...като фар на влак в тунел.
Ей... преди като слизахме от влака в Карлово едвам се домъквахме до х. Левски, вярно предимно зимно. А, сега обикновено в ранния следобед сме на Ботев. Явно с напредване на годините мускулите и белите дробове заякват /а главата олеква и раницата тоже /.
Този път решихме с Ирена да е през Равнец. Благодарение на хижаря Камен /указания/, ползвахме лятната пътека за Дюза. Наоколо небе, панорама и ... много лалугери. Много живописно и лесно ходене по рекичката /коя?/ в северна посока успоредно на зимната и по дерето нагоре.
Звездата на Смъртта.
Дюз-ът.
Има много боровинки.
За срещата с Таня на Дюза закъсняхме, но това ще е обица на ухото да прибавям някой и друг час занапред и да не прекалявам с минимализирането на времето за ходене. Затова пък, хапнахме здраво боровинки.
На половин час от заслон Ботев Ирена легна на пътеката и... заспа. Слязох до поточето долу /Бяла река/, пълних вода, пих... пак пълних и накрая се качих и я събудих. Три и нещо бяхме на заслона /той беше фул/. Хапнахме по една леща и се изкатерихме до върха.
Още малко до Ботев.
В туристическата спалня имаше няколко семейства /роднини?/ вкл. три малки момчета на по 7 години. Децата, се държаха спокойно , и рядко възбудата шумно се изплискваше навън с крясъци и странни фрази...
Всичко това беше добре дошло понеже си /скрихме в нашата стая/ легнахме рано. Там всеки преди сън потъна някъде си – аз във вселените на Арундати Рой, а Ирена в нейните си истории.
Сутринта не скочихме по тъмно, но все пак потеглихме преди голямото задружно семейство да плъзне навсякъде.
Времето на върха беше ветровито, по малко от вчера но се усещаше. Освен това Ботев, обичайно се бе закичил с калпак от мъгла.
След заслона се „развидели” и се откриха гледките. Малко след Безименен две кози /от различен пол/ ни допуснаха близо.
На Жълтец пак ни обви мъглица и насмалко да хвана по едни зъбери право на север... но навигацията помогна, а също и ругатните на Ирена отвъд облаците.
След Костенурката видях един човек като Конника без глава на фона на небето пред мен. Предвижваща се бавно към нас. Много бавно, за момент помислих, че ми се е сторило. Оказаха се двама /с глави, дори с каски/ велосипедисти и Ком-Еминейци. Много ги забавяше примъкването на колелата по скалите явно... нищо после ще компенсират.
Страшните въжета с които плашех Ирена и откатерването не се оказаха чак такъв зор и спокойно достигнахме Купена. Идвах за трети път тук - след 1987, 1997 и за пръв път от изток. Времето се оправи като бонус, и поседяхме и погледахме света под нас. В кутиите открихме няколко енергийни закуски, част от които след кратък размисъл изядохме, смачкахме боклука в едни специални джобчета на раниците и продължихме нататък.
Гледка от Купена.
От тук до хижа Амбарица подсичахме де каквото можем и когато слънцето беше още високо се запознахме с Ема Гатева. Хижата е приятно място сега /като няма хора/ а спомените ми за предното посещение са мъгляви от 1980 /кога минаха 40 години?/ и времето на бай ГЕЧО. Може би борчетата наоколо са били малки /така ги помня/ а сега са мощни дървета и се губят във високото. И Купените и Амбарица, като че ли бяха по-масивни, да не кажа огромни върхове в облаците преди ...
На празните хижи с дискретни хижари, това им е хубавото че човек си избира къде да яде, седи, лежи, чете и прочее. А, може и да менка местата. Започнахме вечерята на дървените масички отвън и приключихме в пустата столова. Дори не запалихме лампите /има светодиодни/. Така седяхме и си говорехме. По едно време някой в тъмното седна на близка до нас маса, шумно изсърба нещо от чиния /леща или копривена супа, изборът беше това/ и изшляпа с джапанки някъде нагоре по етажите. Аз се бях разнежил ...менках четене и мислене и просто негА и.../ впрочем и всичко това като фон може и да ми се е сторило/.
На другата сутрин аз си поспах, а Ирена цъфна отпред на пейките малко след изгрева. И така стоя и цъфтя почти до девет... и две кафета. Днес имахме тежка задача. Да разтеглим един малък двучасов преход до следобед. Но, да можем и по светло да се уредим на Сопотския лифт за надоле, също.
Връх Ботев вдига палец за сбогом...
Преизпълнихме замисленото. По лятната Амбарица-Добрила може да екстензваш не часове, но дни /ако хванеш и деретата/ толкова е живописна и не предполага търчене. Към 16. 30 бяхме на междинна станция /лифта си работи, цената в едната посока до междинна е 10 лв./.
G-точкаата /повече от една е/...
Може да се пообиколи до второто пришествие тук.
Близо до Добрила.
Долу в цивилизацията вече не беше интересно. Тук сладоледче, там сайдерче и накрая на едно пловдивско кръстовище се ...срещнахме с Таня. По-късно и не на Дюза, но все пак...
Вечерта предфинално продължа в една никак нелоша пловдивска бирария „При пожарната” или нещо такова.
Финал в спалния за Варна. Това е.