Пътуването започва от липсата на сън. Искат ни на аерогарата в 2 през нощта, а полетът е около 5. Преценявам, че 2.30-3 е един ужасно ранен час за самолет, който ще излети около 5 и не бъркам, но това не помага да спя повече от час и половина (нещо за хапване, багажа се оказва неподреден, щото до последно някакви други спешни задачи, някаква статия за службата за доредактиране, необходимост от размразяване на хладилника, който играе разни дребни номерца “Няма пък да замразявам дълбоко и ще си стоя влажен”, за което мрачният и не словоохотлив техник дава лекарство по телефона “я го размрази и да стои така една седмица, после ще видим... после го гледам същото, но това тема за друг път). А размразяването идва комплект с почистване – забърсване ... и ето ти го 12 часа, когато гушвам възглавницата. А от тогава до 2 се оказват 10-15 минути, а не както показва циферблата – 2 часа. Нейсе. В 2.30 съм на аерогарата, където нервно се гледа голяма българска група, а на гишетата за чек-ин – никой. Е – някъде към 2.45 – 3 се появиха девойките. Докато тези на скъпите по 4-5 лева сандвичи и вода за 2-3 лева си стояха и прозяваха незабележимо. Българските опашки са известни като пълна противоположност на английските, но и сред тях има екземпляри, които те забавляват ужасно. Пълнички лелки, които мислят, че преборвайки се за пол позишън (първа линия на Формула 1 за тези, които прескачат тази тема в спортните новини) ще им донесе повече слънце на почивното място и по-добра манджичка в самолета. Аз разглеждам тях и всички други индивиди, които прескачат жълтата линия, която не е за прескачане и редене след нея и чакам. Е – минават всичките до болка познати процедури по летището, но да летиш с чартър, където повечето хора или са летели по 1-2 пъти, или са забравили и този си полет е наистина любопитно и далеч по-забавно от полетите по Европата и другаде с натрупали въздушни мили спътници. В края на краищата самолетът излита и оставя по-малко неща, на които да се удивляваш и радваш. Сред тях са счупените седалки на чартъра, но за сметка на това някакъв вид храна в полета – нещо, което е в спомените ми от летенето в Европа, щото сега скръдзите от европейските авиолинии те оставят на сандвич и вода (или бира) и ... книжката ти в ръката (или судокото).
Все пак излизането от терминала на ... как се казваше това място на 70-80 км от Мармарис – хич се не сещам, но няма значение...е приятно и с първата глътка смесен средиземноморски/беломорски въздух ококорваш все още позаспалите си очи към палмите наоколо. Междувременно рускоговорещи туркини и турчета те напътват към съответния автобус, който се оказва също олимпийска цел за не малко от сънародниците ни. Тук вече има повечко смисъл, щото е приятно да седнеш до прозореца или не на последния ред. За щастие има достатъчно места и двучасовия преход започва. Младите хора не разбират руския на гида, но много младите хора са малко в автобуса. Повечето хора пък се цупят на английския, макар и да съм сигурен, че в автобиографията им гордо са записали езика като “fluent”. Гледката около пътя е типично средиземноморска – палми, ниви, тук-таме маслинени масиви, а като стане височинка – иглолистни дървета. Задължителна спирка на средата на пътя и ... шопинг. Жените с усмивки по 24 карата, както и тези на продавачите. Взимам една вода и се разхождам, изчаквайки всеавтобусното разглеждане на магазина. Тръгваме отново и гида дава поредните обяснения за Мармарис и възможностите там. Кога и при кого ще иде за повече подробности (разбирай предложения за разходки около курорта). Вторият час от пътуването минава по-бързо поради сладкодумието на момчето - малко информация за страната домакин, малко за други практични неща (примерно, че спирка е “дурак” и не е обидно да го кажеш на шофьора ... щото на руски си значи “глупак”). Така горе-долу си мина втория час в път и влязохме в Мармарис – спускайки се от планината, която го заобикаля. Отново палми по основните улици и много симпатични хотелчета и къщи. Градчето според мен има някакъв особен чар и мястото е по-приятно и интересно от Анталия (да не говорим за Кушадасъ). По етапно ни разтовариха и автобусът продължи нататък.
В хотела се настанихме по стаите и слязохме в уговорения час (нашият хотел бе първия в списъка на обикалящият гид) да видим дали и кой на каква екскурзия ще ходи. Записахме се за Талян (или беше Далян) - островът на костенурките, като решихме за другите екскурзии да опитаме чрез други посредници. През следващите 2 дена намерихме малко по-изгодни оферти за обиколка на залива край Мармарис на корабче и за разходка до Родос. И за трите места не съжалих и ги препоръчвам горещо на тези, които ще размотават някой ден дупето си в Мармарис.
Вечерята първия ден бе ... чудесна – не крия пристрастията си към турската кухня, като не е никога да не съм опитвал не особено вкусна храна в тази страна, но това е било в рамките на изключенията. Шведската маса бе без шведите, но с доста рускини (или просто рускоговорящи), сръбкини и сърби и множество блудкави англичани и разни други. За щастие това се повтаряше през следващите 6 дни, та не можеше да има и помен от това да си гладен или недохранен.
Плажовете бяха не лоши в града/курорта, но както ни бяха препоръчали – с една маршрутка стигнах до Ичмелер, където всъщност било първото място за хотели и туристи (както ни казаха), като преди повечко от 20 г. там и в цялата околност нямало нищо (е – освен хубавата природа). Морето е наистина много красиво там и чисто – водата е прозрачна, макар и досадните англичанчета и немкини да се опитваха да въведат вълни и мътилка, но за щастие без успех. Лежерното заглеждане бе освен по морето и по близките планини (не особено високи, но все пак планини), които бяха много близо до плажа и комбинацията на двете бе наистина великолепна. Кусурът бе, че по обяд пясъкът става ужасно горещ и макар и да е по-светъл от този на други места в Турция (където тенът е тъмнокафяв), слънчицето си го напичаше порядъчно. Иначе в Мармарис има не малко места за забавления (освен плажните такива) – по крайбрежните улици караоке барове, ресторанти и дискотеки са един до друг и е много вероятно човек при добро желание и компания да си намери това, което би искал. Много добро впечатление освен липсата на много високи сгради и единният архитектурен (макар и модерен) стил остава и чистотата на курорта. Разбира се има магазинчета и ресторантчета – нещо типично за всяко курортно място.
...дали да пиша още - май омръзнах?
непременно
:blink::blum:
Ето това е мястото за почивка, за което говори Елби, между Бодрум и Мармарис
