Летище София. В очакване на своя полет, наблюдавам самолета, намиращ се до терминала. Представям си летателния апарат преди да бъде построен. Когато е бил само идея в главата на някой авиоинженер, неговата мечта, това, което го е държало буден нощем. Сега осъществената му мечта помага за сбъдването на моята. Дали реализирането на моята по някакъв начин ще превърне нечия друга в реалност? Навързани сме...
Югоизточна Азия ми е в главата от дете. По цели нощи четях за далечните земи, техните форми, цветове, вкус, езици, ритуали, флора, фауна. Екзотиката на това място винаги е давала тласък на моето въображение и ето,че сега хилядите километри разстояние са на път да се превърнат в 16 часов полет. За да пристигна в Индонезия, ще пътувам из двуизмерната скала на време-пространството в абсурден зигзагообразен вектор – първо назад към миналото - до Мюнхен, след това напред по часовниковия циферблат към Сингапур и Джакарта. Движейки се в пространството, ще да изместваме стрелките на човешкото възприятие за време.
Следвайки любезната покана към пътниците да се отправят към самолета, закуцуквам към него. Нелеп инцидент в планината няколко дена по-рано почти подложи на въпрос пътуването ми,тъй като развих инфекция на крака. Кента надскочи себе си в издаването на медицински предписания онлайн, с което много ми помогна. В един момент почти изстинах, когато написа: ”Ако вдигнеш температура-замисляй се за връщане” и това наклони везните в полза на антибиотиците.
Мразя да летя. Плаши ме усещането,че губя контрол над ситуацията и разчитам само на късмета, опита на пилотите и състоянието на самолета. Все неизвестни в уравнението. В крайна сметка обаче решавам, че и да се разбием, поне ще го направя на път към мечтата си. Това ме успокоява донякъде и се съсредоточавам в отгатването на местата, над които летим. В далечината пред/под мен земната повърхност се нагъва в планински релеф. Трябва да са Високите Татри. По острието на хребета белеят ивици сняг.Редуват се стаен в скалните гънки язовир, зелена долина, изпъстрена с бели къщи, после карстово плато, вятърна електроцентрала...
Кацаме в Мюнхен, стопили по пътя закъснението от 15 мин. Томас, спътникът ми в това пътешествие, един от най-прекрасните приятели, с които ме е събирал живота, е пристигнал тук от Йордания няколко часа по-рано, за да летим заедно до Индонезия. Мислено и устно му благодаря хиляди пъти. Без негова помощ мечтата ми щеше да си остане просто блян. Той я превърна в план, облече я в стремеж и я направи реална. Живял е две години в тази страна и при всяка възможност се завръща там, където се чувства у дома си.
Следват 12 часа във въздуха. Нервите ми са изопнати от факта, че под краката ми се намират 11км нищотия. Турбулентните зони влошават нещата...Единствена от всички пътници, които успявам да видя, будувам и оглеждам земите, над които летим. Сюрреалистично дестинациите се превръщат от надписи и цветове на атласа в триизмерни гледки.
Гръмотевична буря над Черно море налага промяна в курса на самолета, поради което минаваме южно от Кавказ /нощ е и не успявам да го видя..../. Настигаме слънцето над Афганистан. Кафеникави и сухи нагънати земни форми, безрадостна и скучна земя. Следват реките и блатистите равнини на Индия. Отдалеч зървам Хималаите -тъмни, величествени и неопровержими над кълбестата белота на облаците.
След близо 12ч летим успоредно на западния бряг на Малайзия, за да кацнем за кратко в Сингапур. От високо успявам да различа небостъргачите сред гъст смог. Провлакът Малака е задръстен от танкери.
Следващият полет е около 2ч, прекосяваме Екватора и най-сетне сме в Джакарта! Първото ми впечатление е стряскащата влажност и горещина на въздуха. Минава ми през ум, че трябва да се превърна в амфибия, за да оцелея при тези условия. Въздухът е по-подходящ за пиене отколкото за дишане. Томас ме успокоява, че се свиквало, освен това климатът на Бали, за където летим след около час е по-човешки.
