Как да няма!!!Уморих се! Но докато съм жива и шавам, няма да се давам
Сънят ми е необходим единствено, за да поддържам естествената си красота 
Останалото време трябва да се отдели , за да се насладя с отворени очи на това, което светът ни предлага. Дори, когато то се намира отвъд зримия хоризонт. На около 160км от София. Или 200. Както в случая Крушунските водопади, Деветашката пещера, Гложенския манастир и моето село Казачево,намиращо се близо до Ловеч. Скътано в гънките на Предбалкана, досами р. Осъм, това селце винаги е заемало място в сърцето ми. Някои от първите ми детски спомени са свързани с него. Вечерите, прекарани с баща ми на чардака, заслушани в звънците на козите. Прясното козе мляко и топлия дъхав хляб от селската фурна. Огнището, където прабаба ми готвеше прости, но незабравими ястия. Уханието на лайката, растяща между каменните плочи, с които е застлан двора. Реката, където ловяхме раци с рачила и кепчета. Светулките, изпълващи тишината нощем. Каменния прохладен мазан, където до ден днешен събират прах чекрък, старинен дървен скрин идруги любими предмети от селския бит. Изживявам всяко свое посещение там като завръщане към корени, които са извечно закодирани в мен.
Предварително уточнената програма бе натоварена, а това предполагаше оптимална организация. Трудно достижимо заради двете бебета в групата, но пък ентусиазмът върши чудеса
След като по обяд пристигнахме в Казачево, за да разтоварим багажа, без да губим време потеглихме към Крушунските водопади. Това беше третото ми посещение там и бях потресена от промяната, която бе претърпяла околността. Преди 15ина година само най-запалените пещерняци познаваха мястото- то бе диво, нецивилизовано и магично. Сега обаче десетките коли, сергии и кебапчийници ме накараха да мисля, че се намирам в някаква паралелна реалност. Последният път, когато бях ходила там нямаше дори кой да ни упъти към водопадите... Слава богу, те поне си бяха на място и все още формират най-великолепната водна каскада, която съм виждала в България. Екопътеката е стръмна, кална и хлъзгава, на места с отвесни стълби и категорично не препоръчвам да я преминавате със самар с бебе на гръб, както сторих аз /моля, не ме издавайте на социалните/.
Следващата дестинация бе Деветашката пещера. По-специално входа й. Който ако не се лъжа е най-големият пещерен вход у нас. Хиляди истерични лястовици кръжаха над главите ни и акустиката ни караше да се чувстваме като неканени гости, които биват предупреждавани да се махат възможно най-бързо оттам.
След като се прибрахме на село, започна приготовлението за вечерята /по стара традиция- шишчета на жар/ и дългоочаквания малък финал на Световното по футбол. Когато вечерта преля в нощ и всички се прибраха по стаите, седнах върху мек китеник на чардака и с нова дата изживявах емоциите от детството си. Щурците пееха безспирните си приспивни песни. А тишината бе толкова дълбока, че почти се стреснах, когато чух човешки гласове от съседната къща, която дори и не подозирах,че е населена. Порутена и неподдържана, с двата си прозореца тя беше вперила поглед в нощта. Усещането за къща,която говори бе сюреалистично. Зачудих се дали бирата не ми играе шега.Но глухите гласове продължаваха да се носят в тъмата – сърдит дядо хокаше стопанката.
А звездите бродираха Млечен път на небето. И макар това да бяха същите звезди, които светят и над града, София беше далечен и нереален спомен. Там истинските звезди са заслепени от фарове, прозорци, неонови реклами...
Малко преди обяд на следващия ден се отправихме към Ловеч за традиционна разходка из Вароша, крепостта Хисар и Покрития мост, построен през 19 век от Колю Фичето. Минахме и през Етнографския музей, където уникално сладкодумен уредник ни показа чаша за боза от сладкарницата, където е сниман “Момчето си отива” и ни попя "Хора и улици..."
В същия музей се намира и клавесина, на който Панайот Пипков е композирал музиката на “Върви народе възродени”, а в непосредствена близост е родната къща на космонавта Георги Иванов.
Последва изкачване на стотиците стъпала към крепостта Хисар и паметника на Левски, на върха на хълма Стратеш.
А после превзехме Гложенския манастир. Винаги съм смятала,че той е най-силно въздействащ като фасада и разположение. Ще ме извинява Рилският!!!
Въпреки популярността на туристическите дестинации, за които писах, малкото селце Казачево, се е запечатало най-дълбоко в сърцето и спомените ми. И му желая дълъг живот. Дано не го сполети съдбата на стотиците обезлюдени села в страната ни. Дано къщите му продължат да шептят глухо в нощта. Макар, че дори ако човешките стъпки спрат да се чуват тук, тиклите по покривите, каменните дувари и плетовете ще свидетелстват, че мястото не винаги е било само обител за светулки...
PS Част от снимките не са мои, благодаря не хората, които ги споделиха
За съжаление ни съобщи,че вече ще е в музея само един път месечно. Дано имате късмет да попаднете на него 
Откъде ми е хрумнало тва за Бачо Киро 
Манастирът обаче изглеждаше в добро състояние. Новост за мене бе и ресторантът, построен непосредствено до една от стените му.
