера, а обикновена телефонна кабина. Дори с разни грозни драсканици по ламарината....Помните ли картинката? Най-отзад е морето с чайките, пред него плажът с пъстрите чадъри, а най-отпред кабината с Набръчканият човек и Лилито /то вече било отново с харпунчето си, защото всичко под водата било само магнитофонна приказка, нали, и тя била свършила вече./ Само че сега пред вратата на кабината се била наредила цяла опашка от хора, които чакали да говорят по телефона. Но двамата не им обръщали внимание. Лилито продължавало да плаче, а Набръчканият човек го утешавал:
- Хайде сега, ще ревем!-говорел той. Бил закачил слушалката и му бършел очичките с кърпата си. - Първо, това беше само приказка и второ, сигурно е било от записа. Така пука, нали знаеш, дето е залепена лентата..... Жив и здрав е и те чака долу!
И Лицето на Лилито почнало да просветва. Но то още не било убедено.
- Ето , слушай! - казал тогава Набръчканият човек и за ужас на опашката откачил пак слушалката и пуснал нова стотинка в автомата. Набрал номера, който му казало Лилито, и от слушалката се разнесъл познатият скърцащ глас:
-Х-р-ц-ш-ч-р-х! Говори Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери. За всички деца и хора с добри сърца - само Хрили!
Драги слушагелчета и слушатели, чуйте приказката за вълшебното бисерче. “Веднъж едно малко момиченце си играело на пясъка, там, където морето е тънко.
Лилито подскочило от радост: Ура ! Хрили, Ужаса на океана, бил жив и здрав! А набръчканият човек го гледал как подскача и си мислел:
Ах, колко чисто, прозрачно и звънко
Звучи това детско “морето е тънко”!
И е нежно и сладко,
Че макар и за кратко
- и дори
да ни пречи
за това
възрастта, нали?
По–добри
И сърдечни,
Да, едва,
Но сме станали!......
Така си мислел Набръчканият човек. Но не му било съвсем весело. Дори бил станал с една бръчица по-набръчкан отпреди.
от
ВАЛЕРИ ПЕТРОВ
Това се случило едно лято. Съвсем близо до плажа, от който долитали смях и викове, стърчала сред пясъка стъклена телефонна кабина. А вътре в кабината стояло малкото Лили по банско костюмче. С едната си ръчичка то държало слушалката, а с другата пластмасово харпунче; от време на време то се почесвало с харпунчето между плешките, защото кожата му се белела от слънцето и го сърбяла. Представяте ли си картинката: най-отпред кабината с Лилито, зад нея-жълтият плаж с чадърите, а най-отзад-синьото море и белите чайки над него.
И ето че отнейде се появил Набръчканият човек. Той много бързал да телефонира някъде, но нямало какво да прави-застанал пред кабината и зачакал.
Минала минута, минали две. Набръчканият човек вече не можел да търпи. Той отворил вратата на кабината казал:
- Хайде, малката, приключвай! Вече десет минути говориш!
- Ама аз не говоря-казало Лилито.
- Как не говориш! - учудил се Набръчканият човек. - А какво правиш?
- Слушам приказка - отговорило Лилито.
- Какво-о-о? - казал Набръчканият човек. Той не бил чувал, че има един телефонен номер, от който разказват за децата всеки ден по една нова приказка, и сега, за да не се види усмивката му, нарочно се намръщил и казал: - Хайде, хайде, ще й чуеш края друг път, от вашия телефон!
- Ама тя сега почва! - казало Лилито. – И съм си пуснала стотинката!
- И искаш да я чуеш цялата, така ли? - погледнал го Набръчканият човек.
- Така! - отговорило Лилито. - Тя е толкова интересна!
- Откъде пък знаеш? - попитал Набръчканият човек.
- Защото й чух края - казало Лилито.
- И за какво се разказва? - запитал Набръчканият човек.
- За едно момиченце, което слязло в дълбокото - казало Лилито. - И то се казва Лили като мен.
- Брей! - престорил се на учуден Набръчканият човек. - А можеш ли да се гмуркаш?
- Мога. Обаче само където морето е тънко - признало Лилито. - Защото мама.......
- Дето морето е какво? - прекъснал го Набръчканият човек.
- Тънко - повторило Лилито. -Дето вълничките.........................
То продължило да обяснява, но Набръчканият човек не го чувал, защото в главата му се вавъртели едни особени мисли. / Той, кой знае защо, от време на време мислел в стихове, затова и сега се получило нещо като стихотворение/. И ето какви били думите му:
Ах, колко чисто, прозрачно и звънко
Звучи това детско “морето е тънко”!
Като шум в раковина
Тази дума невинна,
Уж на смях
И уж нежно
Казва ясно
- на нас, нали? -
че сме, ах,
безнадеждно
и ужасно
пораснали!
И като свършил да мисли тези неща /които, разбира се, не са за деца/, Набръчканият човек казал:
- Добре, изслушай си приказката! Само дано не е дълга - имам цели три разговора да водя, за твое сведение.
Лилито много се зарадвало.
- Благодаря! - казало то, но тъкмо да затвори вратата на телефонната кабина, Набръчканият човек прибавил:
- Я чакай да чуя малко и аз, толкоз ли е интересна.
Лилито му подало слушалката и той я прилепил към ухото си.
И изведнъж станало чудо! Кабината потънала надолу като асансьор, а Набръчканият човек със слушалката в ръка останал нейде горе. Изчезнали щумът на плажа и крясъкът на чайките - станало невероятно тихо, защото телефонната кабина се била превърнала в подводна камера за изследване на морското дъно и вече отвсякъде я обграждала синьозелена вода, в която плували най-различни по вид и цвят същества. Кабината слизала все по-надълбоко, докато най-сетне нещо звъннало в нея, тя се заклатила, спряла неподвижна и Лилито преспокойно излязло навън с харпунчето си в ръка.
Колко било красиво всичко! Една по-чудна от друга се редували хубостите наоколо. Странни морски животни, прилични на хризантеми, шавали с прозрачни пипала; кафяви и зелени водорасли вълнували приказни пасбища, сред които се стрелкали шарено набраздени рибки. Лилито гледало наляво, гледало надясно, въртяло се омаяно на всички страни, но колкото и да се въртяло....
.......Едно ужасно същество, което се било появило иззад скалите и сега плувало зад него, все се изхитрявало да остане откъм гърба му, тъй че Лилито продължавало пътя, без да подозира опасността.
А какво било това ужасно същество?
Риба, то се знае, но невероятно грозна, кръгла като балон и все пак цялата ъглеста и бодлива, с опулени въртящи се очи и зъбата долна челюст, издадена като на куче от породата боксер. Освен това от тъпата й муцуна се извивал напред дълъг израстък, приличен на въдица, на който се люлеело червено електрическо фенерче.
Най-сетне, като се уморила да разглежда гостенката, страшната риба издала скърцащ звук, който почти не може да се изпише с букви:
- Х-р-р-р-ц-ч-ш-х-х-щ !..... Ще те изям!
Лилито подскочило и насочило харпунчето си към нея.
- Ч-к-щ-х-р.ц! Уплаши ли се?-изскърцала страшната риба.
- Не! - казало Лилито, макар че доста се било уплашило. - Защо скърцаш така?
- Това не е скърцане - изскърцала рибата - Това е моят смях. Ако река истински да скръцна със зъби.... Аз съм Ужаса на океана! Няма по-грозна и страшна риба от мен!
И тя запяла с ужасен глас:
- Аз съм страшният Хрили
с ужасните челюсти,
тъй че ти не разчитай
на своите прелести!
Виж ми зъбите само! Като скръцна със тях,
Всички живо тук долу си умира от страх,
Х-р-р-ц!
Аз нямам приятелки
И нямам приятели
И каквито съм имал,
От мен са патили.
Тъй че бързо готви се, безразсъдно дете,
Във очите на Хрили твойта смърт се чете,
Х-р-р-ц!
Песента на рибата била много страшна, но въпреки това Лилито само запитало:
- Значи се казваш Хрили?
- Да, защо? - запитала страшната риба изненадана, тъй като си мислела, че го е уплашила.
- Защото аз пък се казвам Лили - обяснило Лилито.
- Е, и какво от това? - казала рибата.
