И наблюдавах две крайности.
Първата беше най-ясно показана чрез едно момиченце: чете бързо, гладко и изразително; отговаря винаги преди другите и задължително отговаря, не може да не се изяви; изживява се - поощрявана от госпожата, естествено - като помощничка на учителката, като нейна подгласничка едва ли не. Тази мома (както и по-голямата част от останалите в групата) е шестгодишна. Детето наистина е умно, поведението му е като на доста по-голямо и всички поощряват това.
Другата крайност: един тригодишен щурак, който през цялото време се въртя на стола, заемайки всякакви пози (в това число и залегнал под масичката) и физиономии. Обаче при всяка въртележка, която правеше, така чаровно поглеждаше към публиката, че направо не можех да откъсна очи от него.
По средата - останалите деца: възпитани, кое повече кое по-малко сдържано или изявено, дисциплинирани и послушни. Като за открит урок.
Гледах го тоя малкия и направо ми домъчня за това как възпитавайки децата си малко по малко, целенасочено и системно убиваме детското в тях.
А сме просто длъжни да го правим.
И се прибираш изморен та две не видиш... и после и съня ти сън, и яденето ядене...
и, ще добавя, нещо, увлекателно - фотография, музикален инстримент или други, каквото го влече (пък дори и да ги сменя през месец)... Ама трябва да ги "напътстваме" деликатно.
), мисли, които не са негови... Познавам такива родители, ако щеш ми вярвай.
