Ние трябва да сме във времето, ако искаме и времето да бъде в нас!
„... всички хора са създадени и надарени от своя Създател с определени и неотменни права, сред които са правото на Живот, Свобода и стремеж към щастие.”
Декларация за независимостта
Трудно се пише за Тебе, Апостоле, ужасно трудно! Не знам причината, не я и търся, но едно е ясно – трудно допускаш до себе си недостойни. Уж си бил „свенлив като мома”, а пък то - цяло „страшилище”. Уж всичко знаем за тебе, но все си оставаш загадка. Нещо отнесе в гроба си, но какво – НЕ ЗНАМ. Поне гроб да имаше. Това ли ни е грехът към теб! Ти ли ни наказваш, дето сме „заспали”, че бял ден не видя тая държава, откак се освободи. Много герои има МАЙКА БЪЛГАРИЯ, но Ти си нейната икона. И това е загадка. Всички го знаят, никой не може да го обясни.
Мястото на Пастира е при стадото, и ти беше добър пастир. Защо „беше”, ти пак си! И от гроба, дето го нямаш, ни казваш, че сме „заспали”, но никой не чува. Ти си извън времето, но си и в него, и то е в теб! Словата и делата ти няма да бъдат забравени, защото са истински – с душа, НАДВРЕМЕВИ. На разтегливо понятие като времето ти си господар, защото си го заслужил да ти служи. Избрал си по-трудния път, за да остане нещо след тебе, и не нещо – всичко. Като те обеси Али Саиб паша, душата народна обеси. Проклет да е! Народ без душа сме, Апостоле! Не знам да си се родил в ясла, не знам звезда да е изгряла и мъдреци да са ти се кланяли, но чудеса вършиш, Апостоле. Ти самият си Чудо Българско, дето май не заслужаваме . . . И Голгота си имаш, в Къкрина! И Юда си имаш, истински! И Възкресение имаш! . . . Но светец не си и няма да бъдеш. Не ти и трябва! Свободата не ще молитва, а иска сабя . . . и Караджата. Ти сам го разбра при хаджи Василий. Твоят Бог не беше в метоха „Света Богородица” и като му пееш херувикото, не му служиш. Твоят Бог беше България! Твоят кръст – делото народно!
Толкова пътища изброди, Апостоле, толкова студ събра, да стигнеш до. . . Бесилото! Може ли то да е цел, да осмисля живот. Зависи за какво умираш, ще ми кажеш, и ще си прав. Онзи, другият „луд”, Ботев, от Калофер, го е казал:
Тоз, който падне в бой за свобода . . .
Да, не умира! А колко живи има, дето никога не са се Раждали! Личности, Апостоле, личности иска България, но все мекерета я управляват и Ти, май, зян си отиде. Защо ти трябваше?! Защо не си стоя Дякон, или поне Даскал! Хляб щеше да имаш, жена, деца . . . Сигурно ще ми кажеш като поета, че БЯЛ ХЛЯБ не стига . . . И пак ще си прав,Апосотоле!. . . Още нещо ли има . . . НЕ ЧУВАМ . . . Говори високо!
Всички да чуят! ! ! . . .
ВРЕМЕТО ли? Какво за ВРЕМЕТО? Разбрал Си ВРЕМЕТО! Пак си прав, Апостоле. А ние кога ще го разберем? . . . И каква полза, като го разбра? Увисна на въжето – замеряха те с камъни циганите и те плюха и клеха. И гроб нямаш! Беше достатъчно „глупав”, за да бъдеш смел! Прости ми, Апостоле! Не си вярвам, но питам, защото ми тежи, като гледам как сега разбират времето. То едно и също ли е Това Време? Моето и Твоето! Твоето крещеше: „Сего е моментът за Свободата!”. Моето вика с пълно гърло:”Граби, колкото можеш, сега е моментът!”.
Пак не си вярвам, Апостоле! Знам какво казва Времето. Същото като на Тебе. Тя, Свободата, винаги трябва, но ме е страх, Апостоле, че не е същото! Сего турци няма, от кого да се освобождаваме. Голяма мъка, Апостоле! По-страшно от свободен роб няма. Не знаем какво да я правим Тая свобода! Много ни тежи! Друг да е виновен – срещу него да се обединим, а то – сами си го правим. Като хиени се държим и хиени възпитаваме...”псета и вълци вият в полята. . . ” И двамата оглушаваме от грозния вой: Ти – в надвремието, аз – в моето време. Ние като сме виновни и като няма кой да ни отвори очите, сами ще се затрием. То поне роби да бяхме . . . Не си вярвам. Хора без време останахме. И поетите ни мълчат.
Говори Ти, Апостоле! Викай силно, така, както крещя от килията, че сме „застпали”. Докога? Дано те чуе някой! Събуди ни, накажи ни, научи ни, ПРОГЛЕДНИ НИ . . . ! За Свободата трябва да се будува! Ти очи не затвори и я опази! Питам се, трябва ли ни на нас?! Не ни ли пари пръстите? Някой много ни обърка, Апостоле! Помогни отново, води стадото, дръгливо и наплашено, нищо, че то гроб не ти даде. Прости му, Апостоле! Дано това си шептял на поп Тодор край Бесилото. ПРОКЛЕТО ДА Е !!! Дано си дал прошка на България, НИЩО, ЧЕ ТИ БЕШЕ МАЩЕХА!
ОБИЧАМЕ ТЕ, АПОСТОЛЕ, И ПРОСТИ!
Вече знам как се пише за теб – с чисти ръце, с много любов и . . . НА ЗАЗОРЯВАНЕ, КОГАТО СЕ РАЖДА ВРЕМЕТО!
Надежда Александрова Иванова, Х „Б”клас,
Национална Априловска гимназия, гр. Габрово