- Става римичка - засмяло се Лилито.-
Лили и Хрили
Нейде се скрили!
- Глупости! - казала рибата -Никаква римичка не става, защото истинското ми име е “Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери” от семейството на дълбоководните риби.
- А моето е Лиляна Трифонова Георгиева - казало Лилито - От семейството на мама и татко.
- Знам-изскърцала рибата. -И защо се забави?
- Един чичко горе....-започнало Лилито, но рибата го прекъснала:
-Чух го. И какво всъщност търсиш тук, в дълбокото? Дълбоко за теб, искам да кажа. А? Какво търсиш?
- Вълшебното бисерче - казало Лилито.
- Какво бисерче? - запитала рибата.
- Това, дето на който го намерел сърцето му ставало добро - казало Лилито.
- “Дето на който го намерел”! Така ли се говори? - изскърцала рибата - Само за това изречение заслужаваш да те изям. И къде си чула за такова бисерче? - запитала рибата.
- В една приказка пишеше - казало Лилито.
- Приказки! Какво ли няма в тях! – изскърцала рибата.-И защо ти е дотрябвало това бисерче?
- Защото мама, като направя пакост, все казва: ”А бе, Лиле, кога ще станеш добро дете?” – обяснило Лилито.
Рибата го изгледала внимателно от всички страни.
- Това, че си лоша, е хубаво. Но да не би да искаш да кажеш, че желаеш да станеш добра? - казала тя.
- Да - признало Лилито. - А пък не мога. Все се мъча, но................
- Не ме разсмивай! - казала рибата и скръцнала със зъби - Ц-щ-к-х-р-х-ц! Първо, това са измислици, защото такива бисери няма, и второ разсъждаваш много глупаво. Дотрябвало ти е да ставаш добра! Само ще си затрудняваш живота. По-добре е на този свят да си лош и жесток, грозен и страшен, така че всичко живо да се плаши от теб. Както се плашат от мен! Аз бих те изял като едно нищо, само че скоро съм обядвал, така че си ми почти напълно съвсем безразлична. Хайде, тръгвай си, преди да съм променил решението!
- Ако искам, ще тръгна! Да не е твое морето! - казало Лилито.
- Тръгвай си, ти казвам! - повторила застрашително рибата.
- Е пък няма да тръгна! - тропнало с краче Лилито. - Но аз все пак ще си потърся бисерчето.
- Тогава аз пък ще си тръгна. -казала рибата. - Сбогом с удивителна!
И отплувала нанякъде.
- Сбогом! - извикало след нея Лилито. - Но аз все пак ще си търся бисерчето!
- Твоя си работа! - дочул се отдалеч скърцащият глас. - Не ми се говори с глупави деца. Ц-х-ц-р-щ!
И Лилито продължило пътя си по морското дъно. А над него зазвучала нежна песничка, от тези, които нямат край - тъкмо мислиш, че са свършили и те пак почват отначало:
Свети във морето
На детските игри
Бисерче, което
Ни прави по-добри.
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че
Свети във морето
на детските игри
бисерче, което
ни прави по-добри....
А картината долу всеки миг се меняла и ето че водата се изпълнила с безброй прозрачни медузки. Сякаш били спуснати парашутисти някъде отвисоко - синкави и розови, те плавали около Лили и пеели:
- Ний сме медузките, ний сме медузките -
вижте ни как си надуваме бузките,
ха-ха-ха!
И смехът им бил не от три ха, а най-малко от триста, защото те били най-малко толкоз на брой. И в този миг отнейде бавно-бавно доплавала, десет пъти по-голяма, майка им.
- Харесват ли ти децата ми? - запитала с дебел, но нежен глас тя.
- Да-казало Лилито. - Като че ли са от найлон.
- Такива сме ние-прозрачни, нищо не можем да скрием от никого. Но и ти много ни харесваш - казала нежно голямата медуза. - Като те гледам, ти си едно чудесно момиченце, едно превкус.... искам да кажа, прекрасно момиченце, великолепно момиченце! И защо си дошло тука?
- Търся едно бисерче, което....-казало Лилито, но не могло да довърши.
- Чудесна идея, прекрасна идея, великолап....пардон, великолепна идея! - възкликнала радостно медузата, преди дори да го чуе докрай. - Позволи ми да ти стисна ръката!
- Как ще го направиш, като нямащ ръце? – учудило се Лилито.
- Те са под абажура ми - казала нежно медузата. - Разреши ми да се разперя над теб.
- Щом толкова искаш - съгласило се Лилито.
- Как да не искам.... -казала медузата, разперила се над него и –хоп!-покрила го с огромната си прозрачна палатка, като не преставала да говори нежно:-....Как да не искам, когато мойте медузки са гладнички! Деца, идвайте насам! Сега ще я изсмучем и ще й изплюем костюмчето..... -но изведнъж заговорила малко по-иначе: - Ей, ей, какво правиш?
- Стрелям, не виждаш ли?-чуло се гласчето на Лилито изпод прозрачната палатка. -Защото освен костюмче, аз имам и едно чудесно, прекрасно, великолепно харпунче с четири стрелички!
И то простреляло на още три места лакомата медуза и се измъкнало живо и здраво под нея.
- E, сега какво ми направи! - жално заговорила медузата. - Цяла ме надупчи! Сега как ще се закърпя? Какви времена! Искаш да стиснеш някому ръката, а той....
- Да, да, искала, чух те аз! - казало Лилито. - Хайде, събирай си децата и си пътувайте!
- Деца, да си пътуваме! Няма справедливост на тоя свят! - казала плачливо медузата и абажурчетата отплавали нанякъде и.ео кеся удйф н.ек'е.р&
- Ний сме медузките, ний сме медузките,
но где ни изчезнаха днеска закуските
ой-ой-ой!
И хленчът им бил не от три, а от триста “ой”- вече обяснихме защо.
А Лилито си тръгнало по дъното и ето че се чул глас:
- Добре се защити, но може би искаш да ми кажеш нещо, х-р-р-ц-п-щ-р-ц?
Всеки може да се досети чий бил този глас - да, грозният, страшният, безмилостният Хрили, ужаса на океана, не бил си отишъл, а се навъртал наоколо и бил видял цялата случка с медузата.
- Какво да ти кажа? - запитало Лилито.
- Ами нещо за света. Морския, разбира се - казал насмешливо Хрили. - Продължаваме ли да търсим бисерчета?
- Продължаваме! - отвърнало упорито Лилито.
Е, твоя работа! - казал пак Хрили. -Сбогом, този път с две удивителни!!
И пак изчезнал сред скалите и водораслите.
А Лилито с харпунчето в ръка продължило пътя си.
И ето че, като стигнало до една валчеста плоча, решило да стъпне на нея, за да огледа по-добре морското дъно. И какво станало? Станало това, че както стояло върху нея и се оглеждало с длан над очите, плочата под краката му бавно се раздвоила и издала сънен глас:
- Здравей, Мими! Чух, че така се казваш.
- Не Мими, а Лили! - казало Лилито, като скочило на пясъка.
- А, да! - поправила се мидата. Защото плочата не била плоча, а огромна мида, която сега, говорейки, се отваряла и затваряла: - Но всъщност това няма никакво значение. -казала тя. - Не бива да се откъсвам от своето занимание.
- А какво ти е заниманието? - запитало Лилито. То мислело, че мидите си седят на дъното и с нищо не се занимават.
- Явно е, че си чужденка, щом не го знаеш. Погледни ме само! - казала мидата.
Тя се отворила широко и запяла:
- Ах, колко съм съннна и страннно богата,
как в седефа ми чуден се прелива дъгата.
И как пия наслада, ах, щом нещо попада
В душата ми нежна и я кара да страда.
- Много си особена! Казваш “наслада”, хем “душата ми страда”! Как може? - учудило се Лилито.
- Много просто, мило Вили.....казала мидата.
- Не Вили, а Лили! - поправило я пак Лилито.
- Да, Лили! Но няма значение - казала мидата. - Въпросът е в това, че за мен е голяма щастие да бъда нещастна и когато нещо попаднало в мен отвън, ме накара да страдам, аз се радвам! - И продължила, пеейки:
- Защото тъй бива при случки такива,
че потайната болка във седеф се обвива
и в миг заблестява със хубост такава,
която човекът удивен назовава
със името “бисер”.....
