Краят на Европа.

[Kent]

Краят на Европа.

... или началото.
Истанбул е първият мегаполис който посещаваме. Екскурзоводката на влизане в града каза, че в него или се влюбваш или се отвращаваш моментално. Чак, да се влюбя не знам, но очаквах доста гирултия, мизерия и мръсен въздух /и Босфор/ и останах приятно изненадан от обратното което видях и подуших там.

Пътуването премина средно досадно. Колкото по-напред седи човек в автобуса, толкова по-малко е свидетел на „микроклимата там”. Слушатели бяхме само на няколко лелки от предните седалки с плътни гласове и тела. Низкото им боботене се разцепваше от кресчендо, единствено когато подхвърляха двусмислени комплименти на бай Димо - шофьора или преди похапване / а огладняваха често/. Едната имаше мирисни халюцинации и си бе внушила, че някой седнал зад нея /ние/ постоянно тайно нагъва пилешки бутчета...

Първата ни спирка беше аквариума .../ по-новия, който е на брега на Мраморно море/. Той е великолепен, грандиозен и много мераклийски направен. По средата на обхода се излиза на тераска, съвсем близо до морето... Не си губих времето да снимам много, понеже снимките трудно илюстрират, дори отчасти омазват представата за това чудо...

В късния следобед автобусът спря пред някаква кожарска фабрика и настървени любители на кожените якета нахълтаха там. Ние деликатно се скрихме в една закусвалня и първата ни среща с прословутото турско кафе беше с пакетчета три в едно. Нейсе. И утре е ден

Надвечер се настанихме най-сетне в хотела. Може и да не бяхме най-слаботелесните тук, но поне най-възторжените гости. Постоянно се качвахме и слизахме пеш до петия етаж заради препълнени с хора от изтока /предимно/ асансьори. Между третия и четвъртия над стълбите имаше картина - възрастен турчин с огромна чалма и оранжеви чехли без пета - човърка с пръчка в задния двор на къща под едно дърво /портокал, слива?/ и явно мисли нещо /чак лицето му изкривено от зор/. Дори наум я кръстих „Битката на Али Ръза с теоремата на Ферма. Финални фанфари”.

На другата сутрин опитахме да погълнем тройни порции от шведската маса за да има достатъчно калории през деня. Поради липсата на опит се издънихме и огладняхме още на обяд...
Него ден, първо посетихме църквата „Свети Стефан”. Наскоро реставрирана, чиста и сияеща, тя привлича много българи /и не само/. Докато нашите туристи зяпаха и шушукаха пред олтара, аз се изкатерих на втория етаж до мястото за хора, където поседях на тишина в тъмното и щракнах няколко снимки от високо и необезпокояван.

След това продължихме към Парка Емирган – Царството на Лалето. Уж времето беше много, а ние обикаляхме и се въртяхме по безкрайните алеи и тераски ошашавени и заобиколени от най –немислими и фантастични цветни съчетания и фигури наоколо, тъй че накрая се наложи да се изнасяме към автобуса почти бегом.

След като се събрахме с групата накрая, тура продължи към „Света София” и двореца Топкапъ... По пътя натам, за кратко възникна препирня между шофьора и част от /по-възрастните / туристи, как да стане изтеглянето привечер към хотела /пеш или на колела/ при разстояние от А до Б точно 2100 м. по навигация и ужасен трафик за буса. Тъкмо страстите бяха започнали да се нажежават и някой отзад вече скърцаше с немощен фалцет „ама нали сме платили да ни возите...” когато турския екскурзовод /имаше и такъв/ размаха ръце и ентусиазирано се развика –„ вижте делфините, вижте делфините в морето...”. Свадата беше мълниеносно забравена и трескаво се заизмъкваха телефони и таблети за да се увековечи щастливо изникналото делфиново ято зад прозореца... на пристигане всички отново бяха спокойни.

Докато се влачехме по пешеходната зона към църквата, аз се опитвах да извличам подробности от обкръжаващите ни паметници и накрая с Радко седнахме на пост под едно дърво да чакаме кака и мама, които си бяха купили билети за вътре. Тълпата около нас бе петниста и шумна. Срещаха се най-поразителни екземпляри от доста части на планетата /нямаше ескимоси/. Най-силно впечатление ми направи цивилен полицай с автомат /АК/ който държеше в ръце и готов за стрелба, но с дулото надолу и бавно се предвижваше по площада. Заради постоянно висящата терористична заплаха, явно местните също не си поплюват и наоколо няма ентусиасти да гръмнат торбичка или пиратка.

