да ви припомня Димчо Дебелянов. Някак си като събирателно отражение на тематиката напоследък или по-скоро като контрапункт, а всъщност и двете в една квантово-механична единена същност на душата жадуваща щастие, търсеща полети и небеса, но и често задавяща се ниско-качественото опиянение на делничността, неспособна да види отвъд миниатюрите на непосредственото, а уж преливаща от вглъбеност. Възход и падение, борба и крушение, вечното търсене, бягане, домогване нека не забравяме докато тичаме преследвайки и ние самите не знаейки точно какво да се усмихваме, на себе си, на другите, на света. Докато все още можем.
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне,
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат’ бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха —
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и, сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина...
Хрумна ми
-
сър Айвънхоу
- Мнения: 13302
- Регистриран на: 22.11.06, 15:57
Re: Хрумна ми
Аз пък, се сещам за пародията по темата:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато гроздето на вино се превръща.
.......................................................
(тук не мога да се сетя как продължаваше нататък, но края си го спомням добре)
.......................................................
И свел глава на морно рамо,
да кажеш: "Само толкова ли, мамо?"
Да се завърнеш в бащината къща,
когато гроздето на вино се превръща.
.......................................................
(тук не мога да се сетя как продължаваше нататък, но края си го спомням добре)
.......................................................
И свел глава на морно рамо,
да кажеш: "Само толкова ли, мамо?"
Ситият на гладния не вярва...
Bella Ciao
Bella Ciao
Re: Хрумна ми
Remmivs написа:...квантово-механична единена същност на душата жадуваща щастие...
:shocked:... ниско-качественото опиянение на делничността, неспособна да види отвъд миниатюрите на непосредственото, а уж преливаща от вглъбеност.[/quote]
:shocked::shocked:Ама как ги зъвърташ понякога, да ти се чуди човек.
Текста ми се вижда недостатъчно адекватен като илюстрация на горните ти съждения.
Не си пасва, някак си. Аз бих избрала Яворов или Славейков в мъчителните им опити да пренесат европейската модернистична поезия на БТ почва.
И за да не голословнича, ето:
Никога не съм имала нерви да го изчета цялото...
НОЩ
Яворов
Сам си - и в треска, между тия
оголени стени; вторачен
гъстеещ полумрак наднича,
подава се от всеки кът;
камина без топливо,
отворена - уста готови
проклятие да изрекат.
Затварям пламнали очи
ала напразно - няма сън;
не мозък, а олово сякаш
в разяден череп се разлива ...
Възглавието - камък същи
леглото тръне и коприва.
И през прозореца мъглив
из вечерния здрач далеко
блуждае поглед: по небето,
разгонени от буйни вихри,
в безреда облаците бягат.
И струва ми се, че долавям
изпод небесни широти
от някаква зловеща песен
сподавен тътен да ехти.
И чак в душата ми прониква
настръхнал в кътовете мрак.
Аз чезна и се сливам
с мъгли страхотни - задушливи,
на ада сякаш из недрата
стихийно блъвнали във мене.
Ей вгъва се небо далечно,
И облаци бучат и бягат,
и пак халосано назад
повръщат се ... В глава
ни миг остава вихра мисъл,
в душата хаос и тревога.
Не песен слушам! – а зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
поемни писъци ... Блести
размахан бич от скорпиони,
звънят окови-железа.
И мъка, знойна мъка нокти
в сърцето ми забива.
А съвест гризе,
като че някога ръка
въз клета майка съм подигнал
сестра продал, от страден брат
лице отвърнал безучастно ...
Никога не съм имала нерви да го изчета цялото...
НОЩ
Яворов
Сам си - и в треска, между тия
оголени стени; вторачен
гъстеещ полумрак наднича,
подава се от всеки кът;
камина без топливо,
отворена - уста готови
проклятие да изрекат.
Затварям пламнали очи
ала напразно - няма сън;
не мозък, а олово сякаш
в разяден череп се разлива ...
Възглавието - камък същи
леглото тръне и коприва.
И през прозореца мъглив
из вечерния здрач далеко
блуждае поглед: по небето,
разгонени от буйни вихри,
в безреда облаците бягат.
И струва ми се, че долавям
изпод небесни широти
от някаква зловеща песен
сподавен тътен да ехти.
И чак в душата ми прониква
настръхнал в кътовете мрак.
Аз чезна и се сливам
с мъгли страхотни - задушливи,
на ада сякаш из недрата
стихийно блъвнали във мене.
Ей вгъва се небо далечно,
И облаци бучат и бягат,
и пак халосано назад
повръщат се ... В глава
ни миг остава вихра мисъл,
в душата хаос и тревога.
Не песен слушам! – а зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
поемни писъци ... Блести
размахан бич от скорпиони,
звънят окови-железа.
И мъка, знойна мъка нокти
в сърцето ми забива.
А съвест гризе,
като че някога ръка
въз клета майка съм подигнал
сестра продал, от страден брат
лице отвърнал безучастно ...
Не разбирам от поезия... кво да прайш - оперирали са ме като малък още от това чувство (възприятие или там както се води по научному)... на мен винаги някак ми е пасвал Вапцаров:
Ще бъда стар, ще бъда много стар...
Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се,
като окъсан рибен буквар
модел хиляда осемстотин и четирийсе.
Тъй както малките деца разлистват
и почват със картинките от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си помечтая.
Защо пък не? – В мечтите няма цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.
Тогава аз ще имам син,
синът ще бъде двадесетгодишен.
------------------------------------------------------
Прощално
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
------------------------------------------------------
История
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.
Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи:
"Така било е и ще бъде..."
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!...
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен...
Не мога повече! Не искам!...
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно –
защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
------------------------------------------------
Ще бъда стар, ще бъда много стар...
Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се,
като окъсан рибен буквар
модел хиляда осемстотин и четирийсе.
Тъй както малките деца разлистват
и почват със картинките от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си помечтая.
Защо пък не? – В мечтите няма цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.
Тогава аз ще имам син,
синът ще бъде двадесетгодишен.
------------------------------------------------------
Прощално
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
------------------------------------------------------
История
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.
Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи:
"Така било е и ще бъде..."
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!...
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен...
Не мога повече! Не искам!...
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно –
защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
------------------------------------------------
