Везенкови

[Kent]

/откраднато от друг клуб, но и те го откраднали тъй че няма да посочвам откъде/:lol:

За основател на рода Везенкови се счита Йован, роден през 1805 г. в село Тресанче, Дебърско. Селото често ставало плячка на арнаутски набези. По време на турското робство безнаказано вилнеели всякакви разбойници и харамии, защита за хората нямало. 20-годишният Йован бил вече добър майстор-строител, с уважавана и търсена професия. Решил да напусне селото, да тръгне на гурбет. И се преселил в град Крушево. Оженил се за Илина, която му ражда пет деца, трима сина и две дъщери: Стоян, Петър, Константин, Румена и Мара.

В онези далечни години до Крушево се стигало след изкачване на големи баири из Баба планина. И изведнъж, на най-високия връх на планината се виждало кацналото, изсечено от бял камък градче. Жителите му били все майстори-строители и каменоделци. Скоро заговорили за тях из Турската империя, прочули се наблизо и далеч. Хората виждали с очите си как майсторите камък по камък градели на върха на планината своя красив град. Украсявали го с дървени стрехи, с равни покривни плочи, с чардаци и високи порти.
Крушево се падало във владенията на турчина-чифликчия Керим бег. Всяка година той дерял кожата на населението с тежка вергия. Събирал хиляди и хиляди грошове. Крушевци замислили да се откупят. Решили да съберат пари и да заплатят цената на земята. И да изкупят своя град!

Започнала дълга, дълга епопея. Често пъти с рушвет, понякога с ходатайства или с добра дума, успели да получат султански ферман. Крушево и цялата околия се продавали за 400 000 гроша! (В това дело на крушовчани помагал синът на Керим бей, младежът Али. Дружал с християни и им симпатизирал.) И те събрали парите, откупили града си! Ферманът давал право на населението да изповядва своята религия и да строи града си както намери за добре. Мюсюлманите не можели да се заселват в Крушево, нито из землището. Градът се превърнал в християнски център, в наш остров, изцяло от славяни.
Стоян Везенков, най-големият син на Йован, е роден през 1828 г.

По стара традиция, като първороден син, трябвало да поеме занаята на баща си. Но по талант, успех и слава, много пъти го надминал. Стоян имал не само златни ръце, но умеел и да работи нашироко, със замах. Канели го да строи из цялата Турска империя, пътувал по строежни дела чак в Египет и Персия. Говорел няколко езика, включително гръцки, албански, влашки. В арабските страни изучил не само арабски, но и литературния турски език. По-късно удивявал турските големци, как чисто и красиво им говори. Възхищавали се, че блестящо владее езика им. Много пътувал из Европа. От Виена например донесъл виенски мебели за новата си къща в Крушево. Пак от Австрия донесъл за първородния син Владимир необикновена люлка, при люлеенето свирела музика.

Името на Стоян Везенков станало известно, след като посторил две турски казарми от червен камък в Битоля и Сараево. Турците ахнали пред тези градежи. В знак на уважение го наградили със сабя със сребърна кания. Подарили му чистокръвен арабски кон.
Връчили му и нишан, сребърна плочка с полумесец, знак за заслуга към падишаха. Сложен на феса или калпака, нишанът давал много права на носителя. Знакът разрешавал да облича дрехи алафранга, да носи ботуши, да язди кон, без да слиза, ако срещне турчин по пътя си. Името му станало известно, с почит го споменавали чак в Дивана на султана.
Канели го да строи турски обществени сгради, палати на бейове. Възложили му да построи казармите “Камъзъкъш”. Ръцете на българския майстор-строител издигнали към небето и няколко джамии. Безброй били чучурите на чешмите, които майстор Стоян построил край градове и села, че народът да го помни с добро. Освен това построил няколко големи, забележителни моста: над река Нишава, над Марица, в Одринския вилает, и много други. Край Битоля издигнал приказно красива наша църква, за гордост на всички християни. Тя удивлявала с четирите си колони, които подобно на могъщи ръце държали кубето й.