Щом отново се събрахме, се разделихме с остатъка от групата / най-сетне сами !!! Heil Zveno!!!!/ и тръгнахме за кешове.
„Котките на Истанбул” не ни затрудниха особено, но малко смутихме клекнал дядка с бяла шапчица който изучаваше опърпана книга /Корана?/, седнал на стълби до GZ.

На отиване към следващия се отбихме до Туристическия инфоцентър. Там две суперлюбезни мацки с доста студентски вид /с източни кърпи, които ги правеха още по-красиви/ ни обясниха подробно тънкостите в ползавнето на истанбулското метро и ковнаха на подарената картата три места които живо ни интересуваха. И двете имаха прекрасен английски и още по- чаровни усмивки.

Кутийката към която се бяхме насочили се криеше в микроскопична крива уличка, приток на друга по-голяма и още по-крива /направо крива като Панамския канал/. След като тайно /никой не ни гледаше/ се логнахме, аз се отбих в едно дюкянче и след кратка препирня с продавача си купих отдавна мечтаната шапчица. На пръв поглед тя прилича на тюбитейка, но е кръгла и е създадена от нещо като килимче за молитва. Отива ми много и докато пиша са това, съм с нея на главата.

Имахме достатъчно време до нощта, тъй че, накрая много бавно се насочихме към хотела. Първо опитахме да вземем кеша на Колоната на Константин /той е на някаква главна улица/. Наблизо обаче имаше цивилен полицай с бронежилетка и автомат и това вдигна трудността на съкровището до небето. Дулото описваше дъги из тълпата и от време на време сочеше точно GZ /стори ми се че поглежда и нас/, тъй че се повъртяхме и се отказахме.

После хлътнахме в Капалъ Черши. Нищо особено – глъчка и пъстри неща /да не кажа боклуци/. Половината хора се подпират по стените, а другите се правят на забързани и уж че не гледат настрани...
В уличките след пазара, общо взето се загубихме... и попаднахме на забутано магазинче където продаваха разни неща вкл. алени, поизгорели на слънцето фесове. Там изпълнихме и мечтата на Батката /взехме най-читавия от някакъв склад на горния етаж и се спазарихме за хубава цена/.

Мъчейки се да избягаме от неправилната посока, ненадейно излязохме в двора на една джамия / Сюлеймание /... От тук се откриваше хубава гледка към другия бряг на Златния рог и баш към центъра на Босфора.
Влязохме и в Джамията за малко. Винаги ме поразяват с празното пространство и грандиозните вътрешни размери /отвътре като че ли са по –големи отколкото изглеждат отвън/. В помещението имаше хора, някой се молеха, други се чешеха, трети просто зяпаха беше тихо...като в джамия /и заради дебелите килими убиващи шума от стъпки/ .

Някъде към 22ч. най-после бяхме в стаята си – един гъргори в банята, втори опънал се на леглото, трети изследва една торба /на вид пълна с храна, но видът лъже – повечето са опаковки и празни кесии /, четвърти размахал мокър бързовар /пръска червени капки навсякъде/ и вдъхновено чертае планове за утре...

Другият ден започна с разходка с корабче из Босфора. Някъде към носа на съда се беше настанил турски ексурзовод, и през микрофон разправяше на наобиколилите го туристи разни неща за обстановката тук в древни времена и чак до сега. Звукът до нас достигаше с помощта на тонколона /в повечето време тя хъркаше или пищеше и така и не вникнахме в най-фините подробности/. Към средата на пътешествието вятърът се засили /или корабчето ускори ход/ и повечето хора /и ние/ се скриха в помещението под палубата. Прозорците бяха отново окупирани от пишман фотографи с телефони и таблети. Имаше и опити са селфи. Малко преди обяд отново стъпихме на твърда земя. Последва кратко посещение на Египетския пазар. Автоматчикът там беше особено колоритен и мрачен – нисък набит катил с черни очила и космат като орангутанг. Тълпата плавно го заобикаляше, сякаш беше невидим, никой не си и помисляше да го снима или да се снима с него. На изхода на пазаря Ирена купи кутия чайчета за подарък /които се оказаха гранулирани напитки? после/. В ранния следобед се прибрахме с автобуса /с всички/ в хотела откъдето след десетминутна почивка предприехме екскурзия с метрото до Азия и бленувания „Музей на играчките” . За учудване изпердашихме пътя из подземията /с две прекачвания/ доста експедитивно. Забави ни само закупуването на самата карта за таксуване от автомат, но разтропаната Кака се справи с това прилично бързо. Докато пътувахме, умувахме колко всъщност струва едно човекопътуване /разликата с карта и билет/...
В Азия щом стъпихме на повърхността, първо се снимахме /за сефте сме на чудноватия континент/. После отърчахме с помощта на навигацията / по една улица с лимонови и портокалови дръвчета/ до музея. Той ни спечели още на входа...

