Убеден съм, че тая тема няма да е много четена, даже хич. Но все пак в нея ще събера оттук-оттам някой нелицеприятни факти относно комунизма, комунистите и светлото ИМ бъдеще.
Тъжно е, че един цял етап от най-новата ни история остава неосветен, а главните действащи лица в него си изживяват дните ненаказани и с всичките му привилегии.
Лично мнение - Няма невинен комунист, всичките са в кюпа и всичките те(хората с партиен билет от БКП) трябва да носят морална(ако не друга) отговорност за зверствата извършени от техния режим в тяхно име, защото дори и най-малкият, редови парт. член с гласа си е избирал управленски кадри и пак с гласа си е подкрепял вършеното от тях. Съжалявам, но номера с дълбоката конспирация и строго пазената тайна за зверствата не минава - прекалено много хора има замесени в тях.
Лично мнение - Архивите трябва да бъдат отворени, свидетелите(докато ги има) изслушани, да бъде проведен дебат и последващо (евентуално) разкаяние с понасянето на моралната присъда на времето. Защото народът е казал - има грешка, има и прошка - но как да простиш на "безгрешни"?!
пп Нямах представа, че бащата на Богдана Карадочева е бил убит със сопи на плаца в лагера в Ловеч! Интересни неща изплуват, макар и бавно, от дълбините на широката народнообичлива комунистическа душа. Пожелавам Ви приятно четене...е поне на тия които са надраснали будьоновката или пък червения билет в чекмежето на бюрото.
С предаването за загадката около смъртта и съдбата на архива на суперполицая Никола Гешев бе поставено началото на рубриката “Да пренапишем историята”. Днес в тази рубрика ще говорим за един тъмен период от българската история, за който няма какво да се прочете в учебниците по история. МВР пък го подмина и не разсекрети документите от този период. Това е времето на т.нар "червен терор".
Тъмният период продължава от 1944 г. до 1948 г.
Няма почти никакви документи за страшните, кървави и срамни събития от този неосветен период. Малкото, което може да се намери в архивните фондове на МВР, си остава засега секретно, а отварянето на тези фондове започва от 1948 г. нататък. А броят на жертвите от тях говори сам по себе си: 8000 криминални затворници, пуснати на улицата. 30 000 лекари, свещеници, кметове, учители, интелигенти, убити през 100-те дни на червения терор веднага след 9 септември 1944 г.. 2000 български офицери, репресирани веднага след завръщането им от фронта.
220 000 души, преминали през концлагерите в Белене, Слънчев бряг, Скравена, Богданов дол. 2000 горяни, повечето разстреляни без съд и присъда. 11 000 души, съдени от Народния съд, от които 1500 вече след като са били убити и 300 изпълнени смъртни присъди. Насилствена македонизация на 310 000 българи в Пиринския край. Унищожаване на опозицията и обесването на лидера й Никола Петков.
След 9 септември 1944 г. Българската комунистическа партия за около четири-пет години овладява цялата политическа и икономическа власт в България. Този процес, улеснен от Ялтенското споразумение, по което след Втората световна война България остава в сферата на влияние на Съветския съюз, както и установяването на "диктатурата на пролетариата" преминават през: национализация на едрата градска частна собственост (фабрики, работилници, търговски обекти, жилища); колективизация, или иначе казано насилственото коопериране на милионите дребни земеделски производители; тотален политически контрол върху цялата духовна дейност, унищожаване на вярата и църквата и конфискация на имотите й, както и още много други измерения на тоталитарната власт.
Около 30 хиляди българи са били убити или обявени за безследно изчезнали в първите 42 дни след 9 септември 1944 година. Този червен терор продължава около 100 дни до края на 1944 г. Без съд и присъда е избивана интелигенцията на България - лекари, съдии, свещеници, банкови чиновници, журналисти, кметове, учители. Още на 9 септември 1944 г. се отварят вратите на затворите. Покрай чисто политическите затворници и антифашисти, които са били една десета част, оттам на улицата излиза една огромна армия от 7800 криминални престъпници. Те заливат столицата и страната с престъпления.
Започва масово избиване на българи. Ето тази обстановка в България е наложила спешни мерки срещу червения терор, който далеч е надхвърлил политическите рамки на смяната на властта. Точно тогава за директор на Народната милиция е назначен Руси Христозов, станал по-късно и министър на вътрешните работи. Какъв е бил този ужасяващ период и как той се е справил с червения терор, свидетелства личният му архив.
Какво сочи той – разказва синът му Георги Христозов в първия прикрепен звуков файл чуй чуй
През същия този период са възстановени концлагерите в България. В архивите е останало малко от историята на всички 45 лагери, действали през епохата на комунизма. Те започват да действат реално от 3 януари 1945 г. след указ, подписан от регентите в името на Негово Величество. Лагерите са край Ловеч, в Белене, на остров Персин, Богданов дол, Куциян, Ножарево, Скравена и на още доста места. Служат за пречистване на вредните за социализма инакомислещи и унищожаване на непокорните. През тях минават 220 000 души.
От 20 декември 1944 г. до 29 април 1945 г. действа т.нар Народен съд срещу виновниците за въвличане на България във Втората световна война. “Народните обвинители" се назначават от Министерския съвет, а съдиите се избират от областните комитети на Отечествения фронт, без да е необходимо юридическо образование. Присъдите също се определят от централното и местните ръководства на компартията. Над 18 000 души са били предложени за съдене от Народния съд. По лична инициатива на директора на Народната милиция Руси Христозов 7000 души са освободени. На съд отиват 11 200 души.
1500 от тях са съдени задочно. Това са убити вече хора по време на червения терор и за да се узаконят техните убийства, са привлечени като обвиняеми пред Народния съд. Народният съд произнася 9 155 присъди, от които 2 730 смъртни, от които пък 1500 вече посмъртно, и още 1305 доживотен затвор. Първият върховен състав на Народния съд разглежда делата срещу регентите, министър-председателите и министрите в правителствата от 15 февруари 1940 г. до 8 септември 1944 г. и 51 дворцови съветници. Вторият върховен състав разглежда делата срещу 129 народни представители от 25-ото Народно събрание и други граждански и военни лица.
На 1 февруари 1945 г. са произнесени смъртни присъди над тримата регенти - принц Кирил Преславски, Богдан Филов и ген. Никола Михов, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и полковници. Присъдите са изпълнени същия ден. Много от близките на подсъдимите са изселени преди или по време на процеса. Според доклад на Държавна сигурност до ЦК на Българската работническа партия (комунисти) от септември 1944 до май 1945 всички изселени лица в страната са 28 131 души.
През пролетта и лятото на 1945 г. обстановката в България става изключително напрегната. Комунистическата партия предприема масови преследвания и гонения срещу политическите си опоненти и разцепва успешно другите партии. Периодът е известен като разгром на политическата опозиция и като опозиционери са избити хиляди, десетки хиляди са интернирани, хиляди успяват да емигрират. На 16 август 1947 г. е осъден на смърт и обесен лидерът на опозицията Никола Петков.
"Насилствена македонизация" – така е известен друг срамен момент от този тъмен период, когато при преброяването на населението през 1946 г. на хората от Пиринския край е наложено насилствено да се самоопределят и впишат като македонци. Резултатът - над сто убити, хиляди разселени, терор над стотици хиляди души за промяна на етническото им самоопределяне. Срещу това са създадени 100 местни тайни организации и са воювали 9 чети. Истинска въоръжена съпротива срещу комунистическия режим обаче е имало между 1945 г. и 1949 г. Това е движението на горяните, което е стигало до истински военни битки с режима.
В отговор на заливащите страната репресии съпротива са оказвали 28 чети, сформирани в страната, и 52 -влезли от чужбина. Влизали са въоръжени главно откъм Гърция и по-малко откъм Турция. Броят на горяните е бил към 1 800. От тях 1200 са убити. Повечето са разстреляни без съд и присъда. Според един доклад на Държавната сигурност от 1951 г. произходът на въстаниците бил: 422 земеделци, 268 националисти, 206 бивши комунисти, 84 бивши полицаи, 42 троцкисти и анархисти, 38 бивши офицери, 34 от ВМРО, останалите без определени политически мнения.
За всички тези процеси са запазени документи в архива на Руси Христозов, разказва синът му Георги Христозов във втория прикрепен звуков файл чуй чуй
Ето този тъмен и кървав период бе подминат при разсекретяването на документите МВР. Затова призоваваме вътрешното министерство да започне осветляването на историята точно оттам.
Злото, омразата, страха, агресията са все човешки качества, Боев. Не качества на комунизма.
Ние сме тези, които създаваме най-красивите идеи, ние сме и тези, които опорочаваме и опошляваме същите тези идеи. Дори не визирам комунизма. Макар, че той също е заченат в нечия глава и сърце с най-добри намерения....
Но пътят към ада е постлан с добри намерения. И користни мисли....
БоЕВ написа:Убеден съм, че тая тема няма да е много четена, даже хич.
сигурна съм, че тая тема шъ бъде прочетена от някой. няма да бъде подмината от всички
БоЕВ написа:Но все пак в нея ще събера оттук-оттам някой нелицеприятни факти относно комунизма, комунистите и светлото ИМ бъдеще.
Събери и лицеприятни факти. И тогава мери. Аз съм синя бабичка и все пак - когато се слагта на кантара - слагай наличното и положително и отрицателно. Може пак да е според твоите очаквания резултата, но ще е по-близък до реалния.