В Битоля Стоян се запознал с руския консул М. А. Хитрово и двамата много се сближили. Руският консул му направил голяма лична услуга - изпратил двамата му по-малки братя Петър и Константин да учат в Русия. (Петър следвал инженерство, а Константин - медицина.) При едно посещение в Русия уреждат на Стоян Везенков среща с руския император в двореца му в Крим. Целта била да разкаже за тежкото положение на християните под турско робство. Везенков горещо молел императора да помогне за освобождението на българите. По-късно Стоян Везенков си кореспондира с руския император.

Звучи парадоксално: най-уважаваният български строител из Турция, Стоян Везенков, който лично е бил награждаван от султана, си кореспондира с руския цар! И всеки път настоятелно го моли да освободи българите от турското робство.
Стоян Везенков се заловил и с втори голям проект, нов мост над река Марица. Турците обявили състезание, поканили фирми от цял свят. Англичани, французи, италианци, които вече имали известни имена на строители, се надпреварвали да получат поръчката. Всички донесли в Цариград мостовите си проекти. Турски големци от малкия Диван на султана си спомнили и за Стоян Везенков. Пратили му хабер, поканили го да си опита силите, да участва в голямото състезание.

Майстор Стоян веднага се заел да проучи мястото, терена и реката. Не само добре огледал всичко, но дълго измервал дебита на водата, изучавал почвата, търсел къде ще е здраво, за да постави зидовете за основи на моста. Грижливо проучвал качеството на местния строителен материал, проверявал какви са доставките му. От всичко останал доволен и се върнал в Крушево. Започнал да строи макет на моста от... кибритени клечки! (По турско време продавали едри дебели клечки кибрит в кръгли кутии.) Майстор Стоян направил голям красив модел на моста без никакъв чертеж. Дълго се трудил над моста-играчка. После събрал помощниците си и тръгнал за Цариград.

В един от павилионите на султанския дворец, край дълги маси, седели поканените гости на султана, видни чужденци-строители. Стоян Везенков седял тихо и най-скромно, някъде в края. Хората обаче веднага му обърнали внимание, че носел странно облекло - синя чохена долама. Един по един ставали господата от фирмите и подавали офертите си. Най-накрая, когато турчинът-домакин приел всички оферти, обърнал се и към българина: “Ти, мелдие Стояне, какво ще кажеш? Няма ли да ни дадеш своята сметка? Нали чу какви пари искат хората?” Стоян веднага отговорил: “Чух, паша ефенди, но няма да правя своя сметка. Тези господа имат канцеларии, инженери, чиновници. Имат свои разходи. На тази цена, на която те предлагат своите мостове, мога и аз да ви го построя. Но аз съм човек без техните големи разходи. Ето защо, ще ви построя моста с 10% по-евтино и от най-ниската тяхна оферта!”

Гостите изслушали превода на думите му и се стъписали. След време, един от тях станал и възразил: “Паша, ефенди! Вие не знаете, какво ще ви построи този човек. Не е представил скица на моста, нито е описал материали, който ще използва. Как може да му се доверите?”

Настъпил голям шум, пламнали спорове. Турчинът отговорил: “Познаваме строителя, известен ни е с труда си. Доверяваме му се.”

Чужденците започнали да се съвещават помежду си. Предизвикателството на българина силно ги засегнало. Поискали търгът да се отсрочи с един ден. Трябвало им време, че всеки да може да преразгледа офертите си, да извършат повторни калкулации. Разбирали, налагало се да свалят цената.

На втория ден се събрали отново край масите. Чужденците връчили оферти с намалени цени.

Всички извърнали очи към българския строител. Пашата го попитал: “Майсторе Стояне, ти какво ще ни кажеш?”