Тя не могла да довърши обяснението си, защото Лилито, като чуло думата “бисер”, от радост я прекъснало малко невъзпитано:
- Значи ти си бисерна мида?
- А ти какво си мислиш! - казала мидата. -Тъкмо сега имам едно готово бисерче.
- Ама вълшебно?
- Моите бисери са всички вълшебни - казало гордо мидата. -Влез и си го вземи!
- Благодаря ти предварително! - казало Лилито.
Но когато скочило в разстворената мида, отнейде се дочул познатият скърцащ глас:
- Ц-щ-к-х-р-ц, малко бързаме с благодарностите. Ако бях на твое място, драга Лили....
Разбира се, това бил пак Хрили с ужасните челюсти. Въпреки заканата си, той и сега не се бил отдалечил от Лилито.
- Какво би направил, ако беше на моето място? - запитало го то, без да вижда, че похлупакът на мидата вече се спускал над него.
- Ами ако бях на твоето място, не бих останал на мястото си - отговорил Хрили, - а веднага бих се изместил или.....по-бързо! .............какво чакаш! ...................... бих използвал харпунчето си!
Лилито веднага разбрало съвета му и подпряло с харпунчето си похлупака на мидата, така че тя си останала разтворена.
- Сега как се чувстваш? - запитало я то, като изскочило навън.
- Уе! - издала тъжен звук мидата. Искала да каже “зле”, но харпунчето й пречело да говори.
- “Уе” ще си, то се знае! - казало Лилито. - И пада ти се, защото ти не си никаква бисерна мида, а си най-обикновена лакомница. Стой си така и да видим дали и това няма значение!
- “Уа, защото уой ти помогна! - казали мидата. Искала да каже: “Да, защото той ти помогна”.
- Това е вярно - признало Лилито, като се обърнало към грозната риба. - Благодаря ти, Хрили!
- Само не си въобразявай, че съм го направил заради теб! - казал Хрили - Аз просто защото съм ужасно лош и исках да видя как тя ще си остане с разчекната уста. Аз съм най-злобната и свирепа от дълбоководните риби, ц-х-р-ш-к-х! Махай се от пътя ми, докато не съм те.....
- Аз не ти стоя на пътя, а ти вървиш след мен! - казало Лилито.
- За риба глаголът е “плаваш” или “плуваш”, а не “вървиш”! - казал Хрили. - Как ви учат да говорите? И може би си представяш, че плавам или плувам след теб нарочно? Сбогом тогава и този път с три удивителни!!!
И си тръгнал.
- Почакай - извикало след него Лилито.
Но Хрили само замахнал отрицателно с бодливия си плавник и изчезнал. А Лилито си тръгнало като оставила мидата разтворена да говори нещо на езика “уа”, “уа”.
И изведнъж насреща му размятал гъвкавата си мантия голям плосък калкан.
- Ти ли си Лиляна Трифонова - казал любезно той, -тази която търсела вълшебен бисер?
- Да! - зарадвало се Лилито. -Знаеш ли къде е?
Не - отговорил калканът. - Но ако искаш, можем да си поиграем на жмичка.
- Нямам време и после ти си голям за такива игри! - казало Лилито.
- Какво като съм голям? - възразил калканът. И продължил:-
Ний, калканите, имаме
Много странна привичка:
дори и пораснали,
да играем на жмичка.
Такъв пъстър и плосък
Като детско хвърчило,
Кое рибе оченце
ме би различило,
ако легна на дъното
и с цвета му се слея?
Ей я рибката! Аз съм
Съвсем близко до нея.
Ето вече носа ми
С опашле гъделичка...
Хам!... Чудесна игра е
Играта на жмичка!
- Значи и ти си лош! - натъжило се Лилито.
- Такъв е животът! - казал калканът, размахал мантията си и се приготвил да скочи врху него. О, ужас! Лилито било вече без харпунче и нямало с какво да се защити. Още миг и..................... Но в този именно миг над калкана се появили осем огромни хобота, които се заплитали и разплитали във водата.
- Няма да пипаш детето! То е мое приятелче! - избоботил октоподът, защото тези хоботи били пипалата на един грамаден октопод, всеки го е разбрал, вярваме. -Няма да пипаш детето!
Знае се, че октоподът е по–силен от калкана, и калканът моментално се заровил в пясъка и станал невидим. А октоподът казал на Лилито:
- Ела ми, малката!
Ако бил казал “Ела, малката”, Лилито навярно щяло да го послуша, но това “ела ми” било много подозрително и то Лилито се загледало в тях, защото те наистина били много красиви, само че ....... чакайте, чакайте, какво ставало?....Клончетата така бързо растели и се сплитали, че докато се радвало на красотата им, Лилито неусетно се оказало пленено в гъстата им гора.
- Но как да изляза сега? - попитало разтревожено то.
- А, виж, това не знаем - отговорили гласчетата.-
По тези въпроси ний не се питаме,
Ний само растем и само се сплитаме.
- Но вие тогава сте по-лоши от калкана и от октопода! А изглеждате така красиви и симпатични! - казало със сълзи в гласа Лилито. - Пуснете ме, моля ви се!
- Какво е лошо и какво - добро? - говорели коралите, като все по-гъсто се сплитали около момиченцето; то вече едва се виждало зад красивите им синьорозови решетки. -Ние знаем само, че трябва да растем и да се сплитаме!
Тези думи - симпатия и антипатия -
Означават за нас непознати понятия.
Така говорели коралите и Лилито, като разбрало, че е безсмислено да ги моли, се опитало да разчупи клетката им. Дърпало, дърпало, но напразно! И отчаяно седнало на пясъка, и за първи път заплакало.
- Водата е достатъчно солена и без твоите сълзи! К-ч-х-х-р-ц-ш! – чул се гласът на Хрили. -Случайно минавах оттук и виждам, че пак си изпаднала в беда. Не, че това ме интересува много, тъй като ти си ми съвсем напълно безразлична и в тебе няма нищо за ядене, но исках да ти кажа, че ако се уловиш за десния ми плавник....улови ли се?
- Да - казало Лилито. Било престанало да плаче още щом го чуло.
- Добре тогава! - казал Хрили - Сега наляво!..... Сега надясно!
И грозният, ужасният Хрили, наречен още Ужаса на океана, с гъвкави движения помогнал на Лилито да се измъкне от затвора на коралите през един проход, който само той можел да открие.
Не било лесно и задъхани, двамата се спрели да си починат.
- Близко до кое? - запитало Лилито.
- До бисерчето ти, до кое! - казал Хрили - За което беше тръгнала.
- Ама значи го има! - зарадвало се Лилито. - И знаеш ли къде е?
- Хе! - казал само Хрили, като дал с плавниците си бавен заден ход.
- А защо не ми каза досега? – учудило се Лилито.- И защо викаше, че го нямало?
- Исках да те изненадам - казал Хрили - Да вървим! Скачай на гърба ми!
Лилито го яхнало и двамата поели. А над тях се носела познатата ни песничка:
Има в морето
на детските игри
бисерче, което
ни прави по –добри
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че......
И колко всичко било красиво! Сега-понеже били двама - в морето сякаш вече нямало страшни животни. Сребърни стада от малки рибки бързо се появявали, блясвали, когато сменяли посоката си и изчезвали. Бавно-бавно като презокеански параход с безброй кръгли прозорчета проплавала край тях огромна есетра....
Но Лилито забелязало, че Хрили започнал да се задъхва.
- Какво ти е ? - запитало го то.
- Ами това ми е - казал Хрили, - че не мога да издържам дълго на такава дълбочина.
- Да се качим по-нагоре тогава? - презложило Лилито.
- Не ме разскърцвай! - казал Хрили /на шега казал “не ме разскърцвай вместо “не ме разсмивай”, но всъщност на него самият никак не му било до шеги./ и продължил:- Аз съм дълбоководна риба, нали ти казах. Тук за теб може да е дълбоко, но за мен е плитко. Ще ти призная, че заради тебе - но само от любопитство, защото инак си ми съвсем безразлична - изплувах толкова нагоре. Чух те още в началото, като дишаше в слушалката. Много чисто дишане имаш.
