С една дружка често взехме да стигаме до извода, че с възрастта хората стават все по-цинични.
Изглежда нормално де - поочука те живота, поомачка те и ти, докато се усетиш си сменил идеалите на младостта с леко циничния поглед на "врял и кипял".
Напуши ме на смях, като прочетох преди малко в женския това:
Знам аз...знам..и затова искам да те накарам да спреш да ръчкаш съдбата и да почакаш търпеливо....появата на това, което смяташ за любов, бубчо
И в отговор:
Да бе!
Точно пък да чака някаква си имагинерна съдба. И после ще стане като в стихчето:
Ще се срещнем след време старица и старче.
Ще се взираме в лицата си опустошени,
Ще стискаме ръцете си – кости и вени
И аз ще въздъхна укорно:
„Мили, защо тогава не ме изнасили?"
Та така за цинизма....
Остаряваме - предстои да разберем.