БоЕВ написа:Тъжно е, че един цял етап от най-новата ни история остава неосветен, а главните действащи лица в него си изживяват дните ненаказани и с всичките му привилегии.
Достатъчно неща има, за които да се кахъря днес.
БоЕВ написа:Лично мнение - Няма невинен комунист, всичките са в кюпа и всичките те(хората с партиен билет от БКП) трябва да носят морална(ако не друга) отговорност за зверствата извършени от техния режим в тяхно име, защото дори и най-малкият, редови парт. член с гласа си е избирал управленски кадри и пак с гласа си е подкрепял вършеното от тях. Съжалявам, но номера с дълбоката конспирация и строго пазената тайна за зверствата не минава - прекалено много хора има замесени в тях.
ще се съглрася с теб, ако ми докажеш, че ги познаваш до един.
БоЕВ написа:Лично мнение - Архивите трябва да бъдат отворени, свидетелите(докато ги има) изслушани, да бъде проведен дебат и последващо (евентуално) разкаяние с понасянето на моралната присъда на времето. Защото народът е казал - има грешка, има и прошка - но как да простиш на "безгрешни"?!
кои точно архиви? смяташ, че в архивите сичку пише - кое как е било.
«Страдаме без страдание, желаем без желание, мислим без мисли.»
Ф.Песоа
това май е другото лице на скуката
Политическото въдворяване - предизвестие за Ловешкия ад
Годината е 1959, месецът септември. 166 души от току що закритото трудово-възпитателно общежитие (ТВО) в Белене са преместени в няколко изоставени бараки до каменна кариера край Ловеч. За следващите три години това място се превръща в зловещото българско копие на Сталиновия ГУЛАГ. През него минават над 1500 души. Със садистична методичност са смачкани хиляди човешки живота, разбити са стотици семейства, а 147 изпратени в лагера никога не се връщат. Когато 30 години по-късно, на 22. III. 1990, прокурорът на въоръжните сили ген.-майор Боню Трендафилов (покойник) подписва постановление за образуване на следствие за изясняване на престъпленията в лагерите край Ловеч и Скравена нито жертвите, нито преките изпълнители, камо ли широката общественост знаят пълната истина. Само малцина от партийната върхушка и и няколко висши служители в МВР са наясно с цялата история. За да не се стовари удара върху партията в ръководството на БКП ловко го отбиват като с откъслечните разкрития в партийния орган "Работническо дело" го насочват към Мирчо Спасов, който трябва да изиграе последната си роля - тази на изкупителна жертва. Още на пленума на 16. ХI. 1989 седмица след като вече неговия покровител Живков вече не е на власт вътрешният министър Димитър Стоянов в изказването си призовава за разкриването на "зловещата роля на Мирчо Спасов". Първите двама висши функционери, които са изгонени от партията се оказват именно старите бойни другари Живков и Спасов. На ХIV извънреден конгрес на БКП Мирчо Спасов е вече отписан. След конгресната препоръка да бъде лишен от членство в БКП в решението си за бившия зам.-вътрешен министър, Централната комисия по партийна етика на БКП (КЦПЕ) записва: "С повишени критерии и партийна взискателност следва да се оцени вината на Мирчо Спасов за допуснатите беззакония и извращения в лагера край Ловеч през 1959-1962. Не е приел съществени мерки, а дори е указал и побоища...Той носи лична отговорност за извращенията", заключава комисията. Тя отбелязва, че след разкриване на злоупотребите на Спасов в служба "Културно наследство" при МВнР на пленума от 2. III. 1982 "Живков и Политбюро проявили снизхождение и само са го извадили от състава на ЦК без материалите да са предадени на съдебните органи". ЦКПЕ изключва от редовете на БКП Мирчо Спасов. В партията обаче както по-късно става ясно не казват цялата истина за лагерите, просто защото не е изгодно. Самата БКП и правоприемницата й БСП пропускат да се извинят за лагерите и до днес.
На 29. III. 1990 прокурорът на въоръжените сили полк. Лилко Йоцов, на когото е възложено дело 4/1990 за лагерите, издава постановление за арестуването на Мирчо Спасов. На следващия ден с указ № 344 на Държавния съвет, чийто председател тогава е Петър Младенов, на Спасов са отнети званието генерал-полковник и всички ордени и награди. На 29. III. 1990 една от най-силните фигури в МВР и партията през 60-те и 70-те недосегаемият до тогава Мирчо Спасов за първи път застава лице в лице с прокурор като обвиняем. Той прави разкайващо самопризнание: "От днешно време преценявам, че беше нереално да се изпращат в лагера лица без присъди, но по това време не мислех така. Ние - политбюро на ЦК на БКП и нашето министерство силно копирахме съветските другари, техния опит. През 1959 бях най-младия зам.-министър на МВР и ме натовариха да отговарям и създам лагера край Ловеч. Заповедта ми бе предадена от министъра Георги Цанков на заседание на колегиума на министерството. Предполагам, че има решение на ЦК. Сигурен съм, че лагерът се създаде с решение на ПБ на ЦК на БКП".
Твърдението на Мирчо Спасов обаче се оказва погрешно и по-скоро е опит да се пренесе отговорността и към политбюро. В действителност не е открито решение на политбюро за създаване на лагера край Ловеч. От намерените стенограми на политбюро обаче е ясно едно, че въпросът е обсъждан и никой от неговите членове не може да отрече, че не е знаел за създаването на лагера край Ловеч.
Реализирането на тази идея не е някакво случайно изключение в действията на БКП, а точен израз на политиката й, водена още от момента на взимане на властта. За това свидетелства и богата предистория. Тя започва със създаването на лагери още ведната след 9. IХ. 1944. Чрез тях БКП извършва безпардонна разправа с опозицията до пълното й ликвидиране както и смачква в зародиш противниците си в обществото. Онези, които по една или друга причина са пропуснати от Народния съд са застигнати от въдворяване в ТВО или изселване в затънтени райони за дълги години.
Първият лагер е създаден до Сандански - гара Свети Врач през януари 1945 и е просъществувал до март същата година. След това е преместен в Станке Димитров (днешна Дупница), където е функционирал до септември 1945. Друг лагер от март до 1947-1948 е създаден край яз. "Росица" (днешен "Стамболийски"). От октомври 1945 до края на 1946 в пернишката мина "Куциян" са въдворявани белогвардейци. През 1948 "Куциян" се разделя на две, защото са докарани голям брой земеделци Николапетковисти и една част от лагеристите е преместена край с. Богданов дол, Пернишко до 1951, а друга в с. Николаево, Казанлъшко до юли 1949. Лагер се създава и в с. Ножарево, Силистренско, край Тутракан от началото на 1947 до средата на 1952. За жени е имало легер в един от манастирите край В. Търново, който през 1947 е преместен в с. Босна, Тутраканско. Край с. Бошуля, Пазарджишко от 1945 до 1949 е просъществувал лагер само за криминално проявени лица.
В протокол №5 от 27. IV. 1949 на Министерски съвет, чийто председател по това време е Васил Коларов, се обсъжда и взима решение № 1 на МС от същата дата на островите на Белене да се организира ТВО и то да стане основен лагер за политически лица. След създаването му всички политически противници на БКП (които не са вече в затвора) са събрани там.
На 8. VII. 1952 Вълко Червенков пише писмо до МВР, с което иска в политбюро да бъде представен "точен доклад от Георги Цанков (тогавашен вътрешен министър) за броя на въдворените, причини и пускания". В строго поверително писмо МВР отговаря, че в ТВО към този момент са се намират 2323 лица, от които 2248 мъже и 75 жени. В поверителната справката се изнасят и конкретни данни за настаняване в ТВО:1949 г. - 249 души, 1950 г. - 233, 1951 г. - 1459, 1952 г. - 355
По характера на причини за въдворяването те са разделени на:
1. Бивши белогвардейци, участвали в окупационния корпус в Югославия и други вражески прояви - 5 души
2. Бивши полицаи, извършвали убийства, изтезания преди 9. IХ. 1944, укрили се от Народния съд - 262
3. Бивши царски офицери за престъпления до 9. IХ. 1944, укрили се от Народния съд - 173
4. Провокатори и за предателства в партията - 47
5. Активни Ив. Михайловисти (ВМРО) - 41
6. Лидери, бивши министри и други водачи на буржоазни и фашистки партии - 65
7. Ръководещи и активни Никола Петковисти и Лулчевисти, членове на върховното и окръжни ръководства, народни представители - 529
8. Бивши водачи на легионери и ратници - 66
9. Изменници на родината, заловени на границата или в опит и подготовка за това - 26
10. Ятаци и помагачи на бандити или шпиони и дивесанти, прехвърлени в страната - 279
11. Участници в нелегални конспиративни групи и организации - 170
12. Разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, разпространяване на анонимки и други разни - 243
13. Чуждунци, влезли нелегално в страната по неустановени причини - 41
14. Анархисти с активни действия - 43
15. Сътрудници на полицията - 98
16. Сътрудници на чужди разузнавания - 91
17. Криминални престъпници: рецидивисти, сводници и проститутки - 144.
Журналистическо разследване, публикувано във в. "Демокрация" през 1999 г.
Българското копие на Сталиновия ГУЛАГ - дело на Политбюро
В дело №4/1990 за лагерите е приложена и строго поверителна справка за въдворени лица в ТВО към 25. VII. 1953 в ТВО-Белене. Тогава в него са се намирали общо 1913 души. Задържани за контрареволюционна дейност са 1732 лица, а за криминални прояви - 181. Със заповед №22 от 5. VIII. 1953 на МВР са освободени 858 лица, останали са 1055. От тях 874 за контрареволюционна дейност и 181 - криминални.