Четвъртият за последното денонощие полет трае около 2 часа и по тъмно се приземяваме в Денпазар, Бали. Посрещат ни приятелката на Томас- Корнелия, родом от Молукските острови, и шофьорът, който ще ни откара до хостела в гр. Убуд. По пътя успявам да склоня групата да вечеряме в семпъл „уарунг” /заведение за хранене, но под категорията на ресторантите/. Късно вечерта е, очаквам,че ще ни предложат изстинала храна, но кулинарното пиршество,което се случва малко по-късно е превъзходно и струва едва 1 евро на човек.
Пристигаме в хостела http://www.booking.com/hotel/id/eka-s-h ... tAod1D4AQA Състои се от няколко бунгала в типичен балинезийски стил- оранжевеещи стени, покрити със сиви каменни орнаменти /за да получиш разрешение за строителство на острова, трябва да увериш общината,че сградата ще съдържа характерни за тукашната архитектура елементи/. Прилича по-скоро на храм, нежели на жилище. Всъщност хостелът разполага и с голям параклис.
Прекомерната в моите очи религиозност е типична за Бали. Преобладаващата религия на острова е хиндуизмът /95%/, за разлика от Суматра и Ява, където ислямът е взел надмощие. Балинезийците почитат същите богове както индийците- троицата Вишну,Шива и Брама, но си имат и върховен бог – Сангианг Види. Тук вярват,че духовете са навсякъде, а анимизмът е основа на местната религия. Добрите духове обитават планините, а демоните –подводните пространства, обезлюдените брегове и горите.
Всяка къща тук разполага най-малкото със скромен олтар, където ежедневно се принасят дарения към божествата под формата на малка кошничка от палмово листо, пълна с цветя и ориз.
[/img]
[/img]
[/img]В зависимост от повода даренията прерастват в пирамиди от плодове, цветя и други армагани, с които местните се отплащат за благоденствието си. Вървейки из улиците си постоянно нащрек да не настъпиш дарението, поставено на тротоара пред буквално всеки магазин, дом, ресторант...
Първото,което ми прави впечатление тук са обратното движение и трафикът от мотопеди. До края на престоя си в страната не успях да свикна с това, че пресичайки улицата, трябва да се огледам първо надясно. Почти ми костваше живота на няколко пъти.
[/img]Убуд е арт-средището на Бали. На всяка крачка откриваш арт-галерия, музей, дом, в който е живял прочут художник. Решаваме да надникнем в този на Лемпад-известен местен архитект и скулптор. От френетичното улично движение директно попадаме в място, където са синтезирани почти всички отличителни характеристики на о-в Бали. Обширен вътрешен двор, покрай който в открити павилиони са изложени десетки картини. Пространството между тях е изпълнено с пищна зеленина, бонсай, декоративни птичи клетки, в една от които стърчи петел, а в съседната- висящ с главата надолу 35-40см прилеп. Цветовете по храстите са ярки, дървените колони, капаците на прозорците, вратите наоколо са покрити с вездесъщата богата дърворезба. Пътеките, твърде тесни за да се разминат свободно 3ма души, лъкатушат между уютни сепарета, в които висят картини с традиционна балинезийска живопис.
Продължаваме да се шляем из улиците с магазини за сувенири и арт-галериите /с експонати от примитивно племенно до модерно изкуство/ сред тълпи от бледолики туристи, докато стигаме до друга местна забележителност – Гората на маймуните. Всъщност това е парк, приличащ на тропическа гора, в която лианите се преплитат високо между дърветата, а корените на баняна /свещено дърво, под което Буда достига нирвана/ висят току над главите ни. В пределите на този екзотичен лес се намира хинду храм, чиито пазители са маймуните, населяващи гората наоколо. Маймуни в храма не видяхме, защото с годините са се преквалифицирали и сега изпълняват друга функция.
