Тази вечер Витоша е тъй прекрасна

[Green Light]

Само едно стихотворение, нищо повече, споко. Даже изпитвам известна вина, че заради такова нещо сте отворили тема, цъкане, взиране, ама кой се минал, минал се.
Преди дни се развива действието, слушам си радио в колата, никому нищо не правя. Супер заспало радио, заспало и предаването. Радио София, говорят за архитектура, ще има ли шанс софиянци да имаме "визуални коридори" (моля ти се) към Витоша.
Тогава някакъв възрастен архитект, голямо име, което не запомних, нещо с Б, бивш главен архитект на Люлин, вместо да отговори на въпроса рече:
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна,
като теменужен остров в лунносребърни води.
Ами щях да катастрофирам, много ясно, бива ли изведнъж без предупреждение такива приказки. Репортерката май падна на земята, защото се разкудкудяка "архитект рецитира, уникално, браво, ура". Представям си, ако па инженер вземе да рецитира, тая направо ще я копат. Човека я изчака и продължи.
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
Наистина така стана.
След това разказа гледната си точка. Приятен, спокоен, без обвинения и ужасяващи непоправими грешки които ни осъждат да живеем в сметище.
А на мене като ми влезнаха тия "коридори", тая Витоша и тоя Смирненски, та да видиш. От стана вече седмица само визуални коридори към Витоша търся и само в главата ми - тази вечер Витоша е толкова загадъчна и нежна, като теменужен остров, да му се невиди, в лунно сребърни води.
После все пак катастрофирах.

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град

Христо Смирненски
Цветарка

[Kent]

това е.

[Gaspode]