Любовта е особен вид пиянство. След като човек изпие първата и втората чаша, отваря му се апетит, чувствува жажда и започва да поглъща чаша след чаша. Приблизително така беше и при мен и мога да кажа, че бях станал истински алкохолик. Още неизтрезнял от предишната любов, аз вече поемах новата чаша, която стоеше пред мен.
Това може би е най-доброто потвърждение на моето предположение, че любовта е навик — също както пушенето например. Има хора, които изобщо не пушат, а има и такива, които не могат без цигари; някои пушат с мярка, други не изпускат цигара от устата си; някои често менят тютюна и затова страдат от мъчителна и тежка кашлица, други по-рано са пушили, но след като са видели, че тютюнът им вреди, са го оставили, за да си подобрят апетита. Аз спадах към числото на страстните пушачи, които с удоволствие сменят тютюна и които запалват нова цигара веднага след като изгасне допушената.
Така аз изпълних младостта си с цял низ от любови, докато най-после се случи онова, за което народът казва: „Веднъж стомна за вода, два пъти…“.
Ако говориш за страсти и ебане си прав....иначе: Любовта не е нито страст нито пиянство...погледни, майката обичаща децата си пияна ли е....
Защото , запиши си го: "Любовта е търпелива и блага. Тя не завижда, не се хвали, не се възгордява и не е груба и егоистична. Любовта не е избухлива и злопаметна. Тя не се радва на злото, а споделя радостта от истината. Любовта винаги търпеливо приема всичко, винаги вярва, винаги се надява и винаги устоява."
Любовта била навик, даже и за секс не се отнася....май тук става дума за твой някакъв навик...но той дори с всякаква любов не ти се връзва....близането може да е навик!
---> Като спомена "близане", се сетих за вица.
Следният виц -->
В училище учителката попитала децата да обяснят думата "подсъзнание".
Иванчо веднага вдига ръка, учителката с нежелание:
- Да, Иванчо!
- Госпожо, по улицата вървят 3 жени и ядат сладолед.
Едната го смуче, другата го ближе, а третата го гризе. Коя от трите е омъжена?
Учителката се изчервила:
- Амии - тази, която го смуче?
- Не, госпожо, омъжена е тази, която има халка на пръста - а останалото е вашето подсъзнание!
Вие сте страшно прав и аз се радвам, че виждам някой толкова проницателен – изрече князът, като се обърна към генерала с цялата си младежка простота. – Аз, разбира се, изглеждам странен, а може би и наистина съм странен. Аз не съм имал възможност да общувам с хора. Аз съм роден в болница и съм живял в чужбина почти цял живот, където са ме лекували от една тежка болест. Сега съм почти здрав, но все още не напълно. Ето защо, моля ви, ако някой от вас забележи нещо странно в мен, да ме извини предварително. Аз винаги ще казвам истината и няма да крия нищо, защото не умея да лъжа. Аз съм живял в пълна самота и не зная нищо за обществото. Но аз искам да се науча и ще се уча с радост. Аз мисля, че всички хора са добри, ако се подходят към тях с любов и разбиране. Аз вярвам, че ако човек е откровен и не крие нищо, ще бъде приет добре. Впрочем, аз имам едно правило: да не осъждам никого, преди да съм го разбрал. И да не говоря за недостатъците на другите, защото всеки има своите. Аз съм дошъл тук с едно чисто сърце и с най-добри намерения. Може би ще сбъркам, може би ще бъда неразбран, но аз вярвам, че искреността и добротата винаги ще намерят път.“
Генерал Епанчин, който до този момент се беше усмихвал снизходително, изведнъж сбърчи вежди. Стана му малко неловко от тази откровеност, почти нелепа в своята чистота. Но в същото време някаква невидима доброта, излъчваща се от бледото лице на княза, не му позволяваше да се разсърди. Елизавета Прокофиевна, напротив, го гледаше със странно любопитство, почти с умиление. Аглая, която досега беше мълчала и го наблюдаваше с насмешка, изведнъж се замисли.
Князът слезе едно стъпало и се обърна. Явно бе, че не искаше да остави така Рогожин.