- Не говори за дишане - казало Лилито, - защото някой ще пита как дишам тук под водата.
- Х-п-х-х-ц-ч! - изскърцал презрително Хрили. - Това ще е някой, който не разбира от приказки. Исках да ти кажа, че тази дълбочина ми е горната граница. Ако се изскача по-нагоре, ще се пукна като балонче и от мен ще остане само една гласпапирна кожичка. Виж ме как вече съм се подул, иначе не съм чак толкова грозен.
- Ти изобщо не си грозен, Хрили - казало Лилито.
- Не ти вярвам - измърморил Хрили и поруменял - Но не е лошо да ми го повтаряш от време на време.
И Лилито му повторило:
- Ти никак не си грозен, Хрили.
Но както си говорели така приятелски, изведнъж......
- Време е момиченце! - чул се глас - И какъв е този шаран?
Кой бил казал тези думи? Нашият стар познат, Набръчканият човек със слушалката, който се бил гмурнал с главата надолу в приказното море, където плували Хрили и Лили. /Май бяхме забравили за него, а/
- Шаран сте вие! - казал обиден Хрили.
- Това е Хрили. Никой няма право да го обижда! Той ме спаси от коралите! - разсърдило се Лилито.
- Дребна работа! - казал скромно Хрили, като отново се зачервил. И все пак добавил: И от мидата.
- Да, и от мидата! - потвърдило Лилито. - Той е мой приятел!
- Макар че аз трудно се сприятелявам! - казал Хрили - Но защо се дошли да я викате, ако можем да знаем?
- Защото бързам! - казал Набръчканият човек. - Трябва да телефонирам във връзка с едни фаянсови плочки модел “морско дъно”. Строя си вила и се налага да ги намеря, понеже
мойта мечта е, щом гости поканя,
да могат да видят една хубава баня!
- И затова сте дошли в приказката ни? – погледнал го изпитателно Хрили.
- Да - казал Набръчканият човек.
- А защо тогава ми свети фенерчето, х-р-ц-ч? - запитал насмешливо Хрили. И наистина червеното фенерче на израстъка пред муцуната му се било запалило.
- Че отде да знам защо! - учудил се Набръчканият човек.
- Щом не знаете, аз ще ви го кажа - казал Хрили. - Защото това не е фенерче за украса и на без това красивата ми физиономия, а моят сигнализатор за разпознаване на лъжите. Вие сте дошли тук не заради плочките, а защото сте си спомнили за миг времето, когато сте носили това костюмче!
Набръчканият човек се погледнал - забравихме да кажем, че той сега бил по къси панталонки и казал тихо:
- Признавам си, така е. Спомних си за летните ваканции и за това как тогава морското дъно ми се виждаше едно такова чудесно, каквито никакви плочки не могат да наподобят. Аз тогава носех очила, от много четене, и се къпех с тях. И веднъж, в последния ден на лятната ваканция, когато се къпех, очилата ми се изхлузиха във водата и оттогава дъното ми се вижда сиво и некрасиво. Не сте ли ги виждали тук някъде ?
- Вълните отдавна са ги превърнали в песъчинки - казал Хрили. - Крайно съжаляваме.
Но понеже очите на Набръчканият човек станали тъжни, на Лилито му домъчняло за него.
- Обаче, ако дойдете с нас - казало то - ще намерим и за вас едно бисерче и с него ще виждате морето пъстро като преди. Нали, Хрили? - И без да чака отговор, хванало Набръчкания човек за ръката. -Ще дойдете ли?
- Да, да! -съгласил се веднага Набръчканият човек.
- Ставаше дума за едно единствено бисерче - изскърцал недоволен Хрили. -И щяхме да го търсим двама!
- Но той ще остане сам! - помолило го тихо Лилито.
- А така пък няма да останем сами! - измърморил Хрили. - Но това ми е почти напълно съвсем безразлично. Хайде да вървим! Иначе тоя ще настоява да се връщаш.
И сега продължили търсенето трима: Лилито, яхнало Хрили, и Набръчканият човек зад тях и отново зазвучала песничката:
Има във морето
На детските игри
Бисерче, което
Ни прави по–добри....
Пътували, пътували и наоколо им се виели дългите панделки на водораслите; тук таме сред тях се мяркали едни морски животинчета с дълги муцунки и извити шии, изправени и съвсем неподвижни - само гръбните им перчици бързо-бързо трепкали, пррр!, като малки ветрилца. Те говорели:
-Външно сме прилични
много на коне,
но дали коне сме?
Ние мислим - не
Не, не сме прилични
Толкова на тях,
Колкото на фигурки
От подводен шах.
Ах, какво сме ние?...
- Вие сте морски кончета! - извикало Лилито. - Аз съм ви виждала в аквариума!
И животинчетата се зарадвали:
- Ний сми кончета морски.
Благодарности, Лили!
Сега всяко ще може
Свойто име да цвили!
Иииии
И тримата продължили пътя си.
- Приятно ти е, нали? - запитал Хрили.
- Да - казало Лилито. - Но ние сме тръгнали за бисерчета. Ти знаеш ли наистина къде са!
- Съмняваш ли се? -казал Хрили. -Аз съм ги скрил не едно тайно място, как няма да зная! Още малко търпение!
- Аз не мога повече. Хайде да се изкачваме - обадил се зад тях Набръчканият човек, като погледнал ръчния си часовник /той не пропускал вода/ - Имам да водя и друг телефонен разговор. Във връзка с наградата, която очаквам да ми дадат, защото
мечтая да бъда признат, отличен
и с педя по-горе от всички край мен!
- Ние говорим за бездъннни дълбочини, а той-за педи! Х-р-ц-ч! - изскърцал Хрили. -А нещо да си спомняте как на времето си правехте с едно приятелче сбирки за училище и как намерихте едно охлювче, каквото той нямаше, и как, като видяхте, че на него му се доплака, изпуснахте охлювчето си във водата? Май, нарочно го направихте, а?
- Да, май нарочно - спомнил си Набръчканият човек. - Но възможно ли е да съм имал толкова добро сърце? Бих искал да го намеря това охлювче и да го попитам все пак....
- Охлювчетата тук са 7364 милиарда - казал Хрили. -Върнете си се горе и се обадете от някой друг телефон.
- Но бисерчето ви, като го намерим, ще ви направи, какъвто сте бил тогава!-намесило се пак Лилито. -Нали, Хрили?
- Щом ти казваш!-въздъхнал Хрили.
- Тогава да го потърсим още малко! - казал Набръчканият човек.
И тримата се впуснали отново на път.
Ето че се появили няколко рака. Те марширували и смешно пеели:
- Ний сме безстрашните
рицари раци,
с брони и шлемове
и с дълги мустаци!
Никъде няма
Подобен парад!
Строй се по двама!
Ходом назад!
Само щом зърнат ни
Страшните щипки,
Махат ни с перчици
Игривите рибки!
Знаят, че рака
Войник е сърцат!
Смело в атака!
Ходом назад!
- Гледай, отдават ти чест! - казал Хрили.
- На мен ли? - зарадвало се Лилито.
- Да, защото си много храбра! - казал Хрили.
Лилито отговорило на рачешкия поздрав и тримата продължили пътя си.
Пътували, пътували и морското дъно ставало все по-красиво, но те били тръгнали да търсят вълшебните бисерчета а не да се наслаждават на разни красоти.
Тук бисерчета-там бисерчета....
- Нарочно ги скрих така дълбоко от себе си и сега не мога сам да ги намеря! - казал печално Хрили. - Но още малко търпение!
- Нямам вече нито капка! Хайде, малката, да се връщаме - обадил се наново Набръчканият човек. - Третият ми телефонен разговор съвсем не може да се отлага. Трябва да се обадя на.....
- Знаем на кого! - изскърцал Хрили.
Двамата - Хрили и Набръчканият човек - се спогледнали и млъкнали.
- Защо замълчахне? - запитало ги Лилито.
- Господинът си спомня нещо! - казал Хрили.
- Да - признал, Набръчканият човек, -спомням си, че когато бях малък, написах с клечка на морския пясък едно име, но пяната го лизна и отнесе в морето. Сега съм го забравил това име и си мисля дали ще го намеря тук, в дълбокото и чистото.
