Кога ли

[Niya]

ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар. Така се чувствам понякога. Има проблясъци, но рядко. Като дете бях готова да приютя целия свят. Да, знам, децата са от друга планета. Да, знам, че сме затрупани с проблеми и задължения и не можем да мислим за всичко и всички. И все пак?
Вървят майка и дете, детето моли да му се купи нещо за ядене, а майката казва, че няма пари. Понечих да се върна, отминах. И забравих.
Само за себе си ли мисля?

[4avdar4e]

Не, мислиш и за децата си и за човека до теб. Аз съм толкова загрубяла от бурите, че приличам вътрешно на стар капитан на шхуна. Иначе нямаше да съм оцеляла и нямаше да имам сили да обичам най-близките си хора.

И искам да ти кажа, че ми се е случвало някой от лигочите да мрънка за нещо и погледнато отстрани сигурно съм изглеждала ужасна. Щото не споря, просто се кязва няма да ти купя и толкоз. Случвало се е и наистина да няма пари, защото са били разпределени до стотинка. Което не значи, че децата са били гладни. Мрънкането е било я за кроасанче, я за бонбонки, без които се оцелява, нъл тъй?

Абе, разногледища ...

[Kent]

Само за себе си ли мисля?[/quote]
Сервус:-)..докато ЧУВАШ такива неща, значи не е загрубяла, вервай освен тва ако беше се върнала, надали щеше да бъдеш разбрана правилно мисля. Колкото до мен ... аз рядко помагам на никой призрян:shy: казвам си честно ...пък ако помагам го правя тайно....щото иначе се ми се струва, че си "откупвам" душата един вид...и масовите акции за помощ не обичам...струва ми се че там изкуствено сплотяват някакви хора и някой дърпа дивиденти после от Човешкото Съ/страдание:evil: ... е на работа помагам, ма там нали за това ми плащат заплата и фирмата нали е такава Поздрави.

[Мнемозина]

Не мисля, че съм загрубяла. Всичко е въпрос на лични периоди - понякога имам предостатъчно собствени тревоги и не ми остава капацитет да се вживявам в чуждите.
Енергията на един човек не е безкрайна и трябва да я пази за близките си в някои моменти. Което не значи, че не трябва да помагаме на околните, но това също е деликатно и иска преценка. Дали наистина помагаш, точно тази помощ ли е необходима и т.н.
Не мисля и че ти си загрубяла, но Кент ти е обяснил защо е така.

[vyara]

ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар. Така се чувствам понякога. Има проблясъци, но рядко. Като дете бях готова да приютя целия свят. Да, знам, децата са от друга планета. Да, знам, че сме затрупани с проблеми и задължения и не можем да мислим за всичко и всички. И все пак?
Вървят майка и дете, детето моли да му се купи нещо за ядене, а майката казва, че няма пари. Понечих да се върна, отминах. И забравих.
Само за себе си ли мисля?

Според мен никога съвсем.
За сърцето съм си мислила, че закоравява, защото нали там са чувствата. Може би, когато сърцето ни е било дълго време наранявано, сме склонни да го заключим за излишни емоции, за да не ни боли. Но винаги има нещо, заради което човек би го отключил. И изобщо всякакви форми на закоравялост са просто една защитна реакция. Така го разбирам аз.

[bead_]

ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар. Така се чувствам понякога. Има проблясъци, но рядко. Като дете бях готова да приютя целия свят. Да, знам, децата са от друга планета. Да, знам, че сме затрупани с проблеми и задължения и не можем да мислим за всичко и всички. И все пак?
Вървят майка и дете, детето моли да му се купи нещо за ядене, а майката казва, че няма пари. Понечих да се върна, отминах. И забравих.
Само за себе си ли мисля?

и като се върнеш какво? ще предложиш пари, ще му купиш ти храна? много е деликатно...

[Niya]

Не, мислиш и за децата си и за човека до теб. Аз съм толкова загрубяла от бурите, че приличам вътрешно на стар капитан на шхуна. Иначе нямаше да съм оцеляла и нямаше да имам сили да обичам най-близките си хора.

И искам да ти кажа, че ми се е случвало някой от лигочите да мрънка за нещо и погледнато отстрани сигурно съм изглеждала ужасна. Щото не споря, просто се кязва няма да ти купя и толкоз. Случвало се е и наистина да няма пари, защото са били разпределени до стотинка. Което не значи, че децата са били гладни. Мрънкането е било я за кроасанче, я за бонбонки, без които се оцелява, нъл тъй?

Абе, разногледища ...

Точно, май до оцеляването опира всичко. Макар и да не ми се иска. Не ми се нрави да се променям в тази посока, но...
А, това с мрънкането, така си е, но точно тези двамцата не приличаха въобще на мен и синът ми, когато ми надува главата за нещо, което е решил, че го иска сега и по възможност на секундата.
Не се чувствам виновна, просто се изненадах от себе си.