За контрареволюционна дейност:
1. Полицейски служители - 156
2. Бивши офицери - 92
3. Анархисти - 16
4. Никола Петковисти - 123
5. Разни (Михайловисти, демократи) - 290
6. Провокатори - 27
7. Бивши министри и ръководни лица на опозиционни партии - 21.
С протокол "А" №135 на ПБ на ЦК на БКП в състав - В. Червенков, А. Югов, Т. Живков, Г. Дамянов, Г. Цанков, Г. Чанков, М. Нейчев, Р. Дамянов от 5. IХ. 1953. се предлага да се закрие единственото в страната ТВО в Белене, в което са изпращани лица за контрареволюционни и криминални престъпления. Ръководството на партията потвърждава освобождаването на 853 лица в Белене, извършено на 5 август и от 1 септември същата година да бъдат освободени още 584 въдворени. В съобщение на председателството на Народното събрание и Министерския съвет се казва, че "са налице условията за закриване на ТВО-Белене и за вдигане на изселническия режим над разселените лица.". В друг доклад на членовете на политбюро Г. Цанков, Г. Дамянов и М. Нейчев от 26. VIII. 1953 е отсята информация само за "останалите към 1953 в ТВО бивши министри и ръководни дейци на буржоазни партии". Посочват, че могат да бъдат освободени Недялко Атанасов Мочуров, Христо Николов Стоянов, Любен Ангелов Диков, Димитър Досев Вълев, Петър Николов Сърбински, Минчо Петров Драндаревски и Райна Николова Папардова. За Иван Вълков, Александър Гиргинов, Стойчо Мушанов, Марко Рязков, Никола Недев, Петко Стоянов се уточнява, че могат да бъдат предадени на съд. От задържаните 118 бивши офицери се посочва, че може да бъдат пуснати 29, сред които генералите Крум Лекарски, Васил Любенов, Кирил Янчулев, Тодор Тошев и Боню Бонев. На съд можело да бъдат предадени 89 души сред които бившите генарали Ганчо Иванов, Никола Ганчев и Констадин Чешмеджиев. В същия доклад се посочва, че след 9. IХ. 1944 в страната са изселени общо 7025 семейства с 24624 членове.
Водещият дело 4/1990 полк. Лилко Йоцов успява да организира така разследването, че само за няколко месеца e събрано и прегледано останалото от архивите на лагера и отделение "Въдворяване и изселване" ДС при МВР. Открити са всички оцелели лагерници в цялата страна, събрани са показанията на 550 свидетели. От 1501 минали през концлагера край Ловеч 147 души стават жертва на терора в него. Свидетелски показания доказват, че смъртните актове са подправяни с фалшиви диагнози. В изготвения по-късно през 1991 обвинителен акт се посочва, че са събрани доказателства за умишлените убийства на 14 души. Сред тях са тези на Александър Николов - Сашо Сладура, Иван Карадочев, баща на Богдана Карадочева и бившия депутат от БЗНС "Никола Петков" Любен Боянов.
От тримата само за Иван Кародочев, баща на певицата Богдана Карадочева, има предложение за въдворяване в лагера. То представлява скалъпен донос с недоказани от правосъдието обвинения. Предложението до МВР е подготвено от столичното управление на МВР на 15. ХI. 1960. В него се казва, че Карадочев въпреки, че не членува в политически партии е бил "явен привърженик на фашистката власт и движел изключително сред вражеска среда". Той не бил морално запазен, обичал "да пие и флиртува с леки жени". Обвинен е в незаконна дейност като частник-кожухар. Възбуденото срещу него дознание предвижда поправителен труд до 6 м., но това според милицията било малко. На 19. ХI. 1960 със строго поверителна заповед № 60 за въдворяване в ТВО, Мирчо Спасов утвърждава изпращането му край Ловеч му за срок от 1 година. Иван Карадочев е въдворен на 8. ХII. 1960. 15 дни по-късно той вече не е жив.
В лагера след като Газдов се запознал с досието му започнал да крещи: "Частник, частник!". Цвятко Горанов твърди : "С Карадочев разговарях на кариерата, оплакваше се, че е болен и ме молеше за инсулин. Не знам кога и при какви обстоятелства е починал". Оцелелият лагерник Кръстьо Николов обаче заявява: "Димитър Цветков (един от бригадрите биячи, б. а.) уби бащата на Богдана Карадочева. Когато стана това бях извикан в щаба. На плаца видях как Цветков го бие. Карадочев беше седнал с опрян гръб на една развалена вагонетка. Димитър Цветков със силни ритници в областта на сърцето и с няколко дрянови тояги в областта на главата (Карадочев нямаше коса) го довърши." Лагерникът Тодор Минков допълва: "Карадочев го оставиха да умре в бараката. Той умря от нанесения му побой." В акт за смърт № 69 на името на Карадочев срещу дата на умиране е записанно 23. ХII.1960. Като причини за смъртта е поставена диагноза диабет.
Данните за Александър Николов - Сашо Сладура, роден през 1915 в Плевен, са оскъдни. Синът на известния паркостроител инж. Георги Николов, един от създателите на Борисовата градина, е изпратен със заповед № 234 от. 15. IХ. 1961 на Мирчо Спасов в Трудовата група-Ловеч. В дългият списък от лица в заповедта Сашо Сладура е първи. За него няма предложение както изисква законът, нито прокурорско съгласие. На завършилия италианското училище в Пловдив, френския колеж в столицата и Пражката консерватория музикант през 1954 му е отказано софийско жителство. Любимец на публиката в ресторант "България", където е принуден да свири, след като разформироват Царския симфоничен оркестър, в който работи, Сладура е с преброени дни в лагера - само 11 след заповедтта за въдворяването му той вече не е сред живите. Още с пристигането си като начало Газдов му дава да тегли по плаца един валяк от 250 кг. и нарежда на Шахо Циганина да го бие и контролира. Според свидетелски показания Газдов е малтретирал Сашо Сладура и пред стоя, псувайки го, че е измислил 100 вица за Вълко Червенков. При разпитите различни лагерници твърдят, че освен Шахо са го били и бригадирите Димитър Цветков и Благо Магарето.
Лагерникът Васил Стоилов твърди: "Шахо Циганина непрекъснато го налагаше. Вечерта по целия гръб и задни части имаше синини от ударите. На другия ден изпратиха Сашо на работа на голямата кариера. Бях бръснар и около 14. 30 ч. го взех от забоя, за да го обръсна. Тъкмо го обръснах и камбаната на лагера започна да бие. Това означаваше, че всички трябва да се строим на плаца. Тръгнахме натам, Сашо се влачеше. В същото време с една вагонетка пристигна Шахо, носеше тояга. Скочи от вагонетката и се насочи към нас. Когато мина покрай Сашо Шахо внезапно нанесе силен удар в тилната част на Сладура и последният падна на земята и не мръдна."
Георги Атанасов от Варна - Жоро Варната (използан като фелдшер) заявява: "Когато го докараха в лагера , дежурният надзирател го прати при мен да го запиша в дневника-журнал. Каза ми, че има язва. Видях го мъртъв след няколко дни. Дежурният надзирател ме извика около 17 ч., за да установя смъртта на лагерник. Отидох до тоалетната, където обикновено държаха труповете. Този път трупът не бе в сламеник, както се постъпваше обикновено, а просто беше поставен върху дървена тарга. Видях, че това е Сашо Сладура. По цялото му тяло имаше рани, включително и по главата. Имаше съсирена кръв, която ми даваше основание да мисля, че раните са причинени още същия ден по всяка вероятност в следствие на побой с тояга. След това дежурният ми донесе готов смъртен акт на името на Александър Николов и аз прибавих причината за смъртта: сърдечен удар или нещо подобно, тъй като диагнозата язва е несъвместима като причина за смъртта с оглед на краткия му престой в лагера." В смъртен акт №272 на Градския народен съвет Ловеч е отбелязано, че Александър Николов е починал на 26. IХ. 1961. Мястото - Трудовата група - кариерата, Ловешко. Срещу причина за смъртта е вписано - ангина.
Любен Боянов, роден в с. Црънча, Пазарджишко на 12. VII. 1912 е депутат, юрист по професия от БЗНС "Никола Петков през 1946 в VI Велико Народно събрание. В архива на парламента досието му е празно, както на всички земеделци Николапетковисти, с които БКП се саморазправя след 1944. Запазени са само две негови изказвания. В едно от тях от януари 1947 той влиза в остър спор с тогавашния премиер Георги Димитров за серия от убийства в Пазарджишка околия в навечерието на изборите. С присъда № 775 от 19. ХII. 1947 на Пазарджишкия областен съд Боянов вече е осъден на 1 година тъмничен затвор и лишаване от права за 2 години. Това обаче явно не е достатъчно. С протокол №30 от 25. VII. 1952 МВР го въдворява в ТВО-Белене за срок от 5 години. На 8. I. 1958 Мирчо Спасов предлага ексдепутатът да бъде превъдворен за още 1 година. Следва заповед за превъдворяване пак за 1 година , подписана от министър Георги Цанков на 10. I. 1959. След решението да се закрие Белене със заповед № 67 от 5. IХ. 1959 подписана от Мирчо Спасов Любен Боянов излиза на свобода. Той обаче не е забравен задълго. Със заповед № 85 от 29. IV 1961 Спасов го изпраща в Ловеч за 1 година. С гриф "Строго секретно" отделение "ВИ" ДС я изпраща за изпълнение. Върху съпроводителното писмо Мирчо Спасов е сложил резолюцията: "Да се постави на най-тежката работа в кариерата!"