- Ако обещаете да ни дадете още време..... - започнал Хрили.
- Обещанам! - избързал да каже Набръчканият човек.
-............тогава ще ви съобщя-продължил Хрили, -че едва ли ще го намерите. Морето пази в паметта си тези имена, но след известен срок ги забравя и то. Все нови и нови постъпват, нали разбирате, х-р-ц-ч-х-щ!
- Но бисерчето ще му помогне да си спомни, нали, Хрили? - казало и този път Лилитол
- Не ми се вярва - поклатил глава Набръчкания човек-
За чудо такова е навярно потребно
Бисерче много, ама много вълшебно!
Лилито се обърнало към Хрили, но и той само поклатил тъжно глава.
- Тогава ще му дам и моето бисерче! С две може!-казало решително Лилито. Толкова му било станало жал за Набръчканият човек, макар и да не разбирало защо му е дотрябвало някакво си име.
- Ама и ти си една лоша, една лоша, втора като тебе няма!-въздъхнал Хрили.-Оке малко и ще почнеш да питаш какво ще стане с мидата и с медузата.
- Да - признало си Лилито - Какво ще стане?
- Ами ще се върнем и ще им окажем първа помощ - казал подигравателно Хрили. - Не ме ядосвай, че ще те зачеркна окончателно от списъка на лошите! - Но все пак се съгласил: - Добре, нека се мъкне след нас! Ще видиш, момичето ми, като пораснеш какви номера ще ти правят такива като него.
И тримата пак поели към бисерчетата.
Бисерчета тук - бисерчета там. Никъде ги нямало.
- Тук наблизо бяха - говорел Хрили. -Много добре си спомням. Още мъничко и ще ти намерим! Бъдете спокойни! Такива вълшебни бидери не са се виждали никъде по света.
Но Набръчканият човек бил загубил надежда и спрял окончателно.
- Хайде, малката! - заявил той. - Срокът изтече! Изкачваме се!
Уж бил по къси панталонки, но започнал да говори както преди, когато стоял пред кабината. А и Лилито било вече почти съгласно да се връща.
- И без това трябва да се разделим - казало то на Хрили. - Така е в приказката. Аз нали й чух края! Утре ще ги потърсим пак!
- Само още мъничко! - настоявал Хрили. - Такива чудесни вълшебни бисерчета! Много добре си ги спомням! Бяха от един арабски кореб, пълен с хиляди и една нощи, който потъна тук наблизо. Имаше цял сандък!....
Но Лилито не го слушало. То гледало смаяно фенерчето пред носа му, което се било запалило много по-ярко от първия път и заливало всичко наоколо с червена светлина.
- Хрили! - казало Лилито. Устничките му треперели.
- Ау! - калзал Ужаса на океана и си захапал плавника от смущение. - Значи съм забравил да го изключа!
- Значи ти през цялото време си ме лъгал! - извикало Лилито. Било готово да заплаче.- Значи наистина няма никакви бисерчета, които правят хората по-добри? И приказките лъжат? Така ли е, казвай, така ли е?
Стришният Хрили навел глава. Всичките му бодливи и наперени плавници клюмнали. Морето наистина било загубило красотата си и дори било станало ужасно сиво.
Лилито тропнало с краче:
- А защо ме лъга? Защо ме лъга?
Чул се звън.
- Хайде! Остави го, той и мен излъга! - казал Набръчканият човек. Той също бил доста тъжен, но все пак се отправил към кабината.
Ето го, вече бил влязъл в нея и през стъклата й правел знаци на Лилито да тръгва с него. Но Лилито само повтаряло:
- Защо ме излъга? Аз мислех, че сме станали приятели!
И Хрили изведнъж почервенял целият. По-силно от всеки друг път. Фенерчето му отдавна било угаснало, но той самият сякаш се бил запалил отвътре.
-Ами защото станахме приятели, затова! Защото не е вярно, че си ми съвсем напълно безразлична! Ти си ми даже много съсразлична! - хлипал той -И Исках да останеш по-дълго при менеЧ! Да бъдем заедно! Затова !
Той целият се тресял от плач. Виждал ли е някой как плачат рибите? Много е тъжно. Лилито го галело, макар че и неговите очи били пълни със сълзи.
- Недей да плачеш, Хрили, моля ти се! - говорело то. - Водата ще стане по-солена!
Мъчело се да го разсмее с неговата шега, но Хрили продължавал да се тресе.
- Аз пак ще дойда - казало му Лилито. - Ще видиш!
Но той не можел да се успокои:
- Обещания! При следващата приказка ще ме забравиш! Х-ц-ч-ш-х!
- Сигурно имаш и други приятели! - утешавало го Лилито.
- Нямам! - казал през хълцане Хрили. -Останали сме толкова малко екзофталмуси! Съвсем сме на изчезване! А знаеш ли тук какво е? Защо му викат, мислиш “светът на мълчанието” И всички се ядат, нали видя? А в най-дълбокото, където аз живея, е още по-лошо. Там няма дори смешри раци и кончета! Защо, мислиш, се правя на такъв страшен и на Ужас на океана! А сега, като си отидеш..... Човек не може без приятели, нали?
- “Човек”! - упрекнало го Лилито. - Чуваш ли се какво говориш! Недей плака! Иначе вместо Хрили, ще ти викам Хлипи!
- Няма кога да ми викаш, ние се разделяме! - изхлипал още по-силно Хрили. - Х-ц-ч-ш-к-ч-щ-х-к!
- Ама няма как! – казало Лилито. -Сам виждаш! Ела, да ме придружиш малко!
- И това не мога! - изхълцал Хрили и отново се разревал. - Нали ти казах, ние сме свикнали на по-високо налягане и в по-горните пластове-е-е. А ти си едно повърхностно момиче! На ти сега римички!
Лили и Хрили
Нейде се скрили.
Но станало тъй, че
ги разделили!
- Аз пак ще дойда! - могло да каже само Лилито. - Сбогом! Сбогом, Хрили, миличък!
- Сбогом - казал Хрили без всякакви удивителни, като си бършел муцуната с плавник. - Не ми обръщай внимание! Ц-х-ш-х-к-х! Ние, рибите, сме от студеноккръвните животни.
И Лилито влязло в телефонната кабина при Набръчкания човек и затворило стъклената врата зад себе си.
И кабината потеглила нагоре, оставяйки бодливия Хрили сам в студеното и дълбокото.
Но както се изкачвали /и панталонките на Набръчкания човек се удължавали, и вече се чувал шумът на плажа и крясъкът на чайките/, изведнъж.....
- Този глупчо! Какво прави?!-прошепнал Набръчканият човек, загледан надолу.
- Изплаща ни! - казало през сълзи Лилито.
- Но той е луд. -Екзофталмусите не могат....
И в този миг се чуло пукване. Едно единствено и леко, но все пак съвсем ясно “пук”.
- Какво пукна? - казало Лилито.
- Пукнало ли? - заговорил прекалено весело набръчканият човек. -Кога? Така ти се е счуло, момиченцето ми!
- Не ми се е счуло - казало Лилито. -И преди, като слушах края пак пукна!
- Може би е била някаква автомобилна гума горе на шосето - предположил Набръчканият човек. Говорел бързо и високо. - Аз нищо не чух. Честна дума! Тъпанчетата ти, може би от налягането...
Но това последното не трябвало да казва.
Плачът на Лилито се издигнал и заглушил гласа му:
- Пукнал се е! Хрили се е пукнал! Тръгнал е след мене и се е пуснал!
И в този момент нейде отдолу се заизкачвал бисерен наниз от мехурчета. Малки и големи, те блестели и пречупвали във всички цветове на дъгата слънчевата светлина, която идела от повърхността, издигали се заедно с телефонната кабинка, сякаш я придружавали. Колко били красиви!
Набръчканият човек протягал през стъклата ръце към тях.
- Бисерчетата! О, колко ясно виждам света! - викал той - Колко ми се иска да правя добрини! И колко чист се усещам!
Той ръкомахал и пълнел джобовете си с бисерни мехурчета. Но Лилито мълчало и само раменцата му подскачали. То , както всички деца, било всъщност много добро и нямало нужда от вълшебни бисеи, за да го обича майка му.