Сградата е старинна, на четири етажа. Играчките са подредени зад витрини и се наблюдава изразена тематичност. Има всякакви - от индианци и ескимоси до Междузвездни войни и Супермен със Сърп и чук на гърдите. Една от заличките /стаи от къщата/ е посветена на войничета от Втората Световна война. Тук експозициите са с с явно антивоенна цел. Въздействат... и още как. Снимах много, но се получиха малко хубави снимки. А, то не е и много умно да се гледа по снимки това чудо... Двата часа изкарани тук бяха страхотно удоволствие което накрая увенчахме в мазето на къщата /направено като барче/ с малки чашки ароматно кафе по турски и кола и чай за Радко и Йоана. На излизане Каката и Батката се сразиха в мълниеносна шахматна партия. Резултатът беше – пат.

Връщахме се с в приповдигнато настроение. Някъде по пътя радостно купих шест хляба които разпределих по раниците. На гарата на метрото шумно коментирахме азиатския бряг / и доста доброжелателно, понеже в този район явно е по-европейски от европейския/ но околните възрастни турци ни хвърляха неодобрителни погледи. После метрото бързо ни изстреля отсреща.

Излязохме някъде около „Света София” по безкрайна стълба, което се губеше някъде горе. На белия свят вече бе лилаво /почнало да се смрачава/. Имахме кутийка на началната гара на Ориент експрес, а още не се чувствахме изнервени и изнемощели, тъй че отърчахме натам в топлата вечер. За наше съжаление там имаше панаир на занаятите с безброй щандове и кешът нямаше как да се вземе. Поне разгледахме гарата. Чудо на чудесата е тая гара – цветни стъкла по прозорците, жълти бронзови камбани, старовремски чакални и нахални викачи за безброй малки ресторантчета... На изхода някакви хора играеха хоро под звуците на родопска каба гайда. Тъмни мъжки сенки се провикваха „Аллах акбар” и отмерваха стъпките тежко. Жени с кърпи мълчаливо подскачаха край тях.

Снимахме гарата и отвън и се насочихме към парка Гюлхане /пак с кеш/ който беше отпаднал вчера от програмата на отбора ни по неизвестни причини. Вътре почти нямаше хора и бе добре осветено. Заприходихме кеша и бавно се завлачихме към изхода. Пътьом спряхме да погледаме интересен осветен фонтан който периодично събираше по няколко зяпачи в нощта. Водата която се лееше през интервали, се пронизваше от силна светлина и се изписваха разни фигури от тая комбинация, йероглифи сърца и цели любовни фрази по повод най-великия град на света – Цариград, Византион ака Стамбул...

Пътят към хотела този път взехме по-бързо от вчера. До колоната на Константин вече нямаше въоръжени пазители, тъй че спокойно логнахме кутийката и там. Въобще тази част на града /квартал Лалели?/ явно е спокойна нощем. Мярка се тук-таме някой човек и разни продавачи дремят /сигурно и осъмват/ при количките си с царевица, гевреци и други деликатеси и толкова. А... и закъснели минувачи, повечето младежи, цвърчат като врабчета под сенките на дърветата...

До нашия хотел се намира сградата на Община - Истанбул. Малко преди да се приберем минахме и покрай нея. В единия и ъгъл стояха група хора в странни пози и осветени от силни прожектори. Като се приближихме, разбрахме че са кукли/манекени/. Цялата композиция била свързана с неуспешния опит за преврат срещу Ердоган и се наричала „Гласът на народа” /лаконично ни обясни на другия ден една екскурзоводка/. И повече нищо не каза. Връщането към стаята премина в озадачени спорове какво точно е искал да каже авторът на това чудо. Качихме се естествено пеш до четвъртия етаж. Турчина от картината, като че ли ми кимна усмихнат. Може би вече беше решил теоремата.

На другия ден /предстоеше дълъг/ станахме по рано от обичайното. Изядохме тройна порция закуски и отпрашихме към метрото. Туристите ни имаха посещение на Принцовите острови, а ние желаехме да разгледаме Военния музей. Мама и кака останаха в двора на огромната сграда - сред мортири, хеликоптери и огромни метални машинарии с неясно, но устрашително предназначение, а ние с Батката хлътнахме вътре.