— Колкото до вярата — започна той усмихнат и оживен от изникването на един внезапен спомен, — колкото до вярата, миналата седмица аз имах в два дни четири различни разговора на тая тема. Една сутрин, пътувайки по една нова железопътна линия, аз се запознах във вагона с някой си С. и разговарях с него около четири часа. Слушал бях още преди това много неща за него и между другото, че бил атеист. Действително той беше много учен човек и аз се зарадвах, че ще мога да говоря с истински учен. Освен това той беше рядко добре възпитан, така че говори с мене напълно като с човек, равен нему по знания и разбирания. Той не вярва в Бога. Едно само ме смая: през цялото време той като че ли съвсем не за това говореше и тъкмо затуй останах смаян, защото и по-рано, колкото пъти съм се срещал с невярващи или съм чел такива книги, все ми се е струвало, че те говорят и пишат в книгите си като че ли съвсем не за това, макар и да изглежда, че вършат това. Аз му казах тогава това свое впечатление, но сигурно или зле, или неясно съм се изразил, защото той нищо не разбра… Вечерта пристигнах в един околийски град и отседнах да пренощувам в хотела, а там тъкмо предишната нощ се случило едно убийство и в момента на пристигането ми само за това се говореше. Двама възрастни селяни, трезви, които се познавали отдавна и били приятели, наели заедно една малка стая, за да прекарат нощта, след като пили чай. Но единият от тях забелязал, че спътникът му носи от два дни часовник, който по-рано не бил виждал у него. Часовникът бил сребърен и висял на жълта верижка, украсена с мъниста. Този човек не бил крадец, бил дори честен и за условията, при които се живее на село — съвсем не беден. Но часовникът толкова му харесал и толкова го съблазнил, че най-после той не устоял на изкушението: взел нож и когато приятелят му се извърнал, приближил се до него предпазливо зад гърба му, прицелил се, вдигнал очи към небето, прекръстил се и като си прочел горещо на ум молитвата: „Господи, прости зарад Христа!“ — заклал приятеля си с един замах като овен и му взел часовника.
Рогожин умря от смях. Кискаше се като в някакъв припадък. Странно бе дори да го гледаш как се смее, след като до преди малко беше в такова мрачно настроение.
— Виж, това ми харесва! Вярно, това надминава всичко! — викаше той конвулсивно, едва ли не задъхвайки се. — Единият никак не вярва в Бога, а другият толкова силно вярва, че не коли хората, преди да се е помолил… Не, драги княже, подобно нещо не може да се измисли! Ха-ха-ха! Това надминава всичко!…
— На другата сутрин излязох да поскитам из града — продължи князът, щом Рогожин се успокои, макар че смехът все още потрепваше конвулсивно и трескаво по устните му. — Гледам, по дървения тротоар се клати съвсем разпасан един пиян войник. Приближава се до мене и ми казва: „Купи, господине, този сребърен кръст, само за двадесет копейки ти го давам; сребърен е!“ Гледам в ръката му кръст, сигурно току-що го е свалил от шията си, на синя, съвсем изтрита панделка, само че от пръв поглед се вижда, че е чист калаен, голям размер, осмоъгълен, напълно византийски стил. Извадих двадесет копейки и му ги дадох, а кръста веднага вързах на шията си; и по лицето му се виждаше колко е доволен, дето е излъгал един глупав господин, и той веднага отиде, в това нямаше съмнение, да изпие двадесетте копейки. Тогава, драги, аз бях под много силното впечатление от всичко онова, с което просто се сблъсках в Русия; нищо не разбирах по-рано в нея, растях като невежа и през тези пет години в чужбина бях запазил за нея някакъв фантастичен спомен. И ето вървя и си мисля: не, няма да бързам да съдя този юда. Бог знае какво става в тези пиянски и слаби сърца! Когато се връщах след един час в хотела, срещнах една селянка с кърмаче на ръце. Жената беше още млада, а детето надали имаше повече от шест седмици. То се усмихна на майка си, за пръв път, казваше тя, откак се е родило. Гледам, тя изведнъж се прекръсти набожно-набожно: „Защо правиш това, булка?“ — казах й аз. (Тогава аз нали все си питах.) „Ами защото, казва, както една майка се радва, когато види първата усмивка на детето си, точно така и Бог се радва всеки път, когато види от небето, че някой грешник от все сърце застава пред него на молитва.“ Ето почти буквално какво ми каза селянката — една такава дълбока, такава тънка и истински религиозна мисъл, такава мисъл, в която е изразена наведнъж цялата същност на християнството, тоест цялата представа за Бога като наш роден баща и как той се радва на човека, както бащата се радва на своето собствено дете — основната Христова мисъл! Проста селянка! Вярно, майка… и кой знае дали тази селянка не беше жена на оня същия войник. Слушай, Парфьон, ти преди малко ме попита, ето ти моя отговор: същността на религиозното чувство не попада под никакви разсъждения, под никакви простъпки и престъпления, под никакви атеизми; в него има и вечно ще има нещо друго; в това чувство има нещо неуловимо за атеистите и те вечно ще приказват не за него...