В лагера Боянов заварва голяма група земляци от Пазарджик, които му обяснават режима и го предупреждават да внимава и да изпълнява заповедите. Лагерникът Петър Трендафилов си спомня: "Той започна да ни успокоява, че ще пише където трябва и положението ще се подобри. На проверка Газдов и Горанов го извикаха. Газдов му каза: Дойде ли ми? После го попита дали пак ще пише и ще се оплаква по София. Любен му отговори, че ще пише, където трябва. Тогава Газдов започна да го налага, като се измори започна Горанов. Когато и той се измори извика бригадирите да го бият."
Александър Златарски допълва картината: "Особено ревнив към Любен Боянов бе Газдов. На вечерна проверка двадесетина дни след пристигането му Газдов го изкара пред строя и зедно с Горанов започнаха да го бият. След това го биха Шахо, Димитър Цветков. Биеха го по тялото, докато в едини момент Газдов го заудря по главата. Боянов падна с викове: "Убийци!" Спас Тодоров продължава: "Вечерта Любен не можа да умре. На сутринта беше изпратен на голямата кариера. Виждах го, че едва върви, крепяха го няколко човека. Какво е станало пред деня не знам, но вечерта го върнаха на една дървена тарга. Личеше, че е бит още, но бе полужив. Главата му беше подута и само в кръв, даже беше и посинял. Личеше, че е още жив тъй като мърдаше главата си. Но ясно бе, че няма да го бъде. Още вечерта той бе сложен в един чувал и го хвърлиха зад помещението, при тоалетните."
Лагерникът Тома Узунов описва какво се е случило на кариерата: "На сутринта след боя Газдов попита къде е Любен и нареди, че трябва да отиде на обекта. Там го оставиха, лежеше на камъните. Неговият бригадир Димитър Цветков го ритна и той падна на чакъла."
Самият Газдов се оправдава: "За мен всички бяха криминални, даже и Любен Боянов, бивш депутат от БЗНС "Никола Петков". Запомнил съм го, защото е бивш лагерник от Белене и в Ловеч го докараха като изменник. Запомнил съм го, защото се наложи по данни от досието му да го разобличавам пред стоя, че не е политически, а изменник. Как почина не знам. Предполагам, че от преумора от тежка работа."
В акт за смърт № 128 е посочено, че Любен Боянов е починал на 15. V. 1961. В причини за смъртта са изброени мозъчен кръвоизлив, хипертонична болест, хирептонично сърце, грип. Срещу графата занятие преди да бъде въдворен е записано - безделник.
БоЕВ написа:С предаването за загадката около смъртта и съдбата на архива на суперполицая Никола Гешев бе поставено началото на рубриката “Да пренапишем историята”. Днес в тази рубрика ще говорим за един тъмен период от българската история, за който няма какво да се прочете в учебниците по история. МВР пък го подмина и не разсекрети документите от този период. Това е времето на т.нар "червен терор".
историята постоянно се пренаписва
оная хартиената
историята е като политиката
тя си е и политика
кое е история - това, което се случва или това, което после казваме, че се е случило
«Страдаме без страдание, желаем без желание, мислим без мисли.»
Ф.Песоа
това май е другото лице на скуката
БоЕВ написа:СПИСЪК
НА ПОЧИНАЛИТЕ ЛИЦА В ТРУДОВИЯ ЛАГЕР-ГР.ЛОВЕЧ
скоро ни остави тема с един сайт и форум, дето не ти аресваше
що не попиташ там за списъци със жертви на т.нар.възродителен процес
щото не ми направи впечатление да вярваш на тия хора там
не те обвинихме тогава да си комунист, който защитава вършеното там по нареждане на БКП
«Страдаме без страдание, желаем без желание, мислим без мисли.»
Ф.Песоа
това май е другото лице на скуката
Изпращането в лагер става със заповед на министъра на вътрешните работи по доклад на директора на милицията след дознание. Тази наредба узаконява създадените веднага след 9 септември лагери на много места в България. Още през декември 1944 министърът на вътрешните работи Антон Югов информира Политбюро, че изпратените в лагери и на принудителна работа са 37 347 души, като много от тях са близки на обвиняемите от Народния съд. А по данни на Държавна сигурност до ЦК на БРП(к) от септември 1944 до май 1945 през лагерите и "трудовите групи" вече са преминали 184 360 души. 1
Етапи:
1. 1945-49 г. Принудителен труд в множество обекти разпръснати из цяла България. Лагерите са изградени близо до язовири в строеж, каменовъглени мини и в някои земеделски райони. Сред най-известните са Бобов дол, Богданов дол, Росица, Куциян, Босна, Ножарево, Чернево.
2. 1949-53 г. Политическите затворници са препратени в лагера Белене на остров Персин.
3. 1954-56 г. депортирането е спряно или поне силно намалено, но Белене продължава да функционира.
4. 1956-59 г. Нови въдворени в Белене, масови арести особено след унгарските събития през есента на 1956 г. и след няколко престъпления в София в началото на 1958 г.
5. 1959-62 г. След гладна стачка на затворници лагерът в Белене е закрит през 1959 г. Останалите затворници (според някои документи 166 души) са преместени в новия лагер в Ловеч, близо до каменна кариера. Много нови арестувани (няколко хиляди) се присъединяват към тях. През септември 1961, жените (около стотина) са преместени в близко разположения лагер Скравена;
През ноември същата година режимът в Ловеч става чувствително по-мек. През март 1962 г., комисия на Политбюро, ръководена от Борис Велчев анкетира в Ловеч и през април лагерът е закрит.
6. 1962-89 г. Репресиите ту намаляват, ту се засилват. В ново решение на Политбюро от 1962 г. се предвиждат до пет години лишаване от свобода и принудителен труд без присъда (по административни мерки и при предложение от "масовите организации", като кварталните организации на ОФ) за лица, които не допринасят за доброто на обществото, безделниците или тези които имат "леко" поведение.
През 80-те години много лица от турското малцинство са принудително настанени в Белене.2
Има ли изобщо заведени дела от близки на починалите в лагерите срещу конкретни лица, например управители, надзиратели и т.н.?
Аз май нямам близки, които да са били там. Но на мъжа ми дядо му е прекарал няколко години. И никога на никого не говореше за това. Аз самата слабо го познавах, лека му пръст!
vyara написа:Има ли изобщо заведени дела от близки на починалите в лагерите срещу конкретни лица, например управители, надзиратели и т.н.?
Аз май нямам близки, които да са били там. Но на мъжа ми дядо му е прекарал няколко години. И никога на никого не говореше за това. Аз самата слабо го познавах, лека му пръст!
зная само, че преди доста години изплатиха някакво обезщетение
«Страдаме без страдание, желаем без желание, мислим без мисли.»
Ф.Песоа
това май е другото лице на скуката
vyara написа:Има ли изобщо заведени дела от близки на починалите в лагерите срещу конкретни лица, например управители, надзиратели и т.н.?
Аз май нямам близки, които да са били там. Но на мъжа ми дядо му е прекарал няколко години. И никога на никого не говореше за това. Аз самата слабо го познавах, лека му пръст!
На моя позната баща й е бил в лагер. Тя твърдеше, че никога с никого нищо не е споделил за престоя си там. Нито с жена си, нито с децата си, с никого. Дори и след като се обърна палачинката. Пълно мълчание.
vyara написа:Има ли изобщо заведени дела от близки на починалите в лагерите срещу конкретни лица, например управители, надзиратели и т.н.?
Аз май нямам близки, които да са били там. Но на мъжа ми дядо му е прекарал няколко години. И никога на никого не говореше за това. Аз самата слабо го познавах, лека му пръст!
На моя позната баща й е бил в лагер. Тя твърдеше, че никога с никого нищо не е споделил за престоя си там. Нито с жена си, нито с децата си, с никого. Дори и след като се обърна палачинката. Пълно мълчание.
Сигурно са били заплашени, че и близките им ще го отнесат. В такива условия могат да смажат всичко в човека. Само предполагам, че е това де.
П.П. Играта "Машина на времето" http://www.book.store.bg/cgi-bin/pp-pag ... ershadow=1
скучаещият може да я реформира така:
ровичка в нета, попада на статии, избрани безразборно и ги публикува в тема, вместо да ги затвори като изрезки в буркан
* - не случайно е изчерпан тиража на книгата
«Страдаме без страдание, желаем без желание, мислим без мисли.»
Ф.Песоа
това май е другото лице на скуката
holi_day написа:
зная само, че преди доста години изплатиха някакво обезщетение
Обезщетение за смърт ли?
Всъщност като причина за смъртта са вписвани инфаркт, някаква болест и т.н., тъй че иди доказвай, ама все пак може някой да е тръгнал срещу вятърните мелници, знам ли?
vyara написа:
Сигурно са били заплашени, че и близките им ще го отнесат. В такива условия могат да смажат всичко в човека. Само предполагам, че е това де.
Да. Другото обяснение би било за твърде силно-травматичните спомени.
Имаше един филм за лагерите, правен беше доста след 1989, и там също трудно бяха намерили свидетели, които да разкажат. Даже май искаха да крият лицата им...