А кабината продлжавала да се изкачва безшумно нагоре и ето, достигнала повърхността, заклатила се и застанала на старото си място. Вече не била никаква подводна камера, а обикновена телефонна кабина. Дори с разни грозни драсканици по ламарината....Помните ли картинката? Най-отзад е морето с чайките, пред него плажът с пъстрите чадъри, а най-отпред кабината с Набръчканият човек и Лилито /то вече било отново с харпунчето си, защото всичко под водата било само магнитофонна приказка, нали, и тя била свършила вече./ Само че сега пред вратата на кабината се била наредила цяла опашка от хора, които чакали да говорят по телефона. Но двамата не им обръщали внимание. Лилито продължавало да плаче, а Набръчканият човек го утешавал:
- Хайде сега, ще ревем!-говорел той. Бил закачил слушалката и му бършел очичките с кърпата си. - Първо, това беше само приказка и второ, сигурно е било от записа. Така пука, нали знаеш, дето е залепена лентата..... Жив и здрав е и те чака долу!
И Лицето на Лилито почнало да просветва. Но то още не било убедено.
- Ето , слушай! - казал тогава Набръчканият човек и за ужас на опашката откачил пак слушалката и пуснал нова стотинка в автомата. Набрал номера, който му казало Лилито, и от слушалката се разнесъл познатият скърцащ глас:
-Х-р-ц-ш-ч-р-х! Говори Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери. За всички деца и хора с добри сърца - само Хрили!
Драги слушагелчета и слушатели, чуйте приказката за вълшебното бисерче. “Веднъж едно малко момиченце си играело на пясъка, там, където морето е тънко.
Лилито подскочило от радост: Ура ! Хрили, Ужаса на океана, бил жив и здрав! А набръчканият човек го гледал как подскача и си мислел:
Ах, колко чисто, прозрачно и звънко
Звучи това детско “морето е тънко”!
И е нежно и сладко,
Че макар и за кратко
- и дори
да ни пречи
за това
възрастта, нали?
По–добри
И сърдечни,
Да, едва,
Но сме станали!......
Така си мислел Набръчканият човек. Но не му било съвсем весело. Дори бил станал с една бръчица по-набръчкан отпреди.
Последно промяна от snowprincess на 23.04.10, 17:29, променено общо 1 път.
Re: Маратон на четенето
Сър, благодаря, че се отзовахте.сър Айвънхоу написа:Девойко, твоите очи
са истински сапфири.
Щастлив мъжът, в когото те
с любов сега се взират.
Елмаз е твоето сърце —
как всичко осиява!
Щастлив мъжът, комуто то
в любов се обещава.
Рубин е твоята уста,
не зная по-чаровна.
Щастлив мъжът, комуто тя
нашепва реч любовна.
Да знаех тоя мъж щастлив
и срещнех го случайно
самин в леса — ще се прости
с туй щастие безкрайно.
Хайнрих Хайне
и още от него...
"Спаси си деня!" - Green Light
-
Green Light
- Мнения: 13475
- Регистриран на: 22.09.06, 21:57
-
сър Айвънхоу
- Мнения: 13302
- Регистриран на: 22.11.06, 15:57
Re: Маратон на четенето
За Вас винаги, мадам!Нефертити написа: Сър, благодаря, че се отзовахте.
-
windcolours
- Мнения: 4447
- Регистриран на: 07.02.10, 12:10
- Местоположение: София
Re: Маратон на четенето
snowprincess написа:ПУК
от
ВАЛЕРИ ПЕТРОВ
Много обичам приказките му. А на тази специално синът ми ревеше. Макар, че по-скоро аз- "набръчкания човек" би трябвало да се чувствам сконфузена...
"Животът ще покаже на всеки какъв е той" Гьоте
-
сър Айвънхоу
- Мнения: 13302
- Регистриран на: 22.11.06, 15:57
приятелю, от една година все се каня да обработя и кача книгата на Хайне от поредицата "Световна класика", ама все не остава времеGreen Light написа:Айвънхоу, мерси ти много, рицарю! Много ми хареса Хайне, а Степния вълк ще си го сваля на телефона и ще си го прочета с кеф, следобед на едно дълго пътуване.
но, обещавам, че когато бъде готова, ще уведомя клуба!
между другото... в читанката съм качил много други прекрасни поети... виж сам дано си харесаш още добри неща!
Re: Маратонът започна
това какво означава?:?Нефертити написа: .... (р. 1920) , български поет , сценарист , драматург и преводач от европейски произход.
Блажени са бедните духом
Приказка за любовта
В далечината храмът изглеждаше пуст и забравен. Купчина камъни, напечени от пустинното слънце, с което самотната палма до входа нито можеше, нито искаше да спори.
Дългото пътуване беше изтощило тялото му, но огънят в душата му пламтеше още по-силно отпреди. Бе тръгнал сам и без никакви белези на ранга си, въпреки възраженията на съветниците си и молбите на стражите. Вярваше, че така трябва. Какво значение имаше за Оракула дали го пита цар или роб? Какво значение имаше за боговете? И кой беше цар, и кой беше роб на този свят?
Прахът покри нозете му веднага щом слезе от седлото. После се надигна и обви тялото му. Нов кат дрехи, които да му напомнят откъде е дошъл и къде отива. Но не и защо.
Опита се да влезе и в очите му, но влагата там не позволи това. Усмихна се през мъглата, докато си мислеше за иронията на чистотата родена от сълзи. А какво раждаше свободата?
Прекрачи през сянката на портала и усети как хладната й целувка изпива умората му и изостря ума му. Усмихна се и на тази си арогантност, леко, само с ъгълчето на устните си. След това се запита дали не трябва да е по-смирен, все пак? Няма ли да разгневи боговете? А арогантността му го попита какъв би бил смисъла - нима те не знаеха и не виждаха всичко и без това - и външното и вътрешното, и видимото и невидимото, и реалното и измисленото? Разтърси глава и се насочи към малкия олтар, където коленичи и положи скромен дар в пръстената паница. След това изрече на глас:
- Прекланям се пред мъдростта на силата на безсмъртните и покорно моля техния глас да бъде и мой глас и да предаде един въпрос, който измъчва нощите и дните ми и не дава покой на изтерзаната ми душа.
Усети как тишината бавно ляга като камък върху широките му рамена. Дори дишането му, което единствено я нарушаваше в сумрака, се учести. Наведе глава под тежестта на очакването и затвори очи.
- Боговете ще чуят въпроса ти, страннико. Ако си готов наистина да изречеш душата си без остатък. И да чуеш отговора...
- Готов съм. Цял живот пътувам към това откровение.
- Говори тогава.
- Искам да знам, защо боговете са решили да изпитваме любов? Защо сърцето ми е в плен на тази магия? Защо и дали тя е по-силна от мен? Защо очите на любимата са по-остри и от най-острия меч, по-мощни и от най-мощния удар, по-мамещи и от сънища, по-истински от мен самия? Не, не искам да знам какво е любовта, защото едва ли мога да проумея всичките нишки вплетени в нея от безсмъртните. Но искам да знам защо обичаме? Защо?!
- Върни се у дома.
- Какво?
- Върни се у дома. Това е отговора на боговете, страннико. Напразно си дошъл до тук.
Мъжът се изправи и тръгна в безмълвен транс, който продължи през цялото обратно пътуване. Никой от хората му не си позволи да го попита какво му е. Очевидно не смееха. Но пък се зарадваха, че отново е при тях и отново имат владетел. В покоите му го посрещна коленичила любимата му робиня и обгърна нозете му с ръце. Той бавно повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.
- Стани, любима моя! Свободна си! Можеш да отидеш където искаш и да правиш каквото искаш! Върви накъдето ти видят очите и дано имаш повече късмет от мен, свободния по рождение. Защото боговете се подиграха с мен! Върви и ме освободи от заклинанието на тези твои очи. Върви си! Моля те!
Очите на момичето заблестяха на светлината на факлите и то тихо отговори:
- Повелителю мой, Вие може да дадете свобода на тялото ми, но не и на душата ми, защото тя е окована безвъзвратно от любовта ми към Вас. Вие можете да се освободите от тялото ми още тук и сега, но душата ми ще остане да бди около Вас завинаги и да ридае безутешно, че не може да Ви докосне и да се слее с Вас отново. Докато боговете не решат да ни съберат отново някой ден. Защото любовта е дар, който ние не можем да избираме, но и не можем да отхвърлим. Защото тя е дома на нашите души, който ние никога не напускаме.
