В Тополовград зареждаме вода и храна и отпрашваме към Устремския манастир / в миналото Вакъфски / „Света троица”. По пътя има няколко табели на анлийски – St. Trinity та St. Trinity и аз за пръв път виждам такова преведено име у нас…Самият манастир е много красив, но за съжаление крайно беден.
Рекичката с моста покрай...
Иконите по прекрасния иконостас са облепени с някакво хартиено тиксо срещу дървояди и се усеща, че сестрите там са на ръба на усилията за поддръжка. Постояваме малко /снимането е забранено, ама и нещо нямам мерак/, разменяме няколко реплики с една от монахините /за съжаление от думите и не струи особен оптимизъм, не само за бъдещето на манастира, а и за бъдещето човешко/ купуваме си някаква книжка с историята на обителта и излизаме през голямата порта. По горската пътека, точно зад манастира се намира Каракольовата дупка /Вехтата църква/.
Пътеката е стръмна, затова пък разстоянието е малко и след дестина минути сме горе.
Глътка вода, някой лаф, поглед към близката мраморна кариера и хващаме пътя за наобратно. За днес сме решили освен това и да издирим пещерата „Бабини бозки” до село Мрамор и затова палим натам. Първо, пробваме подход от към кариерата, но пазачът ни разубеждава бързо… Втория опит е от към самото село. Получамвам инструкции от един младеж в края му и смело заджапваме с колата из разни кални рекички. Накрая последната е по-дълбочка, небето съмнително сивее, а пръста тук е мазна и като се намокри става дълбока, та оставяме дилижанса до една къшла и продължаваме пеш.
Един дядо чобанин ни уверява къде е дупката и че имало прецизна маркировка до нея. Не зад онова дере, но зад другото, после наляво по реката и нагоре… и тръгваме естествено. След полетата следва гора, после се появяват и тръни. Как да е стигаме до реката и тръгваме наляво.Много е красиво и непипнато иначе.
Нося гумиран гащеризон в колата и два чифта ботуши, но естествено кой в каквото си е върви…Слабост от превъзбуждане, като търсиме нещо е това сигурно. Как да е, преджапваме няколко пъти реката направо с обувките. После тръни, ама вече много бодливи. После нагоре по скалите…
Няма я, а маркировката заминавава под небесата от които вече сърдито капе. Затова се връщаме. До другия път който ще е скоро. Наобратно към Мрамор ту вали, ту спира, но в края на краищата пристигаме до колата повече издрани отколкото мокри. … после изследваме района за спане. Покрай Стрем открито, на Мрамор не става, в женския манастир не пускат да се наня. И избираме паркинга пред Сейнт Тринити и хотел Астра три звезди. Чувалите ни са добри, а с добър чувал и в градската канализация се спи…
На другата сутрин отпрашваме за Хлябово през Тополовград. В селото купувам още вода и словоохливата продавачка набързо ми разказва всичко което знае за околните дОлмени. Най-атрактивния според нея, е досами шосето за съседното село - Българска поляна. Намираме го лесно, въпреки микроскопичната табелка и подобието на паркинг.
Според информацията ми, това е най-запазения долмен на Балканите, та затова правя няколко снимки и пообикаляме наоколу двайсетина минути.
За долмените мога само да кажа от пречетеното за тях, че едно е сигурно – предназначението им е неясно, малко вероятно е да е било стопанско или военно и може би се е променяло с годините. /има ги из цяла Европа от северните страни до турска Странджа/.
Връщаме се в назад после и от центъра на Хлябово след това поемаме на юг. Скоро пътят и селото свършват, та оставям Астрата до една чешма. Вземаме сухарката с малко водица и осветление и се закатерваме нагоре към местното язовирче. По пътя сме пресрещнати от човек пасящ овце – бай Сашо, когото внимателно прослушваме относно местонахождението на част от другите долмени и скалната гробница в месноста Евджика. Човека е словоохотлив и добронамерен, неусетно се изнизва почти половин час в лакърдии и той дори повървява с нас нагоре през гората. Борова гора и язовирче, ей тва е мечтата на идиота. От както съм ходил в Русия за последно преди 25 години такова райско място не съм виждал.
Интересно дали има и риба, щото гъби определено се срещат. Масловки.
Ирена също намира голямо сходство с нейната Ленинградска област…За всеки случай маркирам мястото и продължаваме нагоре. Накрая след слалом из пресъхнали дерета и камънаци излизаме на черен път водещ на югозапад.
Има маркировка Сливен и я следваме към половин час. Накрая тя излиза от пътя в западна посока и преминава директно през голямо натрупване на скални канари, като аст от тях видимо са обработени от човешка ръка. Правя няколко снимки и продължаваме нагоре.
Дупка с паричка от комунизма:lol:
Поглед към първия долмен.
Стигаме до остра стърчаща скала. Тя, първия долмен /тоя най-запазения, първия, в местн. Начови чеири/, канарите /според мен – Юрушки камъни се казват/ покрай където преди малко бяхме, и долменът в местноста Евджика /който ще трябва да намерим на връщане/ имат изглежда пряка видимост един от друг. При липса на гора естествено
.
Следва...
