doktorka написа:[unknown] написа:Големият ми син иска да става лекар, ама не като мене. Искал в болница да работи. Като го питам що не иска да е като мен- мълчи. Ама аз си знам- доста е гнуслив. Пък и работата ми наистина е гадна- по- добре да избере нещо друго.
Фамилниите професии са такива, защото отнемат много време и енергия. Не само при усвояването им, но и после- цял живот доусъвършенстване. Такива са правото и медицината. Плюс това и двете професии са много емоционално натоварени. Няма начин това нон стоп учене и споделяне в семейството да не се отрази и на децата.
Като каза гинеколог, та се сетих моите племенници като бяха малки как представяха професиите на родителите си:
- Татко реже жени, за да им вади бебетата, а мама реже трупове...

хе хе
съгласна с теб напълно.
има наследственост.
то е заложено някак от средата и обкръжението
много добре си го обяснил
за моите е достатъчно ,че са в такава среда .
не им обясняваме кое пложително,кое отрицателно.
те виждат като ги няма майка им и баща им ..като нямаме уикенди заедно и пр.
виждат и положителните страни ,разбира се.
Големият ще става доктор ( по последни данни)
Малкият обаче иска да е момче...айде сега де!:blink:
и моят големия е "гнуслив" ама на думи...
иначе има определен интерес...
макар че,според мен няма да бъде доктор...нямам такова усещане.
малкият ми е надеждата..;)
ще бъдат трето поколение,живот и здраве.
В рода на майка ми от поколения има представители почти само на 2 професии - лекари и музиканти. Който не може да гледа кръв, е станал музикант

. И тези, които са станали лекари, в свободното си време или на младини са свирили на нещо. (Добре че не е vice versa

). С изключение на баба ми - също лекар, която вместо да свири, като хоби рисуваше картини. Братовчедите ми също успешно поеха пътищата на родителите си.
Обаче от мен "човек" не стана

. Може би тъкмо заради големите очаквания и изисквания, както и постоянното сравняване с децата на музикантската гилдия - "А на еди коя си дъщерята вече свири... (не знам си кое трудно произведение)." През някакъв период от време се организираха детски "продукции", където всяко маймунче демонстрираше какво е научило пред публика от професионални страшилища, а аз си глътвах междуметията, пръстите ми "не бяха мои" и естествено бърках маймунджулъците.
Майка ми е душа човек. Най-добрият, когото познавам

. Има завидно търпение. Единствената ситуация, в която съм я чувала да крещи, беше когато аз седнех да свиря.

Горката жена!
Не мога без музика - постоянно трябва нещо да звучи в ушите ми. На тишина не мога да се съсредоточа и върша нещата като гнездото на Драги ми Господине от "Ние врабчетата". Но въобще не ми липсва това, че самата аз не свиря.