Стоян Везенков отговорил, че ще им повтори същото: ще построи моста над Марица с 10% по-евтино и от най-ниската нова оферта на чужденците.
В залата пламнала буря от протести. Обвинили строителя, че говори празни залъгалки. Хвърля думи на вятъра. Какви са тези обещания? Да не е фокусник? В ръцете си няма нищо. Няма и парче хартия, че да му видят скицата или сметките. С какво ще докаже думите си?

Стоян Везенков направил знак на своите хора. Те веднага започнали да внасят големи кутии. Внимателно ги редели на масата. Майсторът започнал да изважда грижливо опакованите, поради далечния път, отделни части на макета. Вадел хартии, вадел конструкции. И започнал да ги сглобява. Работел сред пълна тишина.

Пред очите на всички, гости и турци, мостът от клечки извил дълга, красива дъга. И точно тогава станало нещо изумително, неочаквано! Майстор Стоян рипнал на масата... и както бил по ботуши, стъпил на сглобения си мост! И го обходил от единия, до другия му край!
Хората онемели.

“Ето, този мост ще построя, но от камък” - казал майстор Стоян.
Мълвата за случката стигнала и Цариград. Султанът поискал да види майстора и макета. Стоян Везенков пристигнал, бил поканен да участва в голяма церемония. Жадните за зрелище царедворци, приближени и роднини на султана, се тълпели в голяма пищна зала. И пред очите на владетеля и безброй гости майсторът повторил разходката си върху моста от клечки. “Ашколсун, мендис ефенди!” - извикал падишахът и свалил от ръката си златен пръстен. Подарил му го за спомен от срещата им. Добавил в награда и един чифлик в околностите на Крушево.

Стоян Везенков не само бил строител, а преди всичко родолюбец. Не преставал да мисли и тайно да работи за освобождението на България. Животът му бил потаен и скрит, изпълнен с комитски срещи, с опасни дела и заговори. Бил безстрашен човек, готов да презре богатства и слава за доброто на народа си. И му се случило най-страшното!
При едно пътуване до Гърция, където купувал сандъци с оръжие за революционни комитски дела, турците го хващат. Разтварят сандъците... И разбират, че на прочутия богат строител не му стигало многото, което имал и спечелил. Искал да спечели и свободата на българите!

Нямало милост за него. Оковали го в тежки вериги, откарали го в Ниш и го хвърлили в затвора. Скоро го изправили пред съд. Присъдата била бърза и кратка - смърт чрез обесване!

В деня на изпълнението на присъдата, присъстващите станали свидетели на потресаващо събитие. Сложили примката на въжето около шията на осъдения. Циганинът-палач я стегнал силно и ритнал пейката под краката. Тялото на Стоян увиснало във въздуха. И в този миг въжето се скъсало! Стоян се строполил на земята. Чули се викове, някой заплакал на глас.

Турците махнали с ръка, втори път не бесят човек. За тях скъсано въже на обесен било знак, че му е съдено да живее. Отново го оковали във вериги, хвърлили го в затвора. Стоян получил втора присъда: 101 години тъмница.

Много хора не могли да забравят храбрия българин. Близки и познати полагали неимоверни усилия да го спасят. Брат му, д-р Константин Везенков, който по това време е лекар във Верея, пише изложение до руския император Александър Втори. Изложението било подписано от 50 видни руски общественици, високопоставени лица и близки на двора. Александър Втори, който лично познавал българина, направил голям жест, отправил писмо до султана. С любезни думи го помолил да помилва и освободи Стоян Везенков.
Освободеният Стоян не губи време, веднага заминава за Белград. Оттам през Букурещ продължава пътя си за Русия.

Настъпвало напрегнато историческо време. От дълги дни и месеци Русия усилено се подготвяла за война с турците. С военен обоз Стоян тръгва за Кишинев да търси по-малкия си брат д-р Константин Везенков, назначен за лекар към българското опълчение. Двамата братя се срещнали и се прегърнали разплакани. Каква ли ще бъде съдбата им по-нататък? Чувствали, че войната за освобождението на България е най-голямата, най-връхната точка в живота им. Разбирали: идва великият час! И били готови да отдадат живота си за България.

