Nejimaki-dori написа:
Парламента работи точно толкова, колкото всички в държавния сектор. И парите ги дава народа, затова му е под прозорците. (Ако това на един учител не му е ясно, наистина много, много сме закъсали) Но парламентаристите, както и споменатите по горе храненичета са достатъчно нагли да твърдят, че онези отвън били алкохолици, лумпени, проститутки и им пречели да работят.
Не знам къде видя да съм писала, че всички отвън са алкохолици, лумпени, проститутки. Ние също сме на протестите, не сме от другата страна, както твърдиш. Така, че...не ни сравнявай с Парламент. Парите ги дава народа. Питам: та ние учителите не сме ли народ?
Искам само да кажа, че има програми по които работим. Дали ни харесват или не, то никои не ни пита. Ръцете ни са вързани.
От един учителски форум попаднах на нещо, което е страхотно. Заслужава си да се прочете, особено тези, които оплюват учителската професия...
- Един обикновен работен ден... Навън все още беше тъмно... Снегът валеше тихо и снежната покривка все повече се увеличаваше... Кафето остана недопито, а аз се втурнах в сутрешния полумрак... Мен ме чакаха... Аз трябваше да започна навреме... Години наред посрещах деня с онова чувство за отговорност, което беше дълбоко вкоренено в професията ми. Аз бях учител. Години наред казвах довиждане на семейството си, за да бъда в семейството на тези, които имаха нужда от моята помощ..., моите ученици... Грижите оставаха вкъщи и аз се потапях в атмосферата на учебния процес. Той изискваше бодрост, ведрост, мъдрост, търпение, топлота, знания, спокойствие и любов. Поне така го разбирах аз. Аз трябваше да бъда примерът. Аз трябваше да посрещам спящите още ученици, да се усмихвам и да ги стимулирам за работа. Те никога нямаше да научат, че топлата усмивка може да скрие безсънните нощи над книгите, тревожния сън заради нерешени проблеми, десетките въпроси, които изискваха разрешение ... Те не се интересуваха от това... Те искаха своята усмивка... Те искаха своето... Така започваше всеки работен ден, обикновен ден, който можеше да дарява с необикновени неща. Необикновени бяха възможностите на тези, които превръщаха сложните формули и дефиниции, дългите обяснения, трудните диаграми и чертежи в разбираеми думи. Недостъпният висок стил на учебниците изискваше виртуозност в преподаването... Час след час, ден след ден, година след година... Проблемите оставаха, а учителят работеше неуморно. Той трябваше да компенсира всичко. Той беше длъжен да се справи. Той нямаше избор. Това беше неговата професия. Той, аз... Ние сме учители... Ролите, които изпълнявахме всеки ден, изискваха максимално напрежение на силите и уменията. Те трябваше да бъдат добре изпълнени. Ние нямахме право на грешки. Учениците очакваха нашите отговори и гледаха нашите очи, търсеха нашата усмивка... и много често виждаха не само учителя, но и приятеля, родителя, човека... За тях ние трябваше да бъдем една вселена, богатство от знания, умения, интереси и любов. Най-вече любов - човешката, всеотдайната, разбиращата. Тя можеше да превърне обикновения ден в необикновено преживяване. А всички ние имахме нужда от повече различни преживявания от тези, с които беше наситен животът ни. Злобата трябваше да превръщаме в разбиране, завистта - в подкрепа, подигравателното и високомерно отношение - в любов. Трябваше да бъдем богати в този смисъл, употребен от философите, и добре да съжителстваме с бедността... Да, ние трябваше да бъдем и философи... Ние можехме всичко, бяхме длъжни... А обществото оставаше безмълвно... Нима си струваше... Та той е най-обикновен учител...
Написаното от тази колежка е много искрено, много истини, които те карат в един момент да се замислиш: "Дали си струваше?". Липсва само глождещата мисъл, че даваш повече на учениците и крадеш от миговете на своите деца, но това не е грижа на критично настроените - общество, чиновници и медии, чиято грижа сякаш е да винят за свои грешки и неслуки, търсейки в инцидентното скандала и сензацията. Българския учител днес не може да бъде като през Възраждането. Цялото ни общество е "болно", но всичко идва отгоре от една страна и от друга е семейството. Учителя едва ли не е длъжен на учениците, той е зависим от тях, няма достойнство. Има много отговорни учители и днес, но те са принудени да потъпкват своите принципи. Дано повече хора разберат това!