Той се обърна и заслиза по стълбата.
— Лев Николаевич! — извика отгоре Парфьон, когато князът бе стигнал на завоя на първата площадка. — Кръстът, който си купил от войника, у тебе ли е?
— Да, на шията ми.
И князът пак се спря.
— Я ми го покажи.
Пак нова чудатост! Той помисли, качи се горе и без да сваля кръста си от шията, показа му го.
— Дай ми го — каза Рогожин.
— Защо? Нима ти…
Не му се искаше на княза да се разделя с този кръст.
— Ще го нося, а аз ще ти дам моя да го носиш.
— Искаш да си разменим кръстовете ли? Добре, Парфьон, щом е така, радвам се; да се побратимим!
Князът свали калаения си кръст, Парфьон своя златен и си ги размениха.
Парфьон мълчеше.
Миналия път аз направих съвсем условното разделяне на западните левичари на идеалисти, професионалисти и модисти. Сега ще се спра поотделно върху физиономията на всяка от групите, без значение какви партии или фракции тя отразява. Може би защото аз вярвам повече на пряката връзка човек-идеал, отколкото на връзката чрез разни посредници — клубове, кръгове, партийни организации, т.е. интересува ме голото отношение на човека спрямо идеала му.
Искам да започна най-напред с групата на тези, които нарекох
МОДИСТИ
Неотдавна гледах един съвременен филм, предназначен за телевизията, в който съвсем ни в клин, ни в ръкав се издигаха „антибуржоазни, антикапиталистически“ лозунги и се въздъхваше дълбоко за съдбата на работника. Когато забелязах на режисьора, че всичко това стои вън от действието и идеята на филма и е просто ненужна гарнитура, той отвърна:
„Мода, приятелю! Сега е модно да си ляв и ти грешиш, ако не си!“
„Но ти — казах аз — не вярваш в тия работи!“
„Разбира се, че не! — отвърна той. — Но това е опаковката! Трябва да увиваш стоката в този вид хартия!“
И наистина в този гъмжащ от идеи свят, ако вие сте млад, богат и добре образован, просто безвкусно е да нямате идеали. Естествено десничарските, националистическите и традиционните идеали са малко нещо демодирани. Романтиката на бягството от цивилизацията, или красотата на подвига за родината, или арогантната кариера на съвременен милиардер, или фанатичната вяра в църковното спасение на душата са идеали вън от времето. Пък и, съгласете се, че е толкова удобно и приятно да изглеждаш загрижен за съдбата на бедните и онеправданите и да отекваш на революционни призиви. Една богата тукашна дама отива веднъж в месеца и със собствените си ръце почиства в местната болница. Един чудесен жест, ако не се знае фактът, че с една малка част от богатството си въпросната дама би построила идеална нова болница. Присъствувал съм на пищна вечеря, където сърцераздирателно се е говорило за глада в Бангладеш, без на някои от преяждащите на трапезата да му стане неудобно. Една световноизвестна актриса, която прекарва зимата в Рим, понеже е топло, а лятото в Лондон, понеже е хладно, в паузите се появява, нарамила голям лозунг сред някоя троцкистка манифестация, на който пише било „Смърт на капитализма“, било „Да живее работническото революционно движение“. Някога разочарованите от любовта милионерски дъщери временно са ставали монахини. Сега същите временно стават червени революционерки. Абстрактното служене на абстрактния Бог се заменя с абстрактното служене на абстрактна революция!