[/img]
[/img]На входа на гората купуваш връзка мини-банани. Метри по-нататък те посреща маймуна, която с безразличие и сякаш по задължение взема подадения банан. Обелва го и се тъпче с него. Ако задържиш банана високо над главата си, животното без излишни церемонии се покатерва върху теб, за да докопа лакомството. Имам чувството,че са дресирани да правят това, за да доставят радост на туристите. Колко кила банани изяждат на ден остава загадка за мен. Да не говорим, че от време на време същинските пазачи на храма привикват маймуняците, за да ги гощават с батати.
Продължихме към музея на Антонио Бланко. Роден на Филипините, но с испански произход, той е худжник, който се заселва на Бали и се жени за местна танцьорка. От онези, които са голи от кръста нагоре. Музейната експозиция се състои от безкрайна поредица от картини на голи жени със съвършени заоблени гърди.
Самият музей е място, което си заслужава посещението, дори 5 пари да не даваш за изкуството. Още на входа те закичват с цвете франгипани /нещо като символ на острова, виж аватара на Мнемо/, след което попадаш в разкошна градина, в която отново се удивляваш на многообразието на местната растителност-цветя, храсти, разни видове палми обграждат морава с перфектно поддържана зелена трева и фонтан с лилии. В един от ъглите й се разхождат птици, които напук на очакванията ти за пауни се оказват кокошки и петли. Непрестанното им кудкудякане и кукуригане контрастира с оперната музика, която се разлива от тон-колоните в музея.
[/img]Едва си успял да огледаш бегло мястото, когато погледа ти попада върху група разноцветни папагали и птици с внушителни размери, които пазачът услужливо поставя на рамото или ръката ти. Отнякъде изниква дама в традиционен саронг и ти поднася изстуден чай. Бре...
Самата къща-музей е в стил, пред който дори мутро-барокът изглежда като стилно архитектурно течение, родено и култивирано в школа по изящни изкуства. Гротеската на сградата те връхлита безкомпромисно с тежки златни двери и кошмарните кичозни рамки на картините. Нищо чудно,че Майкъл Джексън е бил голям фен на Бланко.... Заради ексцентричния си характер художникът е бил известен и като „Дали от Бали”.
Привечер отиваме за по кафе/чай в известното кафе „Лотус”. Името си дължи на езеро с розови водни лилии, на чийто бряг е рзположено заведението. В другия край на езерото се извисява подобна на балинезийски храм сграда.
[/img]Мястото е обаче окупирано от чужденци. Не се чувствам добре тук. Дошла съм, за да установя контакт с местните, а подобни стерилизрани територии за чужденци ме дразнят. Умишлено пропускаме Кута-най-посещаваното от чужденци място на острова, което е известно из цял свят с белите плаживе и вълните- рай за сърфистите.
Вечерта посещаваме представление на традиционни за острова танци „легонг”. Гледала съм нещо подобно в София, но изпълнителите тук са в пъти по-добри. Разиграват сцени от Махабхарата. http://www.youtube.com/watch?v=9QE9Fp0OnBA
[/img]
[/img]Наблюдавам движенията и в мен естествено се ражда въпросът защо са избрали да кълчат ръце и крака в толкова неестествени пози? Опитвайки се да повториш чупките, установяваш, че са извънредно некомфортни. Да не говорим, че костюмите имат толкова странни кройки, че през цялото време очакваш танцьорките да се спънат и проснат по очи на сцената. Вероятно висящите между краката им шлейфове са измислени именно за да задържат вниманието на публиката, която тръпне в очакване някой да се пребие, танцувайки.
След ден, изпълнен с неспирни впечатления в бляскавия и пренаселен с чужденци Убуд, се отправяме към северния край на острова и по-специално покрайнините на Ловина.