Илия Троянов: Дойде времето да говорим комунизма
Posted on май 10, 2009 by Александър Кръстев
На 12 май в Дните на свободното слово ще си говорим за свободата на словото по време на прехода и преди него. Освен двамата гости – политическите затворници от времето на комунизма Георги Саръиванов и Дянко Марков, ще видим и филм по темата на вероятно най-успешният български писател за последните 10 години Илия Троянов, автор на романа „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Предлагаме ви интервю с Илия Троянов, направено от Петър Добрев, който ще бъде модератр на дискусията във вторник.
Писателят Илия Троянов е роден в София на 23 април 1965 г. Семейството му емигрира през 1971 г. в Германия, където получава политическо убежище. Завършил е право и етнология. Живее известно време в Кения, Южна Африка и Индия. Троянов е носител е на литературните награди „Бертелсман“ (1997) и Адалберт фон Шамисо (2000), както и на Марбургската литературна награда (1996), отличен е с наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата (2006) и с Берлинската награда за литература (2007). В България, за първи път след напускането й, се връща през 1989 г. Прави сериозни изследвания на българския преход и през 1999г. издава в Германия книгата „Кучешки живот. Революцията менте – 1989“, която този месец излезе и у нас. На български език са още издадени книгите му „По пътя на Ганг“, „Събирачът на светове“, „Номад на четири континента“ и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. По последното заглавие беше направен филм, който бе представен за първи път този месец на „София филм фест“, където спечели две награди. В програмата на филмовия фестивал участва и документалния филм на Илия Троянов „Напред, но нека никога да не забравяме“, който разказва историята на забравените борци срещу комунизма в България. Филмът беше направен за втората немска национална телевизия ZDF.
Г-н Троянов, и в Германия и във Франция има почти 20-годишни периоди на голямо мълчание след Втората световна война. Почти 20 години след края на тоталитаризма, дойде ли времето и в България да се говори открито за престъпленията на комунизма – с филми и книги като вашите?
Да, смятам, че не само в България, но и в цяла Източна Европа е дошло такова време. Прави ми впечатление, че последната година срещнах повече книги, филми и проекти, и повече хора се свързаха с мене – във връзка с разследване на тъкмо това минало, отколкото през 18-те години преди това. Очевидно в момента има нещо – дали течение, вълна, или нещо по-трайно, но интересът расте и все повече хора се занимават с това минало.
Но ако днес в литературата и киното имаме някакво критично разглеждане на миналото, то в държавния апарат изцяло преобладават кадри на стария режим – Георги Първанов, Сергей Станишев, Георги Пирински и т.н. Може ли така да се върви напред?
Винаги може реално да се върви напред, защото главният закон на властта е, че тя отстъпва, когато има съпротива. Властта е тогава всеобхватна, нахална и нагла, когато съпротивата е слаба. Нещата се променят, когато хората започват да осведомяват, да се организират, по най-скромни начини дори, когато започнат да пишат в Интернет например – там има възможности, които бяха неподозирани доскоро. Знаете какви страхотни трудности има китайското правителство в опитите си да цензурира Интернет. Това са развития, които дават голяма възможност. Въпросът е за гражданското общество, колкото повече то се организира, толкова повече властта се отдръпва. Българският народ още не е разбрал, че трябва да използва факта, че страната е в Европейския съюз. Днес властта не може да се държи така, както преди две години. Сега тя съзнава, че трябва да се съобразява с демократичните правила, както и с другите съюзници. Не може да се държи така нахално както преди. Тези неща трябва да се използват. Има най-различи възможности – формални като Европейския съд в Страсбург, но и медийни, които българският гражданин може да използва, за да добива информация и да протестира пред европейското общество.
Дали обаче България сама може да се справи с наследството на комунизма, след като той не беше осъден в световен мащаб? Както съжалява Владимир Буковски, за комунизма нямаше Нюрнбергски процес…
Това е наистина голям проблем, който трудно ще се реши. В момента няма никаква политическа сила, която да поддъжа нещо като Нюрнбергските процеси. Даже преживяваме обратното явление в най-важната бивша комунистическа страна – Русия, където КГБ отново е на власт, съвсем просто казано. Виждате какво влияние има днес Русия заради суровините и как донякъде Западна Европа зависи от тях. Виждате какви игри играе Русия с Германия и Украйна…За това аз не виждам как там може да се стигне до някакво осъждане. Единствено може по линията на изкуството и науката, по линията на документалистиката – да се направи един медиен Нюрнбергски процес.
Да, но на ниво политика, не се ли опорочава донякъде европейската идея, когато страните от ЕС си партнират с фигури като Първанов и Станишев?
Да, но трябва да се каже, че не всички политици в Европейския съюз си партнират с такива хора. В Зелената партия и в консервативните партии има политици, които са в Европейския парламент и поддържат едно критично разглеждане на миналото. Един от главните проблеми е, че веднага след 89-та, Интернационалът прие Българската комунистическа партия, която вече се беше преименувала на БСП. Така по линия на старите кадри те започнаха да защитават бившия режим и попречиха на едно сериозно разглеждане на комунизма като престъпление срещу човечеството в Европейския парламент. Всички социалдемократи, с които съм говорил, реагират много нервно, когато някой ги попита за престъпленията на комунизма. Аз не разбирам това. Според мен те, ако искаха да защитят някаква идея на социалдемокрацията, би трябвало много рязко да се разграничат от комунистите. Това те не го правят и според мен е истинска мръсотия, но това е положението.
Все пак вярвате ли, че времето и възродения спомен за герои като тези от „Балада за българските герои“, може да излекува българската нация след комунизма?
Фактът, че последните две години срещам много повече млади хора, които задават такива въпроси, показва, че има някакво движение. През 90-те години бях много по-отчаян. Всички хора, когато тогава срещах, ме питаха : „Какво се занимаваш с тези глупости, дай да видим днес как да оцелеем“. Тук двама, там двама, движенията винаги започват скромно. Трябва човек да съзнае, че комунизмът е една грамадна, грамадна машина, която е подтискала българската нация. За мен това е най-зверската система, която изобщо е съществувала в историята на човечеството. Тя очевидно е смазала духа на народа, да го кажем патетично. Дотолкова, че доста по-дълго ще трае едно събуждане, отколкото очаквахме. Но и за пръв път преживяваме нещо такова. В света няма исторически опит как след такъв ужасен тоталитаризъм да се възбуди отново един свободен и достоен дух.
vyara написа:
Сигурно са били заплашени, че и близките им ще го отнесат. В такива условия могат да смажат всичко в човека. Само предполагам, че е това де.
Да. Другото обяснение би било за твърде силно-травматичните спомени.
Имаше един филм за лагерите, правен беше доста след 1989, и там също трудно бяха намерили свидетели, които да разкажат. Даже май искаха да крият лицата им...
Четох една ужасяваша статия в Еуропеото. Там, на среща след много години масово имаше случаи на припаднали само при спомена за това.
БоЕВ написа:Илия Троянов: Дойде времето да говорим комунизма
отдавна не е актуална темата
сега говорим за кризата - в икономиката, в човешките ценности...
тепърва предстоят сериозните разкази за екологичната катастрофа на Земята
«Страдаме без страдание, желаем без желание, мислим без мисли.»
Ф.Песоа
това май е другото лице на скуката
vyara написа:
Сигурно са били заплашени, че и близките им ще го отнесат. В такива условия могат да смажат всичко в човека. Само предполагам, че е това де.
Да. Другото обяснение би било за твърде силно-травматичните спомени.
Имаше един филм за лагерите, правен беше доста след 1989, и там също трудно бяха намерили свидетели, които да разкажат. Даже май искаха да крият лицата им...
Няма значение дали с оръжие, дали със сопа, дали с донос или просто със забележка към гражданина без парт-билет са били унищожавани животи. От хора претендиращи за морални стожери.
holi_day написа:
зная само, че преди доста години изплатиха някакво обезщетение
Обезщетение за смърт ли?
Всъщност като причина за смъртта са вписвани инфаркт, някаква болест и т.н., тъй че иди доказвай, ама все пак може някой да е тръгнал срещу вятърните мелници, знам ли?
Да!
Ние получихме такова, цели 80 000 недоминирани лева.
Смъртен акт обаче няма.
БоЕВ написа:Илия Троянов: Дойде времето да говорим комунизма
отдавна не е актуална темата
сега говорим за кризата - в икономиката, в човешките ценности...
тепърва предстоят сериозните разкази за екологичната катастрофа на Земята
Тук не съм съгласна, (макар че едва ли ще намеря време да изчета всички тези неща)
защото все още търпим последиците от това замазано минало,
не може просто така да започнем "на чисто", без да сме осъзнали и разбрали кои сме и от къде идваме.
Естествено, наясно съм, че бихме могли да имаме само една приблизителна картина, но пак е по-добре от нищо.
Дето има един лаф в психологията "това, което изтласкваш, то те тласка".
БоЕВ написа:Илия Троянов: Дойде времето да говорим комунизма
отдавна не е актуална темата
сега говорим за кризата - в икономиката, в човешките ценности...
тепърва предстоят сериозните разкази за екологичната катастрофа на Земята
Тук не съм съгласна, (макар че два ли ще намеря време да изчета всички тези неща)
защото все още търпим последиците от това замазано минало,
не може просто така да започнем "на чисто", без да сме осъзнали и разбрали кои сме и от къде идваме.
Естествено, наясно съм, че бихме могли да имаме само една приблизителна картина, но пак е по-добре от нищо.
Дето има един лаф в психологията "това, което изтласкваш, то те тласка".