Движейки се сред обществото тук, на Запад, човек непрекъснато чува прочувствени социалистически, комунистически или анархистически декларации, които трябва да ви убедят колко дълбоко прогресивен, отзивчив и съвременен е този, който ги произнася. Но ако се вгледате по-внимателно в живота на модния ляв апостол, вие неизбежно откривате, че неговата личност няма нищо общо с красивите леви фрази. Огромен брой хора, предимно интелектуалци, скандират колко важно е да дадеш една от двете си ризи на ближния, който няма риза. Демагогията идва от това, че те не дават дори най-износената от петдесетте си ризи, защото превъзходно знаят, че ближният си има достатъчно ризи. В свят, където бедното работничество има по две леки коли в семейството си и отдавна е изхвърлило черно-бялата телевизия, където е създадена вече традиция да се ходи всяка година на далечен морски курорт, лозунгите за още по-голямо материално равенство са може би най-евтиният ляв флирт. Интересно е да се добави към тази характеристика на модистите, че те са леви дотолкова, доколкото това не засяга самите тях, техния живот и техните удобства. Познавам една професорка, която избухва по вестниците и книгите си с най-комунистически изявления, но която в своята катедра и в своите отношения със студентите си е абсолютен консерватор и дори реакционер. Или да вземем друг пример — с млад, блестящ бизнесмен, който изповяда крайно социалистически идеи, но трупа пари по доста несоциалистически път. Виждал съм момче от висшата класа, което се напъва да говори с жаргона на работниците, само и само да изглежда народен. В литературата, в драмата, в киното левичарският модизъм е развит до най-голяма степен. Много страници от съвременна западна литература направо ме връщат било към натурализма на Емил Зола, било към руското народнячество. Никога не съм срещал повече произведения, сълзливо скимтящи над съдбата на бедния човек или работника. В англо-американската литература вървят цели серии за работнически улици и герои, които са жертви на световната неправда, нещастници, потиснати от капитализма. Бих казал, че модистите са най-много виновни за социалистическия сантиментализъм, който се опитва да превърне живота на една перачка в символ на епохата.
„Действителността", каза Утис с онзи толкова сериозен глас, който винаги можеше да означава две неща: или че говори напълно сериозно, или че напълно се подиграва, „сама не знае какво иска да покаже. Колкото повече се отдалечаваш, толкова повече от нея виждаш. Колкото повече се приближаваш, толкова по-добре я виждаш. Във втория случай трябва да се внимава да не ти влезе в окото."
От Пътуване по посока на сянката на Яна Букова.
Приключение, което ми предстои тепърва и затова не съм много сигурен, че имам право на цитат от тук в този "разговор", но много ми напомни на любимата ми (наука) История.
Колкото повече се отдалечаваш от Историята, толкова повече от нея виждаш. Антропологията и първите хора обхваща цялата Земя с всички континенти и дори островите в Тихи океан. А колкото повече се приближаваш, толкова по-добре можеш да видиш подробностите. Падането на комунизма, раждането на пазарната икономика, възхода на популизма в Европа. Във втория случай ежедневно и много енергично трябва да се внимава "да не ни влезе в окото".
И аз самият не знам сериозен ли съм или се подгравам като онзи непознат все още Утис.
h16 написа:Миналия път аз направих съвсем условното разделяне на западните левичари на идеалисти, професионалисти и модисти. Сега ще се спра поотделно върху физиономията на всяка от групите, без значение какви партии или фракции тя отразява. Може би защото аз вярвам повече на пряката връзка човек-идеал, отколкото на връзката чрез разни посредници — клубове, кръгове, партийни организации, т.е. интересува ме голото отношение на човека спрямо идеала му.
Искам да започна най-напред с групата на тези, които нарекох
МОДИСТИ
Неотдавна гледах един съвременен филм, предназначен за телевизията, в който съвсем ни в клин, ни в ръкав се издигаха „антибуржоазни, антикапиталистически“ лозунги и се въздъхваше дълбоко за съдбата на работника. Когато забелязах на режисьора, че всичко това стои вън от действието и идеята на филма и е просто ненужна гарнитура, той отвърна:
„Мода, приятелю! Сега е модно да си ляв и ти грешиш, ако не си!“
„Но ти — казах аз — не вярваш в тия работи!“
„Разбира се, че не! — отвърна той. — Но това е опаковката! Трябва да увиваш стоката в този вид хартия!“
И наистина в този гъмжащ от идеи свят, ако вие сте млад, богат и добре образован, просто безвкусно е да нямате идеали. Естествено десничарските, националистическите и традиционните идеали са малко нещо демодирани. Романтиката на бягството от цивилизацията, или красотата на подвига за родината, или арогантната кариера на съвременен милиардер, или фанатичната вяра в църковното спасение на душата са идеали вън от времето. Пък и, съгласете се, че е толкова удобно и приятно да изглеждаш загрижен за съдбата на бедните и онеправданите и да отекваш на революционни призиви. Една богата тукашна дама отива веднъж в месеца и със собствените си ръце почиства в местната болница. Един чудесен жест, ако не се знае фактът, че с една малка част от богатството си въпросната дама би построила идеална нова болница. Присъствувал съм на пищна вечеря, където сърцераздирателно се е говорило за глада в Бангладеш, без на някои от преяждащите на трапезата да му стане неудобно. Една световноизвестна актриса, която прекарва зимата в Рим, понеже е топло, а лятото в Лондон, понеже е хладно, в паузите се появява, нарамила голям лозунг сред някоя троцкистка манифестация, на който пише било „Смърт на капитализма“, било „Да живее работническото революционно движение“. Някога разочарованите от любовта милионерски дъщери временно са ставали монахини. Сега същите временно стават червени революционерки. Абстрактното служене на абстрактния Бог се заменя с абстрактното служене на абстрактна революция!
