Та тази баба, всеки разговор с нея беше едно приключение с почти невъзможен край. И много обичаше като се качва към тях да звънне и да сподели набързо и надълго нещо.
За нея мога ужасно много да пиша. Примерно как като хранеше махленските котки, хвърляше храна на балкона и за моята, защото да не се чувствала нещастна. И това беше много мило, но и някак екзотично, защото храната беше варени пилешки крака или глави. Седиш си в хола и изведнъш прехвърча покрай прозореца... нещо такова.
В един момент тя ни зариби един куп отбрани (разбирай всичките) съседи: неин приятел от Самоков отглеждал картофи, щял да й носи на нея, но не сме ли искали и ние, пък какви са хубави, пък колко евтино ги дава, пък как ей тук пред вратата ще ни ги стовари.
Преди да дойде великият ден, постоянно се звънеше на вратата и бивахме информирани, леко натрапчиво, да не вземем да пропуснем или пък да забравим, сякаш беше възможно:
- Самоковеца ми се обади, да знаеш, пита искаш ли картофи.
- Самоковеца като дойде колко картофи ще вземеш?
- Самоковеца това.
- Самоковеца онова.
- Самоковеца каза, че няма да има за всички, но за тебе специално ще запази (винаги имаше за всички, разбира се, но друго си е да се чувстваш предпочитан
Така есен след есен си живеехме под знака на самоковеца с картофите. Дотолкова бяхме омагьосани и това беше станало неотменима част от живота ни, че синът ми един ден връхлетя в кухнята, ужасно притеснен:
- Мамо, по новините казаха, че са убили Самоковеца с картофения бизнес... кой ще ни носи картофи сега?
Мда.
Само че самоковеца днес пак ни донесе картофи, на старите съседи - и на мен на новото място (издирил ме две години след пренасянето).
А бабата отдавна я няма.
Страхотна беше. От тези, дето късно разбираш, че си ги заобичал. И че както на всеки е обяснявала, че е по-специален, така наистина сме ставали такива помежду си.
Светла й памет...