ми давай да ровим
също като ББ дето току рови някъде, а положението през това време става все по-зле
направо да направим ровенето в архивите основно занимание на нацията
шъ си ровим, шъ изравяме неща, шъ сглобяваме картинки, ама през това време настоящето става съвсем (ако използвам и аз терминологията на БоЕВ) нелицеприятно
сегашното ни настояще нашите деца ли да го ровят и разплитат
дали шъ намерят отговора защо сме се опитвале да оправим миналото-заминало в порутената ни къща-държава
«Страдаме без страдание, желаем без желание, мислим без мисли.»
Ф.Песоа
това май е другото лице на скуката
Амаранта написа:
Тук не съм съгласна, (макар че едва ли ще намеря време да изчета всички тези неща)
защото все още търпим последиците от това замазано минало,
не може просто така да започнем "на чисто", без да сме осъзнали и разбрали кои сме и от къде идваме.
Естествено, наясно съм, че бихме могли да имаме само една приблизителна картина, но пак е по-добре от нищо.
Дето има един лаф в психологията "това, което изтласкваш, то те тласка".
Историята не трябва да се забравя, но не можем да си позволим да гледаме само в историята.
Да, имаше дела (за лагерите, за преименуването, за източването на държавата).
Да, не всичко излезе наяве. Много неща ще останат скрити по много причини.
В Нюрнберг също малко са наказани.
Трибуналът в Хага за войните и престъпленията в бивша Югославия се справя катастрофално зле.
Прави ми впечатление, че специално в БГ анти-реториката се изкарва винаги, когато на някой му е удобно и иска да отклони вниманието в друга посока. Да не говорим, че - лично за мен - "анти"-реториката е страшно безмислено нещо, което само пречи, натрапва агресия и въобще е конта-продуктивен подход.
Много от документите са в Държавния Архив и са разсекретени.
Сега и на МВР архива май прехвърлят в Държавния.
Процедурата е простичка - отиващ, пускаш една молба какво точно те интересува.
След това ти трябва много време - да ти докарат документите, да четеш, да отсяваш.
Може и в Комисията по Досиетата да отидеш.
Ако си мислите, че нещата в целия пост-соц лагер са кой знае колко различни - лъжете се.
Има вариации, разбира се, но много от някогашните величия са в политиката отново - в Полша, Източна Германия, Чехия.
Това е съшността на политиката - компромис след компормис, съмнителен морал в името на уж добро бъдеще... Нищо не се е променило и няма да се промени съществено.
ПП. Ако комунистите са изпратили в лагери собствениците на фабрики, ние сега какво - да пратим в трета глуха децата и внуците им, дето нямат нищо общо с делата на бащите си, така ли?!
Ами тия, дето са били "комунисти" просто защото тогава така се правеше?
Повечето ставаха членове на БКП. Ама не всички са правили политика.
Папата е бил член на "Хитлерюгенд". Сега какво да го правим, а?
Последно промяна от annonymus на 29.04.10, 12:27, променено общо 1 път.
holi_day написа:ми давай да ровим
също като ББ дето току рови някъде, а положението през това време става все по-зле
направо да направим ровенето в архивите основно занимание на нацията
шъ си ровим, шъ изравяме неща, шъ сглобяваме картинки, ама през това време настоящето става съвсем (ако използвам и аз терминологията на БоЕВ) нелицеприятно
сегашното ни настояще нашите деца ли да го ровят и разплитат
дали шъ намерят отговора защо сме се опитвале да оправим миналото-заминало в порутената ни къща-държава
Въпрос на баланс. Но във всеки случай, причината да сме на този хал не е в това, че ББ се е разровил,
бих казала, че не рови достатъчно дори.
И въобще не е проблемът кой е на власт, и дали е достатъчно кадърен (и това е проблем, ама още не сме опряли до него),
а че държавата е мафиотизирана, основно с участие на бившите комунисти, които все още за пред някого го играят "носител на ценности", и все още са на ключови позиции. Не мисля, че бихме могли да изградим каквото и да е върху тази основа.
И точно тази криза не е наша, нашата не си е отивала.
windcolours написа:Злото, омразата, страха, агресията са все човешки качества, Боев. Не качества на комунизма.
Ние сме тези, които създаваме най-красивите идеи, ние сме и тези, които опорочаваме и опошляваме същите тези идеи. Дори не визирам комунизма. Макар, че той също е заченат в нечия глава и сърце с най-добри намерения....
Но пътят към ада е постлан с добри намерения. И користни мисли....
Какво правим с тия дето не са съгласни и не харесват наще "красиви идеи"?
...Тук в скалата зее огромен кратер, изсечен от ръцете на около 1500 заточени без съд и присъда Българи, защото са били част от интелигенцията на онова време, отказала да приеме стандартите на комунистическия светоглед или просто защото са изглеждали или мислили по-различно.
Страшни са тези спомени! За 7 минути и 26 секунди товарехме с камъни влакова композиция от 22 вагона
Аз съм от тук, от лагера. Любомир Петров Ковачев се казвам. В "Слънчев бряг" бях затворен през време на революцията в Унгария. Бях плувен състезател от дружество "Славия". Имам национална титла на дисциплината 100 метра гръб. В Будапеща на острова Маргидик ние се състезавахме с унгарците. И тогава започнаха събитията в Унгария. После си идваме в България и тук мен ме затвориха. И в Белене ни пратиха. И ни казваха, че ние сме хулигани, кулаци, лумпени, престъпници и какви ли още не. И в Белене ни подложиха на мъчения - и то жестоки - с норми, които са непоносими. Нормите бяха да се изкопае от един затворник по 16 кубика изкопна маса за дига. И по 2 кубика дърва, които да се прехвърлят от една островна позиция до друга островна позиция. Други бяха свиневъди, кравари, правеха силозите пак при изключително тежки условия. По-късно в Белене от тази кариера - край Ловеч, хранеха с телата на убитите затворници прасета. Всички го знаеха. От тази кариера се изнасяха телата. Защото по нареждане на Москва тези тела не се даваха на близкитне. Те трябваше да бъдат замаскирани, укрити. И се даваха на остров Магареца - там ги ядяха прасетата. После ни докараха в "Слънчев бряг". Тук оцелявахме само благодарение на Божията повеля. Никой тук не може да оцелее, ако не вярва в Бог. Иначе режимът е смъртоносен. По 7-8 човека на ден падаха мъртви. Биеха ги до смърт с тояги. И един изверг - Газдов - ти носи огледалото, за да се огледаш за последен път. Като се покаже това огледало и докато човекът се огледа - той е мъртъв. Пребиват го с тояги. И в това пребиване участва не само Газдов, а и Горанов, Гогов, Шахо циганина и още други техни сподвижници. Участваха също и от село Угърчин, Ловешко надзирателите. Едната беше жена, другият - мъж. Нешев и Нешевица. От това село имаше и още други и заедно с подполковник Дочо Колев, който беше началник на лагера, мъчеха и убиваха. Началникът застреля с пушка един - казва се Канто - който погребваше мъртъвците. Обаче имаше двама, които пък спасяваха. Те бяха от село Чурек. Бяха свинари и нощно време разпаряха чувалите - да можеш да си извадиш ръката и да я мушнеш в прасето и така то се плаши и бяга. И по този начин двама-трима души се спасиха, избягаха в Триест и оттам по целия свят се понесе истината за тия зверства, които се вършеха тук. И после се настани тази комисия, през 1962 г. идва в България. Но не не ни пращат вкъщи, а във Влаховица и Лисец - тук наоколо има едни села, където са тухларни фабрики. А жените не ги освобождават, а ги пращат в село Скравена, ботевградско. А пък има една, която е от Русе Надя Дункин, която е била ей с този човек, който е лагериста в Ножарево. И този човек също е от Ножарево.
holi_day написа:обезщетенията не са ли признанието на държавата, че е било грешка всичко това, което се е случвало?
невъзможно е да се поправи, дори с чували пари
vyara написа:
Явно темата не е само от скука, ами си има крушка опашка.
Браво и ти направи откритие подобно на моето - крушата не пада по-далеч от дървото! Каквото и да ти разправят.
Изразът има съвсем друг смисъл - че явно имаш дълбоки лични причини да ровиш и да търсиш.
Личното си е лично, преживяно, преболяно и поставено на лавицата посветена на миналото. Дразнеща е незаинтересоваността, лекотата с която хората дето не са пряко засегнати казват - абе айде бе, кво па толко е станало?! Така мрели-така ги копали вика народа. Няма как и не можем да бъдем държава и народ само от светци, защото прекаленият светец и Богу не е драг. Трябва тоя цирей да се спука, да се поразмирише малко, та дори и някой да бъде поопръскан с кръв и гнилоч(не че няма хора поопръскани обилно и с жива кръв де но нейсе), за да не залетим прекалено лековерно и утре по некви нови светли бъдеща и идеи.
Монументи и места за почит са необходими, необходимо е да се помни, защото не съм много убеден че , Станишев младши не може да носи отговорност за делата на Станишев старши, или пък "потомствените политици" Пирински. Пирински старши е пряк участник в процеса на създаване на македонска нация дори и в пиринска македония, това беше описано и в някой от постовете по горе. Осем чети са са сражавали против тая неправда, други пък са се съпротивлявали по друг начин и на други места - съпротивата е била огромна, за това и жертвите са в такова количество. Необходимо е да се знае, та да няма люде, като камарад Кент дето мине се не мине и почне да приказва - абе тва българите сте страшно племе, силни на думи и слаби на дела, що като сте толко фитилии и ербап така лесно ви наебаха комунягите.