Движейки се сред обществото тук, на Запад, човек непрекъснато чува прочувствени социалистически, комунистически или анархистически декларации, които трябва да ви убедят колко дълбоко прогресивен, отзивчив и съвременен е този, който ги произнася. Но ако се вгледате по-внимателно в живота на модния ляв апостол, вие неизбежно откривате, че неговата личност няма нищо общо с красивите леви фрази. Огромен брой хора, предимно интелектуалци, скандират колко важно е да дадеш една от двете си ризи на ближния, който няма риза. Демагогията идва от това, че те не дават дори най-износената от петдесетте си ризи, защото превъзходно знаят, че ближният си има достатъчно ризи. В свят, където бедното работничество има по две леки коли в семейството си и отдавна е изхвърлило черно-бялата телевизия, където е създадена вече традиция да се ходи всяка година на далечен морски курорт, лозунгите за още по-голямо материално равенство са може би най-евтиният ляв флирт. Интересно е да се добави към тази характеристика на модистите, че те са леви дотолкова, доколкото това не засяга самите тях, техния живот и техните удобства. Познавам една професорка, която избухва по вестниците и книгите си с най-комунистически изявления, но която в своята катедра и в своите отношения със студентите си е абсолютен консерватор и дори реакционер. Или да вземем друг пример — с млад, блестящ бизнесмен, който изповяда крайно социалистически идеи, но трупа пари по доста несоциалистически път. Виждал съм момче от висшата класа, което се напъва да говори с жаргона на работниците, само и само да изглежда народен. В литературата, в драмата, в киното левичарският модизъм е развит до най-голяма степен. Много страници от съвременна западна литература направо ме връщат било към натурализма на Емил Зола, било към руското народнячество. Никога не съм срещал повече произведения, сълзливо скимтящи над съдбата на бедния човек или работника. В англо-американската литература вървят цели серии за работнически улици и герои, които са жертви на световната неправда, нещастници, потиснати от капитализма. Бих казал, че модистите са най-много виновни за социалистическия сантиментализъм, който се опитва да превърне живота на една перачка в символ на епохата.
На петото, или може би шестото поредно прочитане на твоя цитат се сетих за Времеубежище на Георги Господинов. Там модата на левичарството се демократизира по един особено гротесков начин (от тази гледна точка, която предлагаш). Модистите в романа могат да избират и да гласуват в официални избори в коя мода искат да живеят. Кеф ти социализъм, кеф ти възраждане, рицарските времена, дивия запад...
Изведнъж моят изтъркан и затова ненужен коментар за отживелите социалистически партии, които са останали без пролетариат се променя. Политическите партии на днешния ден не трябва да търсят онеправдани хора или групи по интереси, а любители на модата. "Какво ви харесва, трябва да питат, коя роля искате да играете?"
Социалисти
Реформатори
Защитници на едрия капитал извор на всички блага
Расисти, националисти, семейните християнски ценности, природозащитници, правата на обратните, феминисти, черни пантери, ционисти, ислямисти
Имаме за всички,.. за всички вас, в удобните си дивани, сити, на топло и светло. Безопасно е, гласувайте!
Четенето е прозорец км душата. Отгатване на истинското ни аз, разследване на произхода ни, опознаване на тайните ни роднинства. И от хилядите думи, които ни определят, никоя няма само едно бащинство.
Яна Букова
Пътуване по посока на сянката
Глава 6 Изкуството на четенето
14 - 15 годишният Ян Ван Алтен пише това в ученическо си съчинение, след като е прочел поредица от писма в които чичо му, между другото обяснява как е подредил нещата така, че да бъде убит от баща му.
П. П. Ще го оставя така, макар че сега си давам сметка, че по-добре да бях оставил цитата без контекст.
С уточнението излиза твърде мелодраматично, като индийски филм, а няма никаква мелодрама в ситуацията в книгата. Тутсеният ефект е сух, аналитичен, любопитство заради изследването сам на себе си... Роднинството пък само косвено е по кръв и с хора... Но както и да е.