[Niya]

и като се върнеш какво? ще предложиш пари, ще му купиш ти храна? много е деликатно...

Не исках да акцентирам на конкретния случай, просто пример, но така явно се получи.

[vyara]

Това, че например не се сещаш постоянно колко хора всеки момент умират от глад по света и колко от тях - деца, не променя факта, че и в момента докато си дърдорим някой някъде умира точно от глад.
По отношение на тези хора ние сме коравосърдечни...
Абе, я не си блъскай много главата. Може би има моменти, когато трябва да направиш нещо - когато нещо зависи от теб. Но и да си блъскаш главата, ти не помагаш на онези хора, тъй че...

[Niya]

ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар. Така се чувствам понякога. Има проблясъци, но рядко. Като дете бях готова да приютя целия свят. Да, знам, децата са от друга планета. Да, знам, че сме затрупани с проблеми и задължения и не можем да мислим за всичко и всички. И все пак?
Вървят майка и дете, детето моли да му се купи нещо за ядене, а майката казва, че няма пари. Понечих да се върна, отминах. И забравих.
Само за себе си ли мисля?

Според мен никога съвсем.
За сърцето съм си мислила, че закоравява, защото нали там са чувствата. Може би, когато сърцето ни е било дълго време наранявано, сме склонни да го заключим за излишни емоции, за да не ни боли. Но винаги има нещо, заради което човек би го отключил. И изобщо всякакви форми на закоравялост са просто една защитна реакция. Така го разбирам аз.

Ъхъ. Много ми хареса израза на Чавето - "стар капитан на шхуна".

[Ън]

ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар. Така се чувствам понякога. Има проблясъци, но рядко. Като дете бях готова да приютя целия свят. Да, знам, децата са от друга планета. Да, знам, че сме затрупани с проблеми и задължения и не можем да мислим за всичко и всички. И все пак?
Вървят майка и дете, детето моли да му се купи нещо за ядене, а майката казва, че няма пари. Понечих да се върна, отминах. И забравих.
Само за себе си ли мисля?

Някой хора са си бездушни по природа. Фамилно обременени. Раснат си с малка и скромна душичка, която не развиват, а напротив- осакатяват я рано и тя бързо изсъхва съвсем. Лесно го постигат, без много труд- от вътре им идва някак си. Разбира се, помагат им близки и роднини- хора също бездушни като тях.

Други са си уж нормални, наред са с душевноста си дълго време, но нещо все ги гложди. Ядове си имат много. Борба за оцеляване. Шибан е светът- то е ясно. Удари постоянно отвсякъде. От познати и непознати. Тя, душата, не издържа. Без нея е по- лесно.
Бързат и те да си решат проблема- заключват я някъде и забравят за нея.
Обаче, каквито и причини да има човек, за да стане бездушен- аз не го оправдавам.
И не го разбирам.

Но при теб такава опасност НЯМА! Можеш да ми вярваш, нали те познавам!

[Амаранта]

ни "загрубява" душицата?

Никога. Така мисля, макар че ми е трудно да се аргументирам.

[Gaspode]

Можеш ли да помогнеш на всички нуждаещи се? Ама така, че никога повече да не им потрябва помощ?
Аз не мога.
Но пък се сещам все пак. И го мисля. И ми тежи понякога... Има хора, които никога не се и замислят.
Живота е сУрав и кУрав

[Глас в пустиня]

ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар.

За всекиго по различно време! Да, моята е заключена доста отдавна, старая се да не показвам чувства, така не давам шансове на хората да ме нараняват. Знам и друго - не правй не поискано добро! Няма начин да помогнеш на всички...

[Venus]

Непоисканото добро - колко е лошо и лошо ли е всъщност?

Дали непоискано добро е равно на зло

[Venus]

ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар. Така се чувствам понякога. Има проблясъци, но рядко. Като дете бях готова да приютя целия свят. Да, знам, децата са от друга планета. Да, знам, че сме затрупани с проблеми и задължения и не можем да мислим за всичко и всички. И все пак?
Вървят майка и дете, детето моли да му се купи нещо за ядене, а майката казва, че няма пари. Понечих да се върна, отминах. И забравих.
Само за себе си ли мисля?

Всяка броня има слабо място/места

[Глас в пустиня]

Непоисканото добро - колко е лошо и лошо ли е всъщност?

Дали непоискано добро е равно на зло

Според мен Да! Да направиш добро на сила е равно на злодеяние.

[сър Айвънхоу]

ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар. Така се чувствам понякога. Има проблясъци, но рядко. Като дете бях готова да приютя целия свят. Да, знам, децата са от друга планета. Да, знам, че сме затрупани с проблеми и задължения и не можем да мислим за всичко и всички. И все пак?
Вървят майка и дете, детето моли да му се купи нещо за ядене, а майката казва, че няма пари. Понечих да се върна, отминах. И забравих.
Само за себе си ли мисля?

