Тази есен първото посещение на Южното Черноморие се падна рано-рано през октомври. За щастие вече нямаше остатъци от почиващи. Края на традиционните отпуски и ваканции отваря врата за нашето време.
Залезът в петък ни свари покачени на дебело чворесто дърво до плажа Бутамя. Докато ние с Радко пъшкахме из клоните, мама обикаляше долу и ръсеше мозък. За съжаление скоро стана съвсем тъмно и си тръгнахме с празни ръце към Вила „Яна” все тъй осветена и гостоприемна като всяка есен и зима .
@@@@
Освен нас, там вече имаше още три семейства - рибари. Докато шепнешком обсъждахме утрешните стратегии, хората от съседната маса здраво махаха пържоли, жулеха ичкии и шумно се радваха на живота. Този бял шум насечено прекъсваха само воплите на водещия и блеенето на събеседниците му - интелигенти в поредното издание на „Стани богат” по ТВ от дъното на столовата.
На другия ден започнахме от кеша /долния/ на Ясна поляна. Беше лесен. Вътре имаше и сто лева /фалшиви, както се оказа/ за примамка.
Продължихме към границата и първо се насочихме към т.нар. „светилище на Бастет”. Докато се суетях с паркирането в началото на калния черен път, по шосето мина автомобил с гранична полиция. Отвътре служителите ни изгледаха недружелюбно, но дори не намалиха и бързо се изгубиха с чукалото си в посока България.
Есенната гора беше прохладна, влажна и много жълта и червена. Калта заспало жвакаше под обувките ни. Досами мястото срещнахме гигантска група от поклонници-туристи. Изчакахме ги на един завой, а те идваха, точеха се и не свършваха. Сигур са били към трийсетина, но имах чувството че от храстите шупуркаха поне двеста човека, ентусиазирани и облечени в немислимо цветни анораци, шушлеци и клинчета.
На мястото останахме само ние и някакви тихи хора от Ямбол. Докато с батката инспектирахме всички дупки по скалите, а мама даваше акъл и шумно коментираше от друг ъгъл по-долу, другите се опитваха да възприемат по някакъв начин магията на мястото. Накрая едната жена усети че и изтръпва ръката /с нея стискаше малка чантичка/. Нищо чудно, бая влажен въздух ни обграждаше.
А нашите проучвания не даваха резултат. Намерих в една ниша дори буркан с мед, в друга – порцеланова камбанка, долу при входа имаше много фигурки на котки, но желаната кутия липсваше.
Не се ядосахме, понеже мястото, макар и окичено с подозрителни по достоверност легенди е красиво. Замерих с дозиметъра локвата при входа на пещерата преди да тръгнем обратно. 0.32 микроСиверта/ час. Нормално.
Следващата цел бе – Мишкова нива. Стигнахме бързо, понеже има ново макар и тясно шосе до там и светкавично открихме това което търсехме. Повъртяхме се и малко покрай старините. Народа от предните дупки се беше изнесъл там вече /не е далеч/. Глъчката беше сериозна, усещането беше като от селфи-пикник.
Ослушахме се, огледахме се насочихме към т.нар. хижа над М.Търново. Е, там вече нямаше никой. Нямаше и кеша обаче. Дупката в дървото си беше празна. Вътре намерихме само сънен стършел, който се люлееше с главата надолу на една клечка и събираше сили за атака.
Панорама към М.Търново.
До тук резултата беше равен 3:3, а ние продължихме към Пропада. На импровизирания паркинг преди да започнат гробниците, поредната тълпа се изнасяше към града. Затова необезпокоявани бързо стигнахме до нашето място.
Тук час /ако не повече/ ровихме като глигани из корените на дърветата и ... нищо. Локализирахме GZ правихме тигели из гората, скарвахме се, сдобрявахме се и накрая си тръгнахме с празни ръце.
На Докузак-а същата работа. Дупката бързо открихме, но празна. Хубаво, че водопада се бе поналял от дъжда, та сколасах да направя няколко бързи снимки почти от ръка.
После времето напредна и се ориентирахме обратно към Синеморец.
Малко преди да мръкне, набързо прослушахме кеша при устието на Велека. Слънцето беше почти залязло, духаше здраво и морето сърдито се диплеше. Небето чернееше над главите ни, а ние съзнателно се влачехме бавно-бавно да удължим удоволствието от разходката по навъсеното и безлюдно крайбрежие.
На другата сутрин преди осем се изстреляхме към Бутамя и Радко мълниеносно откри онядешната кутийка в дебрите на чвора. После тръгнахме към плажа Липите. По пътя закапа. После заваля и задуха, ама яко. Пътечката уж минаваше безопасно над ревящите долу вълни, но вниманието бе изострено. След като логнахме кеша, вече бяхме вир-вода. Обратния път отне по-малко както винаги. Пред колата се отърсихме от излишната вода и кал и поехме към следващите цели.
Част от Бутамя.
Морето е забравено от всички.
затова шумно се радва.
Маха ни от синия си пеньоар
разперило пенести шепи...
Плаж - Липите.
Бая стръмничко и хлъзгаво на места..Ха тук съкровище, ха там... Като почнахме да се пързаляме надолу по калта, Ирена вика...
- Хвърли само ключовете нагоре /преди старта надолу/, книжката ми още е валидна, все ще докретам донякъде...
Zveno - време за плаж.
Обратно към Синеморец.
Отдалеч това село /заради грозно стърчащите скорошни хотели/ прилича на изгниващ трион потопен в солна киселина.
Напред ни бе недостроената резиденция „Перла” в гората до Приморско. Ако човек не знае какво търси, абсурд да я открие из храсталаците. Когато обаче стегнеш до нея, пред очите ти се изправя огромен мастодонт от времето на недоразвития социализъм в напреднал стадий на разпад и видим само от небето или от Google Earth /което е все едно/. Обиколихме това чудо отгоре и долу няколко пъти и почти стигнахме до кутийката. За съжаление не успях да се логна физически, мястото до кеша беше наводнено с двейсе санта вода, а нямах повече сухи обуща. Благодарение на тел. разговор със собственика обаче получихме разрешение да го отметнем като намерен. Вътре ми направиха впечатление, образуваните за няма и трийсетина години - десет сантиметрови сталактити и сталагмити. Мога да си представя, какво ще представлява всичко това след 2-3-5 века. Сетих се за „котешката глава изсечена в скалите” до „дупката на Бастет” и другите стотици скални форми из България, прибързано интерпретирани като светилища създадени от човека /че и на по няколко хиляди години/ и ми стана едно весело и леко на душата....
Горе на покрива.
Края на нашето търсене предполагаше малко походче до носа Коракя /който се намира между заливите Каламици и .Жак Фресине?/... близо до устието на Ропотамо. Разходката из топлата гора бе бавна и мързелива.
Друг чвор.
Не вървим припряно по пътеката, а се носим с шума на листата...
Нишани към нашето място.
Изсветляват, значи приближаваме...
Кеша на брега намерихме лесно под един камък. Постоях повече от това да си почина /макар че не бях изморен/.
Устието на Ропотамо.
После хапнахме за половин час на някакви продънени пейки досами реката и се изстреляхме към дома.