В Кишинев Стоян Везенков помага на граф Н. П. Игнатиев и М. А. Хитрово да се сформира Българското доброволно опълчение за участие в предстоящите боеве. От всички страни прииждали българи-доброволци. Стари и млади настоявали да бъдат приети. В Кишинев гъмжало от четници, сред тях имало и известни воеводи. Надошли млади хайдути, вече избродили наши планини и баири. Надошли и прости момчета селянчета, градинари. И съвсем млади българчета, почти деца. Упорито увеличавали годините си, та дано бъдат зачислени и получат оръжие.

На 30 март 1877 г. всички българи се събрали на сбор в арменския метох на града. Чакали да пристигне генерал Столетов. Посрещнали го с овации, с викове “ура”, с огромна радост.
Развълнуваният Столетов започнал речта си с думите: “Братя българи! Настъпи дългоочакваният ден за вас и вашите поробени сестри и братя, когато ще тръгнете да воювате за освобождението на вашето отечество. Вие всички тук сте първите войници на бъдещата българска войска...”

Двамата братя Стоян и Константин Везенкови слушали думите и стоели мирно. Чувствали се именно такива, първи български войници. Смълчаните опълченци тръпнели от възторзи при всяка дума на руския генерал. Без да го предполагат, вече крачели по страниците на историята на България. И без да го мечтаят, завинаги ще ги увековечи Иван Вазов в “Опълченците на Шипка”...

Нека избързаме напред и споменем, че за проявен героизъм във войната и участието му в създаване на Българското опълчение, Стоян Везенков е бил награден с руския офицерски Георгиевски кръст за храброст. И отново, за втори път, е представен на Царя Освободител.

Зад руските награди и почести, отдадени на Стоян Везенков, се крият истински героични постъпки. Висшето военно командване му възложило задачата да преведе руските войски през Балкана.

Била тежка, извънредно важна военна операция, до голяма степен от нея зависел и изходът на войната. Назначили го не за водач из хребетите. Не им трябвал за водител. Всеки местен селянин, всеки овчар из планината, можел да им покаже пътища и пътеки из Стара планина. Руската армия пробивала с боеве напред, стъпка по стъпка се изкачвала нависоко. И постоянно отблъсквала вражеските атаки. Водила кръвопролитни сражения с редовната турска войска, но и с хитри свирепи наемници, свикнали на боеве из чукарите. Българинът Стоян Везенков трябвало бързо да строи мостове, че и “въздушен” път над урви и канари. Възлагали му стратегически неотложни и крайно необходими застилки, бърз нов път, за да преодолеят трудни възвишения. Знанията му на строител били оценени наравно с организаторската му способност.

В разгара на войната, вече на българска земя, братята Стоян и Константин отново се срещнали.

Но обстоятелствата били трагични! Константин бил в болница край Котел, смъртно ранен в гърдите. Раните загноясвали, гнойта пълнела дробовете му. Не можел и да диша. В отчаянието си, от желание да спаси по-малкия си брат, Стоян се хвърлил и започнал сам, с устни, да изсмуква гнойта от раната. Искал поне за кратко да облекчи последните му минути. Но положението на брат му било безнадеждно. Изпращат Константин Везенков на лечение в Русия, но умира от тежките си рани.

Животът на Стоян Везенков завършва също в Русия. Умира в Одеса през 1897 г.
Десет години е бил свободен българин.


Само да уточня , че д-р Константин Везенков повежда лекоранените в атака в критичните дни на август на Шипка, когато положението е било вече безнадежно. Лекоранените са - от 36-ти Орловси пехотен и 35-ти Брянски пехотен полк и Българските доброволци /някой им викат опълченци, но аз предпочитам доброволци/ първоначално общо около шест хиляди човека срещу около 30 000 турци при 40 оръдия.