По принцип децата се раждат чисти. После възрастните започват да им наслагват виждания за живота...
И накрая детето вече е един друг човек...

В началото сме готови да помагаме на всеки, но, когато започнеш да понасяш "ударите на съдбата", започваш да слагаш "по нещо" пред сърцето си. Докато един ден се усетиш, че не вярата е бронирана здраво в сърцето, а сърцето е здраво бронирано срещу вярата...

П.С. Верче, не говоря за теб. За теб сърчицето ми си е отворено

[vyara]

В началото сме готови да помагаме на всеки, но, когато започнеш да понасяш "ударите на съдбата", започваш да слагаш "по нещо" пред сърцето си. Докато един ден се усетиш, че не вярата е бронирана здраво в сърцето, а сърцето е здраво бронирано срещу вярата...

Хайде, хайде, щом още ходиш по грешната земя и имаш сили да се усмихваш, значи прав е бил поетът - не го перифразирай

П.С. Верче, не говоря за теб. За теб сърчицето ми си е отворено

[Пипилота Шантиклер]

и душицата като кожата загрубява с възрастта.
като дете и най-лекия полъх ми е зачервявал бузите и насълзявал очите, но тогава и нещата които съм срещала са били "леки" в сравнение с днес.
сега не мога да поема толкова много чужда болка или радост и за да се справя си имам щит
не е цинизъм, а примирение

съчувствието само по себе си, думите без действия ме отвращават
щом няма да купя баничка на хлапето (а няма да го направя защото за себе си съм решила, че не мога да оправя света, а и индулгенция не ми трябва), не му и съчувствам.

вътре в черупката има място само за малцина

[Глен]

ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар.

Не знам дали душата "загрубява", според мен тя претърпява развитие. Личността трябва да притежава известна доза "гъвкавост", за да умее да реагира и да се справя със ситуациите. Във всеки начините за преодоляване на трудните моменти са различни. Всеки има различна концепция и придържайки се към нея наслагва допълнителни сигнали. Ако не се развиваме, това би било предпоставка за натрупване на нездрави модели за справяне с живота и да доведе до патология във психичният ни свят, а от там и във физиологията, няй-често по-късно, когато е доста трудно да се отреагира. Има и специални методи за развиване на нормалните движения, свързани с оцеляването на човек и съхраняването му. От "непоискано добро" аз лично доста съм си патила. Има и още неще, което също вярно-не помагай на всяка цена, а само когато си убеден,че точно това е начина, за точно този чоек, или група. За да можеш да правиш това е необходима предварителна подготовка. Емоциите,само ни напомнят, че сме хора...
Определено не съм на мнение, че можеш да помогнеш на едно сираче, като му купиш бална рокля, но там темата е много дълга/инситуционални практики и прочие/.
Въпреки всичко, смятам, че човек сам избира в етапите на живота си, дали да "позагрубее" играта, защото е принуден да спазва определени правила, за да не бъде отлъчен от социалната група, към която се стреми да принадлежи. Типът аутсайдер обаче, едва ли се интересува от това.
И така, личен избор и гъвкавост. По мое мнение:)

[Niya]

ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар.

За всекиго по различно време! Да, моята е заключена доста отдавна, старая се да не показвам чувства, така не давам шансове на хората да ме нараняват. Знам и друго - не правй не поискано добро! Няма начин да помогнеш на всички...

Само мога да кажа, че съжалявам. Съжалявам, че си уверен в думите си. Наранен ли си, всичко останало е без значение. Дали ще видят, че ме боли или не....Поне за мен е така.
Да, много си прав. Доброто много често се оказва зло. Пък понякога даже и пожеланото.

[Niya]

и душицата като кожата загрубява с възрастта.
като дете и най-лекия полъх ми е зачервявал бузите и насълзявал очите, но тогава и нещата които съм срещала са били "леки" в сравнение с днес.
сега не мога да поема толкова много чужда болка или радост и за да се справя си имам щит
не е цинизъм, а примирение

съчувствието само по себе си, думите без действия ме отвращават
щом няма да купя баничка на хлапето (а няма да го направя защото за себе си съм решила, че не мога да оправя света, а и индулгенция не ми трябва), не му и съчувствам.

вътре в черупката има място само за малцина

Да, така е. Не можем всички да бъдем Всеотдайни Човешки Същества. Такива се малцина. По рождение. Какво лошо има обаче в съчувствието, не е нужно да си слагаме плакати "Аз ти съчувствам, аз съм с теб". И защо това трябва да е съпроводено с мисли, пак за собственото ни аз. Пък и от кого ли ще чакаме опрощение? Не знам, за мен е съвсем нормално, аз съм част от същия този свят.
И много си права, черупката е твърде малка.

[Remmivs]

Да ти загрубее душата значи да я загубиш. А без душа не можеш да си груб.