Планът изглеждаше прост и включваше изкачване на вр. Орловец- 2685м От мига, в който го видях за първи път преди 15-ина години, този връх си остана мой любимец и до днес. Година след като се роди големия ми син, занесох там неговото пъпче и го оставих под билните камънаци. Вложих в този акт надеждата си духът му никога да не броди из низините на човешката природа. След близо 10 години, Орловец отново се пробуди в мен. Кой беше казал, че най-добрия начин да се спасиш от изкушението е да му се отдадеш
Ето го и него-гордо се пъчи в центъра на снимката.
И така. В сряда безутешните ми опити да убедя групата, че на следващия ден времето ще е неблагоприятно за планина се провалиха. Мальовица и аз сме в особени отношения-колкото пъти съм там-времето е лошо. Имам 2 фобии и едната са гръмотевичните бури. Да бе, знам – красиво, величествено, могъщо...ама когато е над моята глава, хич не ми ги хвалете!:crying:
Към 9ч сутринта навлязохме в Самоковското поле и белите облачета над рилското било ме накараха да въздъхна дълбоко и да изсъскам на глас: “Аз к’во ви казах, а?” Ради ме успокои с думите: “Вероятност за дъжд и ....ъъъъ....гръмотевици има, ама чак в късните следобедни часове”
Меча поляна ни посрещна с дъх на смола и блясъка на роса в тревата. Намятахме раници на гръб и защъпуркахме по пътеката към заслона БАК. Облаците се сгъстяваха над главите ни. Долинният вятър тихомълком завихряше водната пара в чашата на циркуса. Мъглата ближеше с лепкави езици тъмните скали и с продраните си одежди ни съпровождаше по пътя нагоре. Кротко пасящи коне изплуваха пред погледа ни и заедно със зеленото пасище и реката, рисуваха пасторална картина.
Първите капки на дъжда ни подействаха освежаващо, но последващите го гръмотевици, ме изправиха на нокти. Ради злорадо ме дари с усмивка от ухо до ухо. Аз пък включих турбото и издрасках нагоре по баира до заслона. Стигнах до него в момента в който лекият дъждец се превърна в порой. Там ме посрещнаха 3-ма старозагорци, с които набързо обменихме информация относно предстоящото трасе. Улеят, по който трябваше да се качим до върха е всъщност стръмен сипей и на пръв поглед изглеждаше, че е покрит изцяло с фирнован сняг. С други думи - непревземем
Успокоително действаше мисълта, че в непосредствена близост са и върховете Камилата и Ловница, до които се стига без излишни рискове дори в такива метеорологични условия..Изчакахме времето да се пооправи и се отправихме към премката между Злия зъб и Ловница. Вперихме поглед в бездната на Белия улей. Една от най-защеметяващите гледки в България. Взирането в пропастта ми докара световъртеж и усетих как тя се опитва да ме всмуче в себе си. Исках да се махна оттук. След кратка дискусия, аз и Ради решихме да се пробваме до върха, докато останалата част от групата прецени,че рискът е прекалено висок предвид хлъзгавите затревени участъци и камъни, и преспите, които трябваше да преминем. Не че не бяха прави....
Старозагорската група беше тръгнала преди нас и с метална лопата дълбаеха стъпки във фирнования сняг. Неуверено запристъпяхме в тях. Неволно хързулване би ни струвало десетки метри ледена пързалка към дъното на циркуса. Сипеят под премката между Орловец и Злият зъб не е толкова труден, колкото изглежда отдалече. Когато я достигнахме под нас се ширна Синия улей и долината на Рилски манастир. Огромната фуния на бездната бе обрамчена от венец скални зъбери. Тънка ивица облаци като река следваха извивките на долината ниско долу.
Заизкачвахме се по затревения стръмен терен и всяка крачка беше предизвикателство към късмета ни. Туфите трева предателски криеха безопасната пътека. И пресните ...ъъъ...бисери на дивите кози.
На билната затревеност просторът ни обгърна с безкрая си. Рила беше цяла около и в нас.
Скоро кълбета мъгла се заизкачваха от долината към нас. Околните върхове прозираха тук там през парата .
Рискувахме да не открием пътеката, ако се застоим на върха. Малко под билото една дива коза, подплашена от нас, се хвърли надолу по чудовищния наклон на улея с огромни подскоци. Под премката пряспата ми се видя този път като най-бързия и приятен начин да стигна до дъното на циркуса, закъдето се бяхме запътили. Момчетата ни предоставиха голям найлон, върху който се настанихме със спътничката ми и вдетинено се заплъзгахме надолуууууууууууууууууууу
Заслизахме към хижата. Слънцето най-накрая обля със светлина околните склонове. Вече можех да се порадвам на дузините скални профили, които изникваха на всяка крачка - човешки профили, навирили гърбави носове към небето и долината. Преди да стигнем хижата за пореден път се измокрихме до кости- дъждът бе решил да ни е спътник, а реката и пътеката бяха едно.
Пристигайки до поляната пред ЦПШ-нашия изходен пункт, се обърнах назад и се спогледахме с Мальовица.
- Ще се върна, ще видиш!
- Знам.
Людмил Янков /1953-1988/
покорител на Лхоце /8 545м/,
загинал под вр. Камилата.
ЦЕНАТА НА МЕЧТАТА
Не питай за цената на мечтата -
бори се, литвай, падай и умирай!...
Носи я винаги напред - в ръката,
възкръсвай: ставай, искай и намирай!
Не я затваряй в себе си, в душата...
Изправен дишай, никога не спирай,
мечтай за радостта, за красотата!
С възторг и трепет, с вяра в чудесата -
тя ражда и мира, и светлината,
с кръвта заплаща любовта и свободата...
НЕ ПИТАЙ ЗА ЦЕНАТА НА МЕЧТАТА!...
ПП Както обикновено, не всички фотоси са мои. Благодаря на Фани, Ради и Дидо.
Особено мъглата- на тебе ти се получава!:-)