Такива ми ти нещица, дано да съм го написал достатъчно разбрано!:bigsmile:
29 юни, неделя, ще е ден на поклонение и памет. Рано сутринта на пл. „Ал. Невски" прииждат стотина възрастни граждани. Привлечени са от поканите на множеството Съюзи на репресираните, Съюз „Истина” и БНФ за национален събор в памет на жертвите на комунистическите терор на самия остров на ужасите – Персин и концлагера Белене. Осигурен е обаче само един луксозен автобус и сега се суетят, търсят изход. След известно време осигуряват още 2 микробусчета, но поне 20 човека си остават в София. За Дянко Марков, ръководител на съюз „Истина”, мястото е запазено, но той е бивш офицер и кавалер и категорично заявява че няма да пътува, ако няма места за хората, с които се е ангажирал. Ядосва се на неуредиците и лошата организация. Все пак нещата се уреждат, с таксито на П. Нешков от БНФ бай Дянко и аз потегляме за Белене, Борислав Скочев също тръгва с друга кола.
На път през дефилето на Витиня, усещам промяна за себе си – някаква лекота и оживление. А да, измъкнали сме се от софийската мръсотия и тежкия смог, от безбройните автомобили и мрачните, изнервени хора. Сега наоколо сияят в пищно зелено ливади, гори, планински хълмове, със сгушени селца край тях. Простор и небе като на един истински летен ден в края на юни. Милостив е към старите пътници, няма я вчерашната жега. Пресичаме половин България в посока Плевен и Никопол и гледката е невероятна. Хълмовете на Мизия се надигат един след друг, носим се по земни вълни, макар че още е далеч от Дунава. Наоколо е заметната шарена българска черга – цветове й са изумрудени, синкави, жълти и охрени от зреещите ниви, пресечени от тъмния бордюр на китни горички. Светещо жълто и златно - разцъфнали слънчогледови ниви – това се набива в очи от пейзажа. Те се редуват от двете страни по цялото протежение на пътя. Златните им главици като под строй и без изключение са обърнати към слънцето. Сутринта гледаха на изток и срещу нас, а следобед, по обратния път ни изпращаха в гръб, обърнати на запад, към залеза на общото ни светило. Събуждат в душата ми мили образи от детството и безкрайна тъга, спомен за сподавен плач и за отрудените ръце на баба ми, милващи цъфналите слънчогледови пити, сякаш и отнемаха не нивата, а децата. Кога ли ще напиша за това?
Вече пътуваме през дунавските селца – вехти и изоставени къщици, безлюдие, никаква промяна към добруване. Но каква природа, Боже, какъв земен рай, щом покрай изровените улички се кипрят лози и овошки, отрупани от плод кайсиеви дръвчета отдалеч оранжевеят, клоните им приведени до земята, няма ли кой да ги бере, чудя се и досега. Джанките пък са навсякъде по улици и пътища, в Белене софиянците ги нападнаха като невидели. Орех до орех извисяват яки стволове край третокласни шосета, короните им осигуряват сянка, пък и костелива ядка за пътника.
Край селските дувари е зоната на цветята – от градини и дворове са преляли по улиците рози, маргаритки, калдаръмчета и всякаква ухаеща пъстрилка, може би оная, възпятата от дядо Славейков, за която Белоногата прежалва Стамбул и сараите.За пръв път от толкова време усетих аромата и багрилото на родината си, възхитих и се и й се радвах - Господи, колко си хубава,- думах си като Христо Фотев. София не е България,- баналният рефрен ми звучеше съвсем като истински – София те омерзява и обезродява, там си чужд и самотен, мъртъв си, докато тук българското отдалеч те обгръща и приласкава. Защо загърбихме, защо напускаме и изоставяме тази плодна земя, жадна за човешка ръка, готова да ражда и да храни човешкия мравуняк, както го е правила хилядолетия?
Изведнъж разбирам смисъла на това дълго пътуване - преди да стигнеш ада Белене, трябва да си преминал Пътя и Родината. Всъщност те трябва да преминат през теб, да пронижат сетивата и духа ти, да се превърнат в участ и се вместят здраво в съзнанието с цветните си картини и благоухания, със слънчевите ароматни плодчета, с причудливия си релеф и благородните длани на хората. Иначе никога няма да стигнеш Белене, а и няма смисъл да ходиш там дори постфактум. Едва на тези години ми просветва, че онези 28 хиляди мъже са стигнали до последния рубеж на България, бранейки българското като същина в себе си и като битност в света, защото са притежавали Родината и Пътя в сърцата и в биографиите си. Били са слети с това, което се ниже пред очите ми сега, порили са дунавския хълмист чернозем с ралата си, след това са го бранили с кръвта си по фронтовете. Концлагерът Белене е последният фронт, където се изстрадва и умира за българщината, сега зная това. Колко препълнени и какви съкровища са имали нищите и нещастните, захвърлени тук от историята, ще видя наживо след малко. Защото стигаме до брега, до понтона, отвеждащ в полята на скръбта. Трябва да слезем, да го минем пеш и от другата страна пак ни чакат автобусите, пристигнали от различни краища, не само от София.
Мостът
Минаването пеш по понтонния мост отначало малко ме озадачава - той е доста здрав и масивен, танк може да мине, а камо ли леки коли и автобуси. Те си преминават, но празни, без хората. Минаването пешком към острова е просто задължително. То е правило, което вече не се обсъжда и не се мисли рационално. Превърнало се е в традиция и се спазва, без да се пита и да се търси логика. Опитвам се да проумея психосоциалните механизми на този простичък акт и пак стигам до верния инстинкт на нашия народ.Той инстинктивно се стреми към знаковост, иска поне символично да компенсира недостатъците и негативите на реалността. Защото 50 години мълчи за съдбата на заточените и загиналите, защото половин век няма помен и няма паметник на жертвите, защото държавата и разните граждански сдружения и фондации и до днес нехаят и за убитите, и за оцелелите, българинът се опитва чрез символичен жест да компенсира официалната наглост и всеобщото морално безпаметство. Малкото, което може да направи е да премине пеш рубежа, по който и те са минавали – а рубежът е древната река и този стар понтонен мост над нея - те са границата между любовта и ненавистта, между свободата и робството, между живота и смъртта - между Родината и Лагера - историческите, идеологически и психоемоциононални антиномии на 20-я век. И като няма своя поклоннически „път на Сянтяго”(1) и своето Де Компостела /поле на звездите/, и като знае, че никога няма да стигне до Финистерре (2), българинът се задоволява с тези сто метра по понтона над мътните води на Дунава и слиза, за да извърви сам частица от техния път на страданието, поне за малко да влезе в тяхната роля, белким усети мъката и болката на мъжете, които тук за последен път са обръщали поглед назад, към „скъпи тям предели”. Българинът тътри крака по изтъркания, попукан и излющен като стара кожа, гръб на моста и си мисли за хилядите мъже и момчета, които с натежала крачка и омрачена душа са преминавали на другия бряг към остатъка от живот, където ги чака камшикът на тиранина и ужасът на смъртта. Мостът е нашенската „виа долороса”, крачката към българската Голгота – някога. Днес е крачка към покаянието, вината и срама. Този прост понтонен мост е скромният ни „път на Сантяго”, по който идваме при нашите си светци и светилища. Такива са ни мащабите като дух и като нация. Би трябвало да изминем пешком целия 5-6 км път до лагера, все пак не са 800-те км. на Сантяго. Но старите „пилигрими” нямат сили и крака за дълготърпеливо поклонничество под прижурящото юнско слънце, а младите са малко по брой. Затова с облекчение се качваме пак в превозните средства.
Не е безлюден островът Персин и досега. На всяко разклонение са разставени униформени надзиратели. Никой не може да се отклонява от пътя чак до лагера. Пазят и досега секретни наказателни територии, пак има затворници, които се трудят, невидими за външно око. Не са политически, слава Богу. Нещастно е самото място, си мисля. Поради неизтриваемата мрачна слава - Белене е черното петно в нравственото съзнание на етноса. Второ, поради факта, че 120 декара насред огромната река, потънали в избуяла растителност и дървеса, на друг паралел или близо до Виена, щяха да са курортен комплекс с казина и аквапаркове. Американските гангстери превръщат пустинята Невада в световното казино Лас Вегас, а българските комунисти могат да превърнат и рая в затвор, в ад на земята. Само затова ги бива червените некадърници, цяла България бяха превърнали в „лагер”. Маниаци на оградените пространства. Всички лагерувахме в тях – затворените в Белене, а другите соцлагеристи – в пионерски лагери, в бригадирски лагери, в трудови лагери, в концентрационни такива. Щото там всичко общо и под контрол, а те за това си умираха – всеки и всичко да им е в шепата и в джоба. Е, постигнаха го накрая, но като си направиха капитализъм, след като с комунизма се провалиха.
Идвала съм тук преди 5-6 години. Пълна пустош беше тогава и никакъв знак за душите, останали завинаги на това зловещо място. Сега край изтърбушените бараки ни посрещат черен кръст и черен полумесец, забучени в могилки от чакъл. Няма постаменти, няма гранити, нито имена и дати. Скромност, изоставеност, самота, българска трагика за всякога. Полумесецът е дарение от изселници в Турция, а кръстът - от оцелелите за загиналите им другари. Събрали са пари за паметник, до есента ще бъде готов и осветен, уверява ме г-н Иван Неврокопски. Щял да наподобява мемориала на Холокоста във Вашингтон. Дано.