По пътя посещаваме Elephant’s cave – изкуствено прокопана Т-образна пещера, в чиято пазва откриваме статуя на бога –слон Ганеша и /както в повечето хинду храмове, които посещаваме из цялата страна/ фалически символи на бог Шива, както и такива, съответстващи на женските ..ъ... размножителни органи /yoni на санскрит/. http://en.wikipedia.org/wiki/Goa_Gajah
Пред пещерата се намират два плувни басейна /плувни за рибите в тях/, както и малък павилион със статуя на Харити, заобиколена от деца, която според хиндуистката доктрина е зла жена поглъщаща дечица, но под влиянието на Будизма тя се трансформира напълно и тук е представена като тяхна закрилница и символ на плодородието. За мен по-интересната част бе мястото, където местни жени от различни възрасти приготвят всевъзможни дарения, които по-късно продават на богомолците. Материалите са разнообразни-цветя, ивици от бананови листа, които се преплитат по невероятни начини, за да формират чинийка, кошничка, купичка, които се пълнят с ориз, цветя, яйца, плодове, фигурки от разноцветно тесто....
Продължаваме на север. По банкета клечат маймуни-местният еквивалент на нашите скитащи кучета. Пътят изкачва планината и климатът се сменя. От жегата и маранята на долината попадаме в хладния въздух на високата земя. Спираме в крайпътно заведение с изглед към обширни терасовидни оризови полета-символ на Бали. Избирам чай от червен ориз. Има ухание и вкус на печена царевица.
Внезапно минибусът спира – натъкнали сме се на процесия, в която участва сякаш цялото население на близкото село. Повечето хора са облечени в бели ризи и светли саронги, и вървят насред шосето. Носят богати дарения върху главите си за местния храм.
[/img]Не става ясен поводът за церемонията, но шофьрът ни предполага,че някой се е дипломирал или е построил къща, или нещо подобно. Допускам, че процесията в такъв случай едва ли ще е толкова многобройна, но той ми отвръща, че балинезийското общество е изключително сплотено. По-късно, по повод устройството му, чета в пътеводителя из Индонезия следното: ”Традиционното Балинезийско общество е силно комунално; организацията на селищата, фермите, включително изкуствата, е плод на обединените усилия на всички в комуната. Всеки човек принадлежи на семейството си, на рода, на кастата и, в крайна сметка, на цялото селище. Много характерна е колективната отговорност. Ако жена посети храм по време на месечния си цикъл /на всеки храм има табела, забраняваща това/, то последиците от това й действие ще бъдат понесени не само от нея, но и от всички членове на нейната комуна.”
Пак там пише: „Балинезийците имат кастово разделение, подобно на това в Индия, въпреки, че тук няма „недосегаеми”. Нито разделение на труда според кастовата принадлежност, изключая брамините. Над 90% от местните принадлежат към кастата Судра” Основното влияние, което оказва тя е свързано с ролята в религиозния живот и местния език”
Пристигаме в Ловина точно по залез. За първи път в живота си виждам слънцето да залязва над Индийския океан. Водата е топла, а пясъкът- черен заради вулканичния си произход. Знаех, че край Екватора нощта настъпва много скоро след залез. Всъщност не останах с такова впечатление, но може и да са погрешни наблюденията ми.
Небето се покрива с непознати за мен съзвездия. Луната продължава да се появява в нехарактерни за северното полукълбо пози и ме обърква.
Местната атракция в Ловина са разходките с рибарски лодки по изгрев слънце, когато можеш да наблюдаваш играта на дузини делфини. На сутринта ставаме в 5,30, за да спазарим последната останала на брега лодка да ни закара навътре в морето.
Докато слънцето изгрява над мъгливия бряг на Бали и високите му планини, се опитвам да си представя, че съм на мястото на първия европеец, зърнал очертанията на тези земи в края на 16ти век...
След 15ина минути съзираме делфините -порят повърхността на океана, скачат в неочаквани конфигурации и предизвикват възторга на туристите, разположени в десетки лодки. Наситеният тъмно син цвят на океана ме изумява. Над водата виждаме летящи риби. Понякога вземаме група риби тон за делфини...
[/img]Когато моторът на лодката заглъхва усещам диханието на океана –водата надига гърди бавно и равномерно. Под нас блещукат хиляди малки зведички- това са миниатюрни риби-звезди. Минаваме само на 2-3 метра над коралов риф, по който пълзят едри ярко-сини морски звезди. Кристалната вода създава илюзията, че се намират на ръка разстояние. Не издържам на изкушението, изхлузвам се от панталоните и блузата с дълъг ръкав и скачам по гащи и потник в морето. Океанът е толкова топъл, дори в този ранен час на деня...