В далечината храмът изглеждаше пуст и забравен. Купчина камъни, напечени от пустинното слънце, с което самотната палма до входа нито можеше, нито искаше да спори.
Дългото пътуване беше изтощило тялото му, но огънят в душата му пламтеше още по-силно отпреди. Бе тръгнал сам и без никакви белези на ранга си, въпреки възраженията на съветниците си и молбите на стражите. Вярваше, че така трябва. Какво значение имаше за Оракула дали го пита цар или роб? Какво значение имаше за боговете? И кой беше цар, и кой беше роб на този свят?
Прахът покри нозете му веднага щом слезе от седлото. После се надигна и обви тялото му. Нов кат дрехи, които да му напомнят откъде е дошъл и къде отива. Но не и защо.
Опита се да влезе и в очите му, но влагата там не позволи това. Усмихна се през мъглата, докато си мислеше за иронията на чистотата родена от сълзи. А какво раждаше свободата?
Прекрачи през сянката на портала и усети как хладната й целувка изпива умората му и изостря ума му. Усмихна се и на тази си арогантност, леко, само с ъгълчето на устните си. След това се запита дали не трябва да е по-смирен, все пак? Няма ли да разгневи боговете? А арогантността му го попита какъв би бил смисъла - нима те не знаеха и не виждаха всичко и без това - и външното и вътрешното, и видимото и невидимото, и реалното и измисленото? Разтърси глава и се насочи към малкия олтар, където коленичи и положи скромен дар в пръстената паница. След това изрече на глас:
- Прекланям се пред мъдростта на силата на безсмъртните и покорно моля техния глас да бъде и мой глас и да предаде един въпрос, който измъчва нощите и дните ми и не дава покой на изтерзаната ми душа.
Усети как тишината бавно ляга като камък върху широките му рамена. Дори дишането му, което единствено я нарушаваше в сумрака, се учести. Наведе глава под тежестта на очакването и затвори очи.
- Боговете ще чуят въпроса ти, страннико. Ако си готов наистина да изречеш душата си без остатък. И да чуеш отговора...
- Готов съм. Цял живот пътувам към това откровение.
- Говори тогава.
- Искам да знам, защо боговете са решили да изпитваме любов? Защо сърцето ми е в плен на тази магия? Защо и дали тя е по-силна от мен? Защо очите на любимата са по-остри и от най-острия меч, по-мощни и от най-мощния удар, по-мамещи и от сънища, по-истински от мен самия? Не, не искам да знам какво е любовта, защото едва ли мога да проумея всичките нишки вплетени в нея от безсмъртните. Но искам да знам защо обичаме? Защо?!
- Върни се у дома.
- Какво?
- Върни се у дома. Това е отговора на боговете, страннико. Напразно си дошъл до тук.
Мъжът се изправи и тръгна в безмълвен транс, който продължи през цялото обратно пътуване. Никой от хората му не си позволи да го попита какво му е. Очевидно не смееха. Но пък се зарадваха, че отново е при тях и отново имат владетел. В покоите му го посрещна коленичила любимата му робиня и обгърна нозете му с ръце. Той бавно повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.
- Стани, любима моя! Свободна си! Можеш да отидеш където искаш и да правиш каквото искаш! Върви накъдето ти видят очите и дано имаш повече късмет от мен, свободния по рождение. Защото боговете се подиграха с мен! Върви и ме освободи от заклинанието на тези твои очи. Върви си! Моля те!
Очите на момичето заблестяха на светлината на факлите и то тихо отговори:
- Повелителю мой, Вие може да дадете свобода на тялото ми, но не и на душата ми, защото тя е окована безвъзвратно от любовта ми към Вас. Вие можете да се освободите от тялото ми още тук и сега, но душата ми ще остане да бди около Вас завинаги и да ридае безутешно, че не може да Ви докосне и да се слее с Вас отново. Докато боговете не решат да ни съберат отново някой ден. Защото любовта е дар, който ние не можем да избираме, но и не можем да отхвърлим. Защото тя е дома на нашите души, който ние никога не напускаме.
-
сър Айвънхоу
- Мнения: 13302
- Регистриран на: 22.11.06, 15:57
Re: Маратонът започна
според мен има печатна грешка. трябва да се чете: от еврейски произход или: преводач на книги от европейски произходSweety написа:това какво означава?:?Нефертити написа: .... (р. 1920) , български поет , сценарист , драматург и преводач от европейски произход.
въпреки, че той е един от най-добрите преводачи от английски... известен с пълните преводи на Шекспир... има едно луксозно издание на Шекспир в осем тома, което е прекрасно и има място във всяка добра библиотека. до момента съм събрал шест от томовете, но ще си купя и останалите два...
-
windcolours
- Мнения: 4447
- Регистриран на: 07.02.10, 12:10
- Местоположение: София
Не знам обаче от кого е....
Понякога ни липсват сетива.
И палим свещи.
Понякога сме с тъмни очила, а търсим нещо.
Понякога намираме очи, и в нас просветва.
Но пък от светлото боли.
И идват клетвите.
Понякога наивно се боим.
От пресъздаване.
А може би е нужно да мълчим, за да оставаме...
Понякога сме някакъв живот.
Дори - потребен.
Когато свърши, молим се на Бог - да ни приеме.
А той мълчи, защото оня Ад,
из който
и мечтите са до време,
е тъй запълнен с мигове назад,
че трудно би приел страха да вземем.
И тъй понякога,
едва дошли, си тръгваме.
Защото не прощаваме.
А гробът ни - едва ли го боли.
Но там оставаме.
Понякога ни липсват сетива.
И палим свещи.
Понякога сме с тъмни очила, а търсим нещо.
Понякога намираме очи, и в нас просветва.
Но пък от светлото боли.
И идват клетвите.
Понякога наивно се боим.
От пресъздаване.
А може би е нужно да мълчим, за да оставаме...
Понякога сме някакъв живот.
Дори - потребен.
Когато свърши, молим се на Бог - да ни приеме.
А той мълчи, защото оня Ад,
из който
и мечтите са до време,
е тъй запълнен с мигове назад,
че трудно би приел страха да вземем.
И тъй понякога,
едва дошли, си тръгваме.
Защото не прощаваме.
А гробът ни - едва ли го боли.
Но там оставаме.
"Животът ще покаже на всеки какъв е той" Гьоте
-
сър Айвънхоу
- Мнения: 13302
- Регистриран на: 22.11.06, 15:57
Re: Маратон на четенето
и нещо много любимо от Шекспир:
Един се хвали с ловкост и успехи,
със сила друг, а трети със предци.
Един с богатства, почести и дрехи,
а друг със хрътки, ястреби, жребци.
И всеки има по едно пристрастие,
и всеки нещо повече цени.
Но другаде се крие мойто щастие,
не в кучета, богатства и жени.
От всеки род и всякакви успехи
по-скъпа ми е твоята любов,
по-ценна е от скъпоценни дрехи,
по-весела от пиршества и лов.
Аз имам теб. Без теб ще бъда пак
каквото бях: последният бедняк.
(Превод на Владимир Свинтила)
ето и всички сонети в превод от Свинтила
и всички сонети в превод на Валери Петров
Един се хвали с ловкост и успехи,
със сила друг, а трети със предци.
Един с богатства, почести и дрехи,
а друг със хрътки, ястреби, жребци.
И всеки има по едно пристрастие,
и всеки нещо повече цени.
Но другаде се крие мойто щастие,
не в кучета, богатства и жени.
От всеки род и всякакви успехи
по-скъпа ми е твоята любов,
по-ценна е от скъпоценни дрехи,
по-весела от пиршества и лов.
Аз имам теб. Без теб ще бъда пак
каквото бях: последният бедняк.
(Превод на Владимир Свинтила)
ето и всички сонети в превод от Свинтила
и всички сонети в превод на Валери Петров
Re: Маратонът започна
Сър, благодаря за помощта и уточнението.сър Айвънхоу написа:според мен има печатна грешка. трябва да се чете: от еврейски произход или: преводач на книги от европейски произходSweety написа:това какво означава?:?Нефертити написа: .... (р. 1920) , български поет , сценарист , драматург и преводач от европейски произход.