А иначе президент и Кобург, заедно със сервилните им журналисти наскоро се срещаха в Испания с пропъдените българи. Близо до Мадрид е Вайе де лос каидос /долината на падналите/ с „Мемориала на Падналите за Испания”, където заедно почиват костите на републиканци и монархисти от времето на Гражданската война през 1936- 39 г. Построен е от генерал Франко - „фашиста” в устите на комунягите. 30- метровият кръст, издигнат върху планината Гуадарама се вижда от километри, да помнят испанците, че всички са синове на страната си и че тя скърби за всичките си погубени чеда. За Гоце не се чудя, не очаквам съвест и морал и поука у едно разпалено ловджийче, но какво да мисля за лицемерния Кобурготски, който там се бил възпитавал. Ние вече знаем меркантилния му нрав, но е интересно какво би отговорило бившето величие на въпроса, защо не е стъпил досега в концлагера Белене, където са срещнали жестокия си жребий стотици офицери, генерали, политици и министри, само затова че са били предани на баща му Борис III? Агенти на ДС-КГБ могат само да дишат праха на генералисимус Франко, спасил Отечеството си и от червената, и от черната чума на 20-я век. Не искам и да мисля за журналистите, които съвсем и не щат да знаят къде е и какво е Белене. И сега ги нямаше, не мога да кажа на поста им, защото техния „пост” резонно си е край мафиотските коктейлни маси. Но може би е по-добре, че крак на слугинаж не скверни лобното място на гордите мъже на България.
Колкото и да е странно, бие на очи още едно отсъствие - на свещениците.Няма ни един представител на църквата. Липсва заупокойната литургия за падналите, сред тях и много свещеници от всички клирове. Истината е, че се е разпаднало и вече не съществува историческото тъждество „православна църква – България”. Няма такова тъждество, онемяла е камбаната на съвестта, изчезнал е духовният нимб над нещастната ни родина.
Оцелелите и синовете
Пладне е и те са струпани под единствения брезентов навес в опит да се спасят от жегата. Около 200 души са присъстващите на събора. Бивши лагерници, техни близки и известен брой по-млади хора с фотоапарати. Но преобладават белокосите глави на възрастните – между 70-90 годишни. Изглеждат скромно и зле, като хора от социалното дъно с мижавите си пенсийки в днешната скъпотия. Всяко от тези, набраздени от страданията и от старостта лица, носи в себе си сюжета на една житейска драма, от гаснещите им очи гледа историята, а разкривените фигури пазят непречупеното достойнство.
Към когото и да се обърна, всеки има повест за цяла книга – 5 години от младините на 93 годишния Марин Гаков от Телиш са преживяни в Белене. Разказва ми за грамадните плъхове, нападащи оскъдният хляб на лагеристите, за шока от разстрелите на изнемощели лагерници, ако залитнат крачка встрани от маркировката на пътя. Бай Марин се ядосва, че няма писател или кинаджия, който да направи правдив и силен филм за Белене, докато още има живи свидетели. Казвам му, че има 2 филма и единият е излъчен в Германия.
Христо Ангелов от Бракачево, Врачанско изкарва тук 4 години, от 1952 до 1956. Като си спомня за каторжния труд на дигите на Персин, човекът ми показва разкривените пръсти и потрошените си ръце. А огромните диги и сега стоят насреща, страховито обрасли, буренясали и безсмислени, напоени с кръв и сълзи, погълнали здравето и живота на толкова невинни хора. Нека стоят зловещите валове, те са истинският паметник на българското мъченичество и като космичните фигури на Наска нека показват на към космоса следите от престъпленията на комунизма. Това ще завещае нечовешката система като наследство и документ на историята, по каторжните диги ще я разпознават археолозите на следващите хилядолетия. Гледам кротките сини очи на стареца и го питам, мрази ли мястото, ненавижда ли тези, които са го мъчили. – Не, - казва ми човекът – Ако иска нещо да му помогна, ще му помогна, като е закъсал...! - така мисли за палачите си, с вродена кротост и простодушна милозливост. Съзнава, че „същите хора, които ни убиваха, те ни управляват... ”, но няма гняв в думите и в душата на светеца. Заедно с него са синът и дъщеря му, дошли да извървят пътя на баща си, да вдъхнат българската битийност откъм противоречивата й цялост и симбиоза от ангелска доброта и демонска злост.
Малцина са оцелелите от терора, но децата им пазят паметта за пречупените съдби на дедите и бащите си. Идват да ги почетат, изпълняват кръвен и морален дълг към забравените страдалци на България. Най-добрата част от народа ни е в този момент на острова, нямам съмнение в това. Не е възможно да не е тук Александър Младенов от София, внук на двама лагеристи - на Йосиф Робев, председател на Съюза на запасните офицери на НЦВ и депутат в НС, заточен тук за 10 години и на Димитър Младенов, също каторжник в Белене. Ужасяващи случки на жестокост и садизъм, разказвани от дядовците, си припомня г-н Младенов, но дотолкова са непоносими, че не мога да ги повторя. Някак отказвам да повярвам, че концлагерът е бил територия, в която вилнее само Сатаната. Не е съвсем адска картината, щом и досега хората помнят легендарния д-р Грозев, спасил живота на много нещастници. Още по-поразителен е фактът, че човешкият дух е бил способен да изтръгне от преизподните на отчаянието най-силните и чисти поетически акорди.
Над затихналото множество, над заглушеното в бурени поле се носи прочувственият глас на бай Дянко Марков, когато рецитира стихотворение на един от лагерните поети - Васил Зафиров - „Полейте гробовете”. Поантата е настойчиво заклинание към живите. По-скръбен реквием едва ли има в българската поезия, но лагеристката литература все още е напъдено сираче, въпреки самоотвержените усилия на Борислав Скочев да създаде електронната лагерна антология. Дълговете и вината ни към воплите на мъчениците са неизброими. Призовават „да сме затворели страницата”, но без да сме я прочели и лъстиво мълчат, че точно това ще ни затрие като отговорна за деянията си цивилизована общност. Някой иска ли от евреите да затворят страницата на Холокоста?
Слова, размисли
Пак българският синдром ни преследва, дори тук край безименните гробове. Четирима шефове на четири съюзи на репресираните произнасят речи – делят се по съсловни признаци от миналото, а са безсилни да сторят каквото и да е в настоящето. В този аспект речите им са безпредметни. Tри от словата грабват вниманието – Петър Нешков зове за обединение на оредяващата дружина. Той е внук на безследно изчезнали и на съдени от народния съд деди, образован, умен и деен, би могъл да е сред перспективните лидери на десницата, ако се осъзнаят досегашните грешки. Единственото депутатско присъствие на събора е Мехмед Метин, млад човек от ДПС-Плевен. Приветствието му се запомня с една сполучлива метафора, адресирана към репресираните – че са „черупката на демокрацията” и в това има не само признание, но и поезия. Но политическите страсти пак се намесват, подвикват му да слиза от подиума - защото е от ДПС, а не защото е турчин.
Незабравими, вдъхновяващи, мъдри и всякакви други суперлативи са недостатъчни за словото на Дянко Марков - няма равен на него по ораторска страст и ярка мисъл. Всяка фраза е сентенция с непоклатима логика, подплатена със съкровена искреност и вяра. Когато произнася реч, той се превръща само в глас и в дух, завладява пространствата и душите. Не знам как успява да съчетае реалностите с оптимизъм, но е убедителен,когато заявява – „Ние сме бедните, измъчените, отхвърлените...” което си е самата истина, а след това ни убеждава, че „Нашата победа е неизбежна, защото сме на фронта на Доброто и с нас е армията на мъртвите”. Благодарят му от сърце и бурно го аплодират съсипаните стари хора, когато им вдъхва сили и гордост, че са „батальонът, който ще води битката срещу настъплението на комунизма”. След това мъдрият водач на репресираните сякаш е прегърнат от множеството. Всички искат да го докоснат, да се допитат, да споделят и се съветват. Лично аз благодаря на съдбата за 12-те часа, прекарани в неговата аристотелска академия с единствен професор по история, военно дело, политика, дипломация, културна история.
Напразно съм загубила пет години вечерно следване в СУ, можех да ги вместя в една седмица лекции при Дянко Марков. Гейзер на знания и ерудиция, еманация на интелект и стоическа енергия, този неуморим и достолепен европейски човек ми се струва най- доброто, което би могло да представя България. Ако нашите съфорумци Милен Радев и Даниела Горчева знаеха колко много залага на тях за българското бъдеще в политиката и че ги вижда като свои духовни приемници, биха били щастливи или напротив, с огромна тежест на плещите си.
Когато напускаме острова по обратния път, за сбогуване се взирам в Дунава. Мистичната вода се носи бавно, величествено и неотменимо по своя предначертан космичен път. Цяла вечност минава край земи, страни и народи, безмълвен свидетел на милиарди години човешка история. Казват,че е път, граница, инфраструктура, поминък и с безброй още значения. Когато минава край България и концлагера „Белене”, космичните й предопределения се насилени и извратени- тиранията е превърнала реката в неумолим страж, в смъртоносна бариера пред свободата.
Следващата мисъл ме съкрушава – мътнокафявата вода ми изглежда жива и одухотворена, носи свръхсетивна енергия, напоена е със съучастие и с тревога. Не етерът, а водата е понесла душите на мъртвите към вечното спокойствие, спасени завинаги от убийци и от прасета. Не знам кога Дунавът е бил тих, бял, син, весел, но съм сигурна, че това е българският мрачен Стикс, по който се влачи ладията на смъртта.
Имаме си и ние митология, макар не толкова философска, колкото жестоко реалистична.