Сбирката /всъщност един малък свят/ е много интересна. Представя военната история на Османската империя и Турция почти от родово-общинния строй и досега. Залите са подредени хронологично и експонатите са безброй. Има лъкове на по 700 години и автомати Шпагин, Огромен тъпан за Военен османски оркестър и камионче в което е бил прострелян през Балканските войни някакъв паша. Цяла зала е посветена на Мустафа Кемал. В музея научихме, че Турция е била фактор в т.нар „Корейска война” и че раната Кипър още кърви. Имаше много пленени значена – Английски, Гръцки, дори Австралийски .... Без български. Единствения трибагреник който видях бе на подарена сабя от НРБ на някакъв техен генерал през 80-те ... Доан Гюреш?/. Накрая към нас се присъедини един военен – младо момче с чин младши лейтенант което отбиваше тук военната си служба тук като уредник /а не всред чукарите на Анадола/. Човекът беше много словоохотлив и си тренираше нелошия руски. / Всички млади офицерчета бяха с по някакъв чужд език и деликатно развеждаха и даваха обяснения на зяпащите гости /които не бяха много, само с Радко бяхме/. Накрая с Рамадан се разделихме като приятели.

Мама и кака вън ни посрещнаха с кисели физиономии. Макар и да бяхме попретупали някой от залите, чезненето ни в бившата Истанбулска военна академия възлизаше на не по малко от два часа и нещо. Мака и кака умрели от скука – едната пазила тежката раница, а другата обикаляла НЛО-тата в двора и така на смени, докато излезем за да ни попържат солено... Леко скарани забързахме към метрото.

Пътьом понеже имаше време, се отбихме отново до Гарата на Ориент експрес. Уви - йок надежда за кеша, едни жени от Пазара на занаятите се бяха облегнали на заветната оградка и набиваха филии с лютеница. Купихме за Йоана интересна чанта с апликации /книги/ и накрая затворихме спиралата в щастливо открития автобус до пристанището /уговорката беше да ни вземат горе от хотела към 14.30 и тази находка ни спести бая ходене/.

Докато чакаме пилигримите от Принцовите острови се изтегнахме на една пейка до водата. Обкръжението беше колоритно . Две момиченца си правиха снимки на фона на Златния рог, моторизиран клошар с гнуслива физиономия бъркаше в една кофа за боклук и фенове на местен футболен клуб /от мъжки пол, в юношеска възраст - всички със зелени фланелки и шапки/ чертаеше замислени зигзази покрай нас. Аз през това време бърках скришом из раницата за две яйца отмъкнати заранта от шведската маса, Радо зяпаше мацките, а кака и Мама коментираха белите неща в Босфора които отначало мислехме за торбички и друг боклук, а се оказаха цели или половини хлябове /удачен начин за отърваване от вчерашната продукция и кеф за рибите... а после и за многобройните рибари/.
Накрая към 15 ч. нашата група се подреди в автобуса и най-сетне тръгнахме нанякъде.



Това нанякъде, първо беше към Азия и към някаква много-висока точка на брега.... за наблюдение и обзор на Босфора като повечето части на Истанбул ставаха видими от едно място. До точката с телевизионна кула се виеше тесен път и граждани от няколко континента щъкаха наоколо с колите си и пеша. Стълпотворението беше Вавилонско. На финала Димо спря автобуса на един 45- градусов наклон, пое си дълбоко въздух и започна да сипе проклятия. Побързахме да изчезнем от полезрението му и се изкачихме още по-нависоко за да си направим снимки. Най-отгоре беше шарено и шумно като в клетка с папагали. Имаше и две огромни опашки – за гевреци и за тоалетна. Помотахме се малко и се върнахме при превозното средство. Шофьора беше направил невъзможното /обратен завой почти само около напречната ос на автобуса/ и седеше мълчаливо и мрачно. Беше се изтощил от към ругатни и преживявания.
Обратния път за България ни отне близо 10 часа. Нищо знаменателно не се случи на връщане. На границата чакахме към четири часа и тя горката /граница/ беше опикана и опушена от много хора както и преди и след това и всеки ден. Чак да се чуди човек как никнат още храсти на тая умъртвявана периодично земя.
До Варна спряхме само веднъж, покрай Бургас и към 3 през нощта бяхме у дома.