Деня прекарваме по пътищата между различни туристически атракции – водопадът Гит-Гит,
[/img]Ботаническата градина, храма Бератан табанан, разположен на брега на езеро, заобиколено от хълмове.
[/img]Пътищата са неочаквано тесни, съобразени с местните превозни средства, които изглеждат сякаш два слона са ги мачкали отстрани. Селищата преливат едно в друго-невъзможно е да разбереш кога свършва първото и започва второто-толкова гъсто са заселени тези земи. Из дворовете, върху големи текстилни платна се сушат карамфилови пръчици.
Подправките са един от основните експортни продукти за Индонезия от векове. Кори се интересува от билкарство и споделя с нас някои тайни на традиционната медицина. В средновековието цената на грам от тази подправка се равнявала на грам злато заради вярването,че растението лекува чумата. В случай на грип трябва да ядеш карамфил. При стомашни проблеми –поглъщай куркума. При тежест в стомаха, успоредно с храната поемай джинджифил. Съчетаниято между бялата куркума, лимон и мед е силно средство срещу умора. Жълтата куркума, подобно на чесъна, е естествен антибиотик....
Покрай шосето –типичният тукашен пейзаж -терасирани оризови поля, обградени от високи и стройни кокосови палми. Цветът им е невъзможно зелен. Климатът и почвата са тъй плодородни, че в рамките на една календарна година могат да бъдат отгледани до 4 реколти ориз! Интересен е фактът, че холандците, колонизирали индонезийските острови, изиграват известна роля в налагането на ориза като основна селскостопанска култура в райони, където преимуществено се е използвала касавата /тапиока, маниока/.
[/img]Небето се мръщи и върховете на планините са забулени в мъгли, но не вали. Екваториалният климат в страната се изразява в наличието на два сезона-1/сух и топъл и 2/влажен и горещ. В различните части на страната започват и свършват по различно време/ако на Молуксите острови започва влажния сезон, в друга част от индонезия времето е все още сухо/. Всъщност всички тук са разстроени от промяната в редуването им. От няколко години двата сезона губят отчетливостта на началото и края си, които иначе настъпват едва ли не с точност до деня. Засега учените разполагат само с теории за това явление, една от които свързват със силните земетресения от 2006 и 2004 /същото, което предизвика опустошителното цунами/. Според една от теориите, разместването на земните плочи изтласква студените водни маси от дъното на океана към повърхността му, с което топлите водни маси биват изместени оттам. Това рефлектира върху местния климат. Теория де....
Една от вечерите отделяме за посещение на Тана Лот-емблематичния хинду храм, кацнал върху скала в морето, достъпен за пешеходци по време на отлив.
[/img]Традиционно тълпите туристи нападат мястото привечер заради зрелищния залез на фона на храма и заобикалящите го отвесни брегове. Докато за балинезийците това е един от най-важните местни храмове, то за туристите е най-фотографираната местна забележителност. Мястото е крайно комерсиализирано и, за да достигнеш до скалата с храма, трябва да преминеш успешно през лабиринта от сергии, магазинчета за сувенири и капанчета. За награда получаваш следната гледка-каменен бряг, превзет от хиляди туристи, един през друг снимащи ту залеза, ту храма...Из плитката поради отлива вода плуват найлони и други боклуци. Преджапваме до основата на скалата, върху която е разположена светата обител и стигаме до пещерна ниша, където от чучур тече „изворна светена вода”/с издайнически солен вкус/. Подаваш на монасите дребно парично дарение, измиваш лицето си с тази вода, отделно поръсват главата и ръцете ти с нея, залепват няколко зърна ориз на челото ти за благословия и Воала! Като нов си!