Green Light написа: Пътуване по посока на сянката
.
А сенчестата страна... колцина са тези, които се хвалят с нея?
Молба
Възрастта ми ми се подиграва.
Тялото не ще да поумнява,
а пък остарява неприкрито.
Ходи в много пластове обвито,
ту му е студено, ту горещо –
и не смей да коментираш нещо!
В мен клокочат бяс и чиста злоба.
Вижда ми се тесен гардероба –
писах го нарочно с кратък член!
И не ме поправяй! Не и мен!
Коля, беся, дразня се, римувам,
хич не мисля и да се преструвам,
криво ми е всичко – и природата,
хората, традицията, модата,
с равна сила – лятото и зимата,
мразя гравитацията, климата…
Ясно ми е, че се жалвам жалко.
Моля, изтърпи ме още малко!
МД
Tanya написа:
...
Възрастта ми ми се подиграва.
Тялото не ще да поумнява,
а пък остарява неприкрито.
Ходи в много пластове обвито,
ту му е студено, ту горещо –
и не смей да коментираш нещо!
В мен клокочат бяс и чиста злоба.
Вижда ми се тесен гардероба –
писах го нарочно с кратък член!
И не ме поправяй! Не и мен!
Коля, беся, дразня се, римувам,
хич не мисля и да се преструвам,
криво ми е всичко – и природата,
хората, традицията, модата,
с равна сила – лятото и зимата,
мразя гравитацията, климата…
...
Тази е поетеса - няма се предвид библейското познание!
(Е, и всяка поетеса има нужда някой да я ...са, но не и всички желаещи, явно.. Иначе ще се преуморява. )
Тази е поетеса - няма се предвид библейското познание!
(Е, и всяка поетеса има нужда някой да я ...са, но не и всички желаещи, явно.. Иначе ще се преуморява. )
Понеделник беше мил и добре възпитан. Харесваше работата си, разбираше се с колегите, имаше много приятели и всяка седмица ходеше с тях по планините.
Хобито му беше фотографията и имаше огромна колекция със снимки на хора и места, които е видял и харесал.
Той самият почти не можеше да бъде видян на снимка. Първо, не харесваше особено външния си вид, и второ, фотоапаратът винаги беше у него, нямаше как да бъде и пред, и зад обектива едновременно.
След работа Понеделник обичаше да излиза из града, ходеше на кино. Танцуваше салса, рок и танго; пиеше същото, каквото пият хората на неговата маса.
Стараеше се да се прибира в квартирата си колкото може по-късно, защото му беше омръзнало да стои сам.
Един ден той намери в пощенската си кутия писмо, което не беше предназначено за него. Сметка за телефон в отворен плик. В края на седмицата пощальонът не минаваше, това писмо просто не беше на мястото си.
Понеделник отвори плика. Сметката, съвсем малка, явно беше на някой много мълчалив човек. Погледна името – беше на някоя си Сряда от същата сграда, два етажа по-горе. Той я беше срещал по стълбите – мъничка, на неговата възраст или малко по-млада. Нищо особено.
Замисли се, но не си спомни да я е виждал с някого. Такава самичка и забързана, а понякога уморена и с по-тежки стъпки. На Понеделник му хрумна, че може да я покани да отидат някъде заедно, а и щеше да бъде удобно да се прибират, нямаше да я изпраща някъде далеч или да й дава пари за такси. Можеше да стане като в някой от смешните сериали – да се сближат и да станат най-добри приятели, и да обсъждат всичко, което им се е случило през деня, да правят купони заедно – той ще купува продуктите, а тя ще мие чашите после, когато всички си отидат, ще остават сами и в притихналия апартамент той ще може да я прегръща, каквато е мъничка, и да я носи до леглото…
Понеделник потърси с поглед пощенската кутия на Сряда. Тя беше близо до неговата, между тях имаше само една, на Вторник, после – нейната, боядисана в гугутково-сиво. Той сложи сметката обратно в плика, приглади го и го пъхна почти нежно в кутията й.
Тя сигурно е заета. А и всички неловки мълчания, побутвания на лактите в киното… просто нямаше сили отново да се захваща с това.
Понеделник дръпна ципа на якето си и се запъти към къщата на един колега, щяха да гледат заедно Формула 1 и да изпият по няколко бири.
Когато вратата на входа се затвори, по стълбите слезе Сряда, обута в сини домашни пантофи. Отключи вратичката, взе плика и пак го пусна в кутията на Понеделник.
)