въпреки, че той е един от най-добрите преводачи от английски... известен с пълните преводи на Шекспир... има едно луксозно издание на Шекспир в осем тома, което е прекрасно и има място във всяка добра библиотека. до момента съм събрал шест от томовете, но ще си купя и останалите два...
Щастлива съм да ивдя, че четете!
п.п. Дне се разкъсвам да свърша всичко! Извинете ме за правописа.
Но четох гладко, бъдете сигурни.
"Спаси си деня!" - Green Light
ЕЛБИ, много си образен,ELBI написа: аз намерих:
http://www.mpsaz.org/lincoln/department ... -color.gif
http://www.snanji.com/pics/blue%20spruce%20picture.gif
http://www.ancgroup.com/storage/static/ ... 0books.jpg
(на горната -Рем е точно зад теб)
http://enhanced-minds.com/images/stories/hotteacher.jpg
(тук пишеш, но не може само четене)
http://campussqueeze.com/wp-content/upl ... eacher.jpg
така завършваш час...
дори и РЕМ го познах.
Благодаря, сега е товй ред да ни прочетеш нещо къде си сред децата, я се изправи?!
Последно промяна от Неф на 23.04.10, 12:46, променено общо 1 път.
"Спаси си деня!" - Green Light
Re: Маратонът започна
имаше едно луксозно издание със сонетите на шекспир и с онзи прочут портрет на шекспир, нещо като А3 формат... (аз забравих да го върна в библиотеката:-))сър Айвънхоу написа:според мен има печатна грешка. трябва да се чете: от еврейски произход или: преводач на книги от европейски произходSweety написа:това какво означава?:?Нефертити написа: .... (р. 1920) , български поет , сценарист , драматург и преводач от европейски произход.
въпреки, че той е един от най-добрите преводачи от английски... известен с пълните преводи на Шекспир... има едно луксозно издание на Шекспир в осем тома, което е прекрасно и има място във всяка добра библиотека. до момента съм събрал шест от томовете, но ще си купя и останалите два...
там от кого бяха преводите?
P.С.
явно че е, но аз не обичам печатни грешки, особено в такива теми... означава, че никoй не го е редактирал
Блажени са бедните духом
-
Green Light
- Мнения: 13475
- Регистриран на: 22.09.06, 21:57
Re: Маратон на четенето
Страхотно. 20 минути интензивно удоволствие!snowprincess написа:....
Ах, колко чисто , прозрачно и звънко
Звучи това детско “морето е тънко”!
И е нежно и сладко,
Че макар и за кратко
-и дори
да ни пречи
за това
възрастта, нали?
По –добри
И сърдебни,
Да, едва,
Но сме станали!......
....
Не знам, хора, това което сме ние тук си е някакъв феномен.
Сноу, мерси!
Хубаво, Ето:Нефертити написа:Тук
там,
добре,
а ти какво ще ни прочетеш?
едно откъсче поне от теб за нас
1
На философите не станах мил,
но види бог дали съм съгрешил.
Да, нищо съм и нищо днес не ми е ясно,
дори не знам защо съм се родил.
3
Ще дойде краят, но кога - кой знае?
Да пием вино - истината май в това е.
Не си лоза, глупако: от пръстта -
едва ли някой ще те откопае!
***
Ще се опия тъй, че мойта пръст
на вино ще дъхти околовръст.
И ако някой правоверен мине,
ще види закъснялата ми мъст.
60
За мен цветята на смеха или със вино пълна кана.
Не искам друга вяра аз, ни песен на камбана.
Веднъж съдбата спрях с въпрос: “Кажи ми свойта мисъл!”
А тя отвърна в миг: “Душа, със радост увенчана.”
Омар Хаям
“Рубаят”
Трудните неща ги правя с лекота, невъзможните малко ме забавят.
ЗОВ
Да дойдеш
в тиха нощ копнея.
Да шепнат
топлите ни длани.
Светът за нас да онемее.
Да тръпнат
устните смълчани.
Над нас
луната ще немее.
Звездите
ще танцуват лудо.
Земята песен ще запее.
В такава нощ
ще стане чудо!
И нека
лъч да не проблесне.
Зората
с теб ще ме намери.
Светът за нас
ще бъде тесен.
Миражи –
вечните раздели!
Ела!
И тази нощ ще има
небесен цвят,
и дъх на пролет.
Ще се пробуди в нас –
незрима
Мечта.
Предчувствие за полет...
Ела!
Душата ми се лута.
Роса танцува по косите...
Ела!
Ела!
Оставам пак нечута.
С две капки
болка във очите.
Да дойдеш
в тиха нощ копнея.
Да шепнат
топлите ни длани.
Светът за нас да онемее.
Да тръпнат
устните смълчани.
Над нас
луната ще немее.
Звездите
ще танцуват лудо.
Земята песен ще запее.
В такава нощ
ще стане чудо!
И нека
лъч да не проблесне.
Зората
с теб ще ме намери.
Светът за нас
ще бъде тесен.
Миражи –
вечните раздели!
Ела!
И тази нощ ще има
небесен цвят,
и дъх на пролет.
Ще се пробуди в нас –
незрима
Мечта.
Предчувствие за полет...
Ела!
Душата ми се лута.
Роса танцува по косите...
Ела!
Ела!
Оставам пак нечута.
С две капки
болка във очите.
"Спаси си деня!" - Green Light
I AM
I am: yet what I am none cares or knows,
My friends forsake me like a memory lost;
I am the self-consumer of my woes,
They rise and vanish in oblivious host,
Like shades in love and death's oblivion lost;
And yet I am! and live with shadows tost
Into the nothingness of scorn and noise,
Into the living sea of waking dreams,
Where there is neither sense of life nor joys,
But the vast shipwreck of my life's esteems;
And e'en the dearest--that I loved the best--
Are strange--nay, rather stranger than the rest.
I long for scenes where man has never trod;
A place where woman never smil'd or wept;
There to abide with my creator, God,
And sleep as I in childhood sweetly slept:
Untroubling and untroubled where I lie;
The grass below--above the vaulted sky.
John Clare
този е бил официално луд по някое време от живота си...
и се е мислел за Лорд Байрон и шекспир
P.S.
сори , ама не мога да го преведа това..затова е на английски
I am: yet what I am none cares or knows,
My friends forsake me like a memory lost;
I am the self-consumer of my woes,
They rise and vanish in oblivious host,
Like shades in love and death's oblivion lost;
And yet I am! and live with shadows tost
Into the nothingness of scorn and noise,
Into the living sea of waking dreams,
Where there is neither sense of life nor joys,
But the vast shipwreck of my life's esteems;
And e'en the dearest--that I loved the best--
Are strange--nay, rather stranger than the rest.
I long for scenes where man has never trod;
A place where woman never smil'd or wept;
There to abide with my creator, God,
And sleep as I in childhood sweetly slept:
Untroubling and untroubled where I lie;
The grass below--above the vaulted sky.
John Clare
този е бил официално луд по някое време от живота си...
и се е мислел за Лорд Байрон и шекспир
P.S.
сори , ама не мога да го преведа това..затова е на английски
Блажени са бедните духом
апропо, Степния е на Херман Хесе...Green Light написа:Айвънхоу, мерси ти много, рицарю! Много ми хареса Хайне, а Степния вълк ще си го сваля на телефона и ще си го прочета с кеф, следобед на едно дълго пътуване.
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
Унес
Говори, говори, говори! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...
Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?
Там ли, дато свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?
- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!
Говори, говори, говори! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...
Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?
Там ли, дато свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?
- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!
Life is not measured by the number of breaths we take, but by the moments that take our breath away.
-
Green Light
- Мнения: 13475
- Регистриран на: 22.09.06, 21:57
Е да де, даже вече ми е на телефна. Айвънхоу даде линката.ELBI написа:апропо, Степния е на Херман Хесе...Green Light написа:Айвънхоу, мерси ти много, рицарю! Много ми хареса Хайне, а Степния вълк ще си го сваля на телефона и ще си го прочета с кеф, следобед на едно дълго пътуване.
П.П. Написал съм поста си сякаш е от Хайне, сега разбрах. ОК