След това поемаш обратния път през покачващото се ниво на прилива. Докато се усетиш, ръката ти без предварителни уговорки хваща чичо на средна възраст в саронг и ти „помага” да се справиш с „морето до колене” без да се подхлъзнеш и паднеш. След като стигаш до сушата, насреща ти блесва недвусмислена усмивка и ти волю-неволю вадиш портфейла. Още не си го прибрал в джоба и ето нов повод да се охарчиш – в друга скална дупка мъж държи стресирана змия. Можеш да й се порадваш и да я документираш срещу няколко хиляди рупии.
Щом настъпи мрака, в близост до храма, на площадка високо над прибоя се наслаждаваме на танца „кечак”. Ако сте гледали „Барака” със сигурност ви е направил впечатление. Изпълнява се от голяма група голи до кръста мъже, облечени в черно-бели карирани саронги /толкова характерни за Бали/, които сядат в няколко, разположени един в друг кръгове, в центъра на които гори огън. Обръщайки се наляво и надясно с протегнати ръце и разперени пръсти, те издават характерния звук „чак-чак-чак”. В дълбокото минало танцът е бил всъщност ритуал за преминаване в състояние на транс, но немският художник и музикант от руски произход Валтер Шпиз /който отваря очите на западното обество за Бали през 30те години на миналия век/, създава хореография, базирана на индуския епос Рамаяна. Изпълнението, което видяхме ние, пресъздава епизода, в който Рама побеждава злия Рауана, с помощта на бяла маймуна. Макар и съдържащо автентични фолклорни елементи, представлението е ориентирано към масовата публика, като в историята са вплетени комични ефекти....е, зрелище, което си заслужава. Накрая изпълнителите отзивчиво и с готовност се снимат с гостите, които се разпръсват из мрака, повтаряйки си „чак-чак-чак”....
http://www.youtube.com/watch?v=vqke2Ird ... re=related
[/img]На петия ден от престоя си в Бали, потегляме отново към Денпазар, за да излетим към Джокджакарта- град, намиращ се на остров Ява. Дори след близо седмица тук, постоянно откриваме интересни места и събития, които ни разсейват до такава степен, че си изпускаме самолета....
Една от причините за това става хинду храм, разположен високо в планината. Заварваме го празен, което само по себе си е събитие на фона на обичайните тълпи туристи /каквито всъщност сме и ние/. Единствено пазителят на храма, усмихнат старец, се шляе наоколо. Купуваме от малките кошнички с цветя за храма и молим човека да прочете молитва за нас. Обличаме задължителните при посещение на храм саронги. Изкачваме стръмните стъпала към обителта, понесли скромните си дарения. Постоянно трябва да ми се напомня,че се носят с дясната ръка, понеже лявата се смята за нечиста, т.к. се подмиваш с нея...Събуваме обувките си и се разполагаме по турски пред нещо като олтар, покрит с дарения, подобни на нашите. Мъжът долепя длани една до друга и започва да изрича на глас молитва. Редува думите с действия, чието значение остава неразбираемо за непосветени атеисти като мен. Ту ме подканя да вземам в ръце цветчета с различни багри в определена последователност, а после да ги поставям на олтара, ту ме кара да пия съмнително пожълтяла вода и суров ориз...разбира се, просто се престорих,че го правя – в България ме бяха предупредили да не пия непреварена вода, нито да ям храна, която не е преминала термична обработка. Скришом поглеждам седящият до мен Томас, който съвестно сърба жълтата течност въпреки католическата си вяра....
В тишината наоколо хълмовете издигат покритите си с тропическа растителност снаги. Невъзмутим, самотният храм от тъмен камък контрастира на фона на пищната зеленина. Монахът мърмори непонятен за нас език молитва за спасението и безопасността на цялото човечество. Осъзнавам,че именно това е мигът, в който усещам духът на Бали най-силно.
/следва/
Да може, ама не. Как се организирахте вие? С лично планиране на всяко събитие или в нещо по-организирано? Колко горе долу може да струва едно такова (колко всъщност дни) посещение в единия и в другия случай?
И Суматра ми убягна, и Сулавеси, и Папуа...ехххххх...така ми се иска още утре да се